неделя, 23 ноември 2014 г.

НА МАТАРА ПАЗИТЕЛЯТ ЧУТОВЕН - 23.11.2014.



© 2008 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
НА МА-ТА-РА ПАЗИТЕЛЯТ ЧУТОВЕН
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

В ЗНОЙНАТА ИСТОРИЯ на ниските варненски литературни страсти, името на покойния Тодор РИЗНИКОВ (1932-1996?!?) отваря слабоизвестна, забележително интригуваща духовна страница. Чужд на вечните литературни ежби на дребно; кой доколко е поет – кой съвсем не е поет, кой до къде е писател – от кога журналист, къде се поставя запетайка или запетайка придружена с тире, (Съдбовен грях за задочници!); Тодор РИЗНИКОВ успя отрано да се уедини в своя собствена си вътрешна интелектуална ниша, на самопожертвувателно пътешественическо самозамонашване. За да се открои. И разграничи.

ЧЕРПЕЙКИ ОТ ПОГРЕБАНОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА НА БЪЛГАРИЯ, Тодор РИЗНИКОВ изненадващо се появява по научни, и не чак толкова научни, форуми. Където хвърля дискусионна ръкавица, по проблемите на Прото-България. Рядко приемана за словесен двубой. (Мнозина бързат да си вземат писмени бележки!) Времената са орисано преходни. Дискусиите - регламентирани. Всъщност нежелателни. (Не се знае - от коя трънка какъв заяк би пръкнал. Ето защо – млък!) Прескрипциите в науката идват от високо, та вихърът на компетентната безкомпетентност е шеметен. (Понастоящем дваж!) Чужд на вечните гонения по стълбата нагоре - която винаги води надолу, Тодор РИЗНИКОВ си позволява така да удря словесна к?па у з?ми, че да събере ?чи на докладчици, слушатели, и партай-наблюдатели. Неговите оригинални, неправоверни прозрения и хипотези; за произхода и вярванията на Прабългарите; са в отчайващ разрез с официализираната историческа наука. Превърната чрез догми в козметичка световна. Практиката на персонална творческа изява по Българската Земя Хубава е доказала и доказва, как подобни личности рядко успяват да получат обществен отклик и признание. Освен всред аркадаш-запалянковци. Частните сказки не са забранени, но са подменени с пропаганден лекторски апарат. Структуриран основно от съпруги на партай-босове. Устати женуря, нападнали трибуните на Великото Народно Събрание - в по-късно време. Задънили зовът за Братство, Равенство и Свобода, навреме. (Дори в настоящите дни на духовен мързел и политическо непостоянство, сказки изнасят единствено премиери и министри в присъствие на глобално забавляващи се топ-западняци. Учените – за какво! Туй да не ти е Асен Златаровото време!) Нови идеи биват допускани единствено, като аспект на хиперцентрализирана партийна дружбаш цедилка. Така че, докато се върши нещо – нищо да не се свърши. Резултат на тежки умувания от принудително олисяли белокоси лаици. Около мащабни маси под червено сукно. Следвайки безскрупулни “революционни” рецепти. Пропаганда, която отдавна не е комунистическа, ни болшевишка, ами откровено национализползваческа. Всеки публичен доклад, всеки научен труд, безусловно започва и завършва със задължително обезсмъртяване на партийни вождове. По недоглеждане класифицирани като “световни философи”. Университетските катедри пъшкат под надведомствен контрол. (Тъй оцеляват и понастоящем!) Титли и благини биват присъждани, чрез целево политизирани дипломи. Служебно натикани в ръцете на комсомолски селяндур-аферисти. За които кафеджийски подшушнатите имена на Алберт Айнщайн, Джон Атанасов и Папа Хемингуей, (Пръв път ги чуят!), са повод да паднат от изненада от задната стъпенка на някой столичен боклуджийски камион. Където хитричко отбиват работарски стаж за получаване на столично жителство, (Ха бакалъм, апапи!), водещо към университетски катедри, че да пипнат задгранични командировки пременени в тужурки. Мнозина, попаднали в мисловна безисходица, овреме зарязват неблагодарното научно поприще. Неколцина под успешен брак, дриблират в прикрит монархизъм зад граница. (Пар?та върти фукарата!) Докато пипнат зелена карта. Онези, гдето са преуспели (Не от наука - от спекула с антики!), се завръщат, готови да рушнат БАН и ВАК из корен.

САМОТНИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ остават изолирани. И, още по-лошо – на самоиздръжка. Предполага се, че така е всъде по този лъжовен свят. (Ама не е!) Преживяйки с просяшки заплатки. (Никъде го няма!) Рядко успяват да се радват на високи научни титли, без добро от съответните окръжни комитети. Където критериалността е - собствено казано – на махленско равнище. (Такава е и понастоящем!) Съществени са родствени връзки от днес обезлюдените завинаги села. Някога, по каприз на Тато прераснали в градове-държави, от където всеки гледа да избяга в столицата. Престрашат ли се да драснат зад граница, попаданали в свой си изследователски ареал, понякога успяват да се докажат. За да свършат изхвърлени през прозорците на някоя провинциална библиотека. (Сам си го направи!) Останат ли на място, устискват пенсия за старост. А ако това – Не дай Бог! – стане, в ранна утрин възпитано навестяват кофите за смет. Все още в ролята на вечни младши научни сътрудници. (Да се трудим неуморно другари!) Отначало с погнуса и нежелание. После свикват. Казионната наука предоставя поле за личностна изява единствено, на бюрократично институционализирани оръженосци. Предъвкващи мухлясали марксиско-ленински постулати, подир връщане от творчески командировки на Запад. (Валутна книжка – за марксисти!) Чиято научна стратегия, тактика и практика се изразява, в издирване възможности за отнемане на запрялите в недоумение ветрени мелници, от някой хубаво забаламосан Дон Кихот. И предоставянето им, в разположение на Политбюро от свое име. (Димитровски Награди!) Че, да бъдат изнесени квалитетно на запад. (Подарени от наивитет - продадени на евтиния!) Останалото е каканижене на неясни лекции, пред още по-неясни слушатели. Докато стане възможно разкриване на частни университети. Където всичко е до болка ясно – имаш ли пари учиш – подир това безработен. Световнопризнати учени с доказан научно-приложен принос, са превърнати в одържавени чиновници, наплашени от безмилостни заводски организатори на производство. Управлението на науката е умишлено е многостъпално, следователно побъркващо. Редовият научен изследовател е въдворен на най-ниско управленско стъпало, с мижава държавна заплатка, че евтината наука при СоциализЪма е благодат за обилно оножданата наука на КЪпитализЪма. Обезпечен с бакалски тефтер и молив, (За своя сметка!), и някоя жалка надлежно регистрирана “Continental”, от шрифтът която службите част по час вземат отпечатъци – да не стане нещо с държавността. Жалък придатък за квалифицирано решаване на ежедневни заводски проблеми, които рядко биват реална наука. Креативни личности подобни на Тодор РИЗНИКОВ, подир десетилетия лишения, преодолявайки какви ли не хитроумни пречки, все пак успяват да оставят диря в лоното на науката и изкуствата. Светъл лъч новопробудно, пронизал дълбоко клеясал политически сумрак, кооптиран от професионализирани лаици (Дворцово надменни!). Следващи измишльотски революционни идеологеми. Съгласно които би следвало световното човечество да прокопса, докато не престава да затъва. Падаща звезда, пресякла нечии научно-финансови интереси и поради това - под възбрана. Скитащ интелектуален парий имитиращ провинциален глупак, че на столичната публична трапеза туй върви най-густо. Успял да кръстоса пеш кратката Земя Българска. Преровил и записал полузабравени сказания. (Кой ги усвои!?!) Превъплътил се, в краят на своят не така дълъг живот, в театрализиран първобитен жрец в пещерите под Мадара. Дано някакси опази онова, което никой не го еня дали ще се опази, (MA-THA-RA!), Тодор РИЗНИКОВ успява да преоткрие възпретени за изследване остатъци от древни духовни средища. Към които световната историческа мисъл едва сега получава свободен достъп. (Електронната екипировка – Баста!)
 

  • “Триъгълникът Варна-Мадара - Град Орфей в местността “Орфенското” тепърва ще бъде проучван, оценяван и коментиран.”

ТОДОР РИЗНИКОВ остава завладян завинаги от загадъчната Веда Словена. Прибързано обявена от казионната наука, (И Царска - и Отечественофронтовска!), за мистификация. Нейното вторично откривателство е съмнително, а нейното изследване не е санкционирано. Значително по-късно, Веда Словена ще стане обект на дългогодишна дейност на академичен екип оглавен от мастит учен. Този остатъчен сборник национална кодирана история чрез народни песнопения; разшифровани, тълкувани и преосмислени и от Тодор РИЗНИКОВ; крие Истинската Истина за мигрирането на прабългарската нация из дебрите на Афганистан и Бангладеш, през Балканите по Европа и света. (През шестдесеттях години на миналия век, при разкопки във Великобритания, изненадващо е открита стела с Мадарски Конник!) Разбран, защитен и възнаграден от високопоставена дама с монокъл и кок, Тодор РИЗНИКОВ е един от малцината частни изследователи, каквито тоталитарното общество недолюбва и наказва, но търпи и допуска до къшей горчив хляб от денонощен магазин. Един от множеството труженици, чиито частни постижения държавата предпочиташе и предпочита да игнорира. Вместо да стимулира, разгъва и приобщава. Нехабилитиран писач по проблеми, които изпреварващо жилят върховете на пирамидата на наведената в поклони насам-натам национална историоведческа мисъл. За да напомнят, че по Земята Българска креят огнища безсмъртни и магични, огнища духовни, сакрални и транцедентални, под вековна възбрана. Приживе майсторски потулван. Постмортем задължително забравен. Никой от трите варненски писателски съюза, (Такива ли са те!?!), не се е сетил да се заинтересува къде именно е гробът на този насмешлив първооткривател на възпретената за изследване подвижна история на племена и народи, населявали някога – и всякога - нашенските злачни земи балкански. Литературстващ дисидент, временно устроен на мижава уредническа длъжност в днес останалия без покрив и покров “Музей на Българската Литература” в столицата. Рядко допускан до международни трибуни, откъдето управляющите и преди и сега, харесват единствено елей в ушите и тежък хонорар в джоб, Тодор РИЗНИКОВ не престава да кръстосва страната до самата своя бедна кончина там, под дълбокото небе на Ведическа Мадара. (МАДЪР-РА; МАТ–ДАР–РА; МАТА-РА – Майка дарила на света Слънцето!” Тълкуване: Мат – Майка; Дар-Дарила; Ра-Радост-Слънце!). Където дири неуловими за останалия свят релации между Минало, Настояще и Бъдеще. За да пророкува. Дали единствено за себе си? Какво именно? Като грамотен изследовател, е изключено Тодор РИЗНИКОВ да не е записвал своите мадарски прорицания. Къде са те? Ако не знаем от къде идваме, как ще установим накъде ни водят безбройните полуграмотни сръдливи духовни водачи, за които всяко древно светилище е нищо повече освен стока за политическо послужване и поевропейчен селски туризъм? Историческата безграмотност и забрава целево ползва чуждестранни политически апетити за безгранична власт. О, да! Тодор Ризников имаше видения, при това – не какви да е:
 
  • “Мадара е на път да се окаже един от най-древните центрове на средиземноморска цивилизация по тези земи.”
  • ... под необятния скален навес непредубеденото око може да види непокътнат каменният трон на Орфей, а образът на самия божествен певец да потърси в лицето на вековечният конник. (“Каспичан днес”- Ocean Press-Varna, 1993!)
  • “ … дойде време всеки разумен човек … да влезе в собствената си пещера. … и там да потърси силата, увереността си …”
  • “ ... истината е вътре в нас, тя е генетично заложена там.”
  • “Колкото фантастично да звучи, Конникът не е единственото и съкровено скално творение.”

    За поколението наричано “Пропаднали надежди”, името Тодор РИЗНИКОВ означава бегъл спомен. За поколението което идва, този бездомен търсач на антични светилища, би придобил значение и стойност на регионален (О, не! Национален!) артистичен феномен, след като бъде основно проучен и подходящо представен. Без да успее да натрупа десетки книги, (Предимство на автори по ЦК-списък!), но с бая публикации в централната и местна преса, Тодор РИЗНИКОВ бележи своеобразна диря в областта на свободния социал-историографски частен експеримент.

    В КРАЯТ НА АПРИЛ 1993. из страната се разчува, че полугол чудак обитава пещерите под Мадара. Това е преоткривателя на полузабравената, по партийному игнорирана “Веда Словена”. Писателят-експериментатор Тодор РИЗНИКОВ. Възседнал каменен трон. Полуоблечен в нещавени овчи кожи. На глава с огромна корона с рога от коч. В ръката жезъл. На кръст препасал нож. Гордо раздрусал под кожена пола остаряло тяло, в халтави избелели плажни плувки. Разочарован от политическите сметки в столицата. Омъдрял окончателно. На ляво рамо преметнал кожена торба със сирене, пиперница и самун хляб. Отпиващ отцедена в кафена чаша пещерна вода, Тодор царства под усойната сянка на високите скали на Мадара. На недостъпна висота е отворил таен бивак ограден с плет. В него не допуска никой. Там крие последното съкровище което притежава, същата шумна пишеща машина, която влачи със себе си надлъж и шир през страната. Недалеч гайдата на Бай Иван от Кюлевча зове и оплаква. Тодор пророкува ли, пророкува. Наивни доброжелатели предполагат, че очаква извънземни. (Мястото бива за това!) Други, че с Тодор се е случило най-лошото. (Пръщи от здраве!) Трети, че се е превърнал в комедиант. (С каква цел!?!) Един самотен изследовател за пръв път свободно, без програма и началство, на своя сметка и отговорност, провежда частни антроположки изследвания. Прииждат туристи. В недалечното кметство Каспичан, отговорните за “културата” в радиус едва десет километра, се цупят. Не са свикнали на подобен ихтибар извън стените на пльоснатото от железобетон подобно на крепост учреждение. Ако се е поселил тук за да търси имане - няма да я бъде. Околността кипи от професионални иманяри. Всичко отдавна е преровено, и все пак - от време на време - се открива по нещо. Тази земя е давала и дава. За да бъде препратено зад граница. Откривател на родопродопското “Орфенско” край село ?сина, (Разчуло се е!). Тодор е подозрително компетентен конкурент, зад който стои управата на Историческия музей в Шумен. Позволява си да държи патриотични проповеди. Науката, като доказан път към Истинската Истина е докрай опасна. Тодор РИЗНИКОВ си позволява да тръгне от последните полузабравени древноселски вярвания, тълкувайки реалистично и достоверно, можеби окончателно и завинаги, (Но къде неговият е ръкопис?), опазените писмена на “Веда Словена”. (Неговият принос за обнародване на изключително рядкото фототипно издание е безспорен!) В чиито текстове, Тодор не престава да търси и открива корените на античната миграция на прабългарското племе. (Проблем, по който родната наука – в зависимост от политичесия вятър – не престава да се тутка!) За да установи хипотетично не само произхода, но и посоката на неговото древно придвижване от Тибет и Памир към западните брегове на Темарин.
     
  • „Ако да имаме една кола, Бого, и ако тръгнем от тук по следите на Прабългарите, Бого, пълно е със сакрални знаци, ще стигнем право в Тибет!“

    КОГА И КАК ПОЧИНА ТОДОР РИЗНИКОВ, не стана ясно овреме. Казват, било по Тодоров ден. (Така си отиват светците!) Намерили го под скалите на Ма-Та-Ра. Изстинал. Година преди това, пак по Тодоров Ден, той бе прекосил централния площад на Стара Варна върху гърба на магаре. Може би за да напомни, че магарешкото начало е характерно за „управление“ на науката, изкуството и културата в този древен, обичан и мразен, незабравим пристанищен град. Под скалите на Мадара, или МА – ТА – РА, “Майката” (THE MOTHER!) както твърдеше Тодор, е пусто. В Община Каспичан е спокойно. Няма кой да тревожи обществеността с философии, че скалите са магьосани от Господ-Бог. Иманярите са мирясали. Няма с кого да се задяват - няма кой да ги презира. Книжките за град Каспичан с брилянтното есе на Тодор върху Мадара на два езика, мухлясват в шкафовете на общината. Възхищението на НВ Цар Симеон Втори от тази малка спретната книга е пренебрегнато от общинските власти. (Бог на небето – Царят в Мадрид - какви са тези възхищения!) Поръчалият книжката общински секретар бива отстранен. Село Мадара бива амалгамирано от община Шумен, а това означава нова съдба за Мадарския Конник. Дали по-свястна? Конникът остава сам, заедно с още една тайна. Тайната за загадъчната смърт на неговият таен самодеен изследовател. Остава малко време, преди ветровете, бурите и халите на националният историографски нихилиизъм, да го изядат докрай. С механическата прилежност на нашето модерно, ала толкоз обезумяло настояще. (Днешните дъждове, ветрове и бури са киселинни, радиоактивни, метални, и трансконтинентални!) Както нескопосното нашенско време изяде изследователят-мечтател Тодор РИЗНИКОВ. И няма никой като Тодор, да се възправи срещу всички нас, тълкувайки “Веда Словена” по човешки. Сочейки път през душите на живите - към Вечността на Мъртвите. Пътят на глобализма, по който принудително сме тръгнали, рядко води точно там, където сме най-необходими. Особено, ако се опитваме да изпреварим Времето. Нещо, над което Тодор РИЗНИКОВ не преставаше да се надсмива. Дали не му бе все едно?

Няма коментари:

Публикуване на коментар