©
2007 – Bogomil K. AVRAMOV-HEMY
In
Memoriam
СТО
ГОДИНИ ИВАН ХАДЖИЙСКИ
“АВТОРИТЕТ, ДОСТОЙНСТВО И МАСКА”
“ЛЮБОВ И БРАК”
“ИЗ ФИЛОСОФИЯТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЗАТВОР”
“ОПТИМИСТИЧНА ТЕОРИЯ ЗА НАШИЯ НАРОД”
“ПСИХОЛОГИЯ НА ВОЕННАТА ДИСЦИПЛИНА”
И
ОЩЕ . . .
КОТА 850
или
КОНСКИ ЧЕРЕП ВЪРХУ КОЛ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ
В
непосредственото начало на Първата
фаза на т.н. “Българска”
Отечествена
Война, (1944-1945!), един идеалист венчан от
дете с теоритич-ния марксизъм, (Днес
бихме казали “дисидент”!), пада на
бойното поле с таинствената смърт на
пореден Дебелянов. Майка България
загубва още един от своите изявени
синове. Джебна балканска страна дотолкова
богата на таланти, че повече от 1300 години
най-безсмислено воюва. За да прахосва
щедър интелектуален потенциал. С кого
ли не. Заради какво ли не. Всъщност, със
самата себе си.
До
средата на шестдесеттях години на
миналия век, никой не се се-ща за
осмъртения, в името на Родината,
интелектуалец. Освен най-близки. Успели
да съхранят част от неговото безценно
творческо и епистолярно наследство.
Без да напалят с това, сякаш прокълнато,
наследство перниш-ките печки. Както
мнозина някога сториха, (Правят го и
сега!). От страх, невежество, от задълбочаваща
се вседържавна мизерия. (Хартия
втора употреба – 0.050 Лв/кг.!)
Убитият
мърцина, е дипломираният философ,
самоукия социограф и лицензиран правист,
социален литератор и широко известен
шегобиец-памфлетист Иван Минков
Хаджийски. Самороден мислител, (1937/1944
.- четири книги, 24 студии, безброй
публи-кации под псевдоним: Джото, Банко
Минчев, Иван Минков, Ив. М-в, Ив. Ха-ски,
Ха-ски, Х-ски и други неизвестни –
годините са откровено фашистващи!),
доказан учен и непризнат писател. Упорито
устоявал честта на жизнен опит и
професионално научно познание, във
време на най-строга полицейска цензура,
надзор над печата и неприкрит социален
терор. Обявен болшившк, без да е помислювал.
Разкъсван между фаталните противоречия
на просветения обезпар-ламентарен
монархизъм, (Суспендиране на конституцията
– 19.05.1934.!), и задъхващия се далеч на север
безпардонен болшевизъм, младият учен,
(Никой никога няма да му предостави
катедра в опарфюмираната “La
Diligence”
аула на Софийския Държавен Университет!),
ще успее да утвърди основите на
съвременната непривнесена, органична
практическа българска социология.
Дълбоко марксисткия народняшки подход,
(Съвсем не “популизъм”!),
дотолкова ще разтревожи вечният
политически мърморко, високо ерудирания
бъдещ народен академик (Незабавно-1945.!)
професор Тодор Павлов (1890-Щип/1977-София!),
че тъй както е в заточе-ние в Гонда Вода,
ще започне да издирва салонно-тесногръдо,
и докрай даскалоливнешки, несъстоятелни
кусури в публикациите на социографа,
които се търсят и четат, (Народът все
още чете!). Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ не
умее да се сърди. Той е убеден, че неговото
дело е дотолкова фундаментално, че няма
(Оказва се наистина така!) да престане
да буди професионален интерес никога.
Стара истина е, че щом отпадне сянката
на политиката, в полето на честта остава
единствено науката. За да бъде
конвертирана,
от засекретена стока под скрит политически
(Чети финансов!) контрол, във войнстваща
актуална политика.
Разтревожил
безусловно всички апетити, за светло
академично бъде-ще и народна демокрация
по грузински, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
ще попълни полкът на безбройните
български таланти, положили кости по
без-брежните бойни полета на винаги
небългарските; силно завоевателни,
безславно проиграни от продажни дипломати
и прекалено търпелив наро-дец; безкрайни
балкански войни. Властническите апетити
за пипване пътят към Европа през Босфора
и Дарданелите, нямат начало и никога
няма да имат край. ХАДЖИЙСКИ
е индивид с дотам опасно широки
научно-практически познания, връзки, и
нарастваща популярност всред столичните
военно-временни интелектуални кръгове,
(Гестапо наставлява и надзира-ва –
всъщност управлява!), че бива спешно
мобилизиран в противовъздушна
оповестителна рота по Беломорието. Нека
престане да философства из кафенетата
по Царя̀, където всяко свободомислие е
повече от прахан. Такава е военновременната
практическа монарх-социология. Будните
умове на държавата силно да кротнат,
без да се месят в работите на Царството.
Без да поплюват предполагаемо Хилядолетния
Райх. (Иначе бесило!) Поне до краят на
войната (ДКВ!).
Навярно
завинаги ще остане
ПЪЛНА
МИСТЕРИЯ,
която
никой така и не постави за дипломно
разследване на студентите, във все
по-многобройните факултети по корпоративна
сигурност, (Чудеса се очакват!), откъде
е дошъл куршумът
пронизал
този поразителен троянски ум. От бойната
линия, или от зад бойната линия!?!
Отношенията
между България и Югославия винаги са
били деликатни, и обтегнати. (Дори в
години на безвластие!) Наличието на
български експедиционен корпус
(1942-1944.!), разставен в Югославия, (Байганювски
хаир на населението, в окупираните от
Германия земи!), усложнява настъплението
на Българскатка Армия в състава на Трети
Украйински Фронт. (Униформи и въоръжение
– на Негово Величество!)
Сръбският
народ е вековно закърмен с неизтриваем
хъс за мъст.
Немците,
в очакване на тяхното си широко
разпропагандирано тайно оръжие-чудо,
което така и няма да се изяви, (Неутронна
бомба
с български уран!),
продължават да оказват невероятна
съпротива.
Югославските
комити пуцат на месо. (Обичайна практика,
по време на преминаване на българските
войски, през Югославия, 1944-1945.!)
Предположенията
биха могли да бъдат безчет, но едва ли
подхо-дящи за банализиране. Истината
безмилостна. Паднал е поредният
добро-волец-чудак, непожелал да отърве
мобилизация и фронт. (Би могъл за стане
мобилизационна пишурка – както мнозина
хитреци - в кой да е клон на Снабдителното
Комисарство!) Какво от това? Майка
България е бременна с десетки други. С
тях ще се постъпи иначе. Ако не допуснат
да бъдат партийно корум-пирани, (Всред
комунистите имаше и има идеалисти!),
няма как да не се пропият, че да свършат
със себе си (Александър Жендов, Пеню
Пенев, Светослав Обретенов, и още!). Ако
и това не се случи, ще опъват до смърт
каиша на талантливата безперспективност
(Асен Марков-Глогин, Арам Бер-берян, Хеми
Варналис, и още!). И, за да продължи тази
касапница без ятаган, докато трае
поредното политическо шоу, (В
интерес на народа - де!),
ще се създадат безброй специални школи,
ще се подготвят компетентни посредственици,
(Млади
– че да слушат!),
които да продължат да тровят живота на
творците, дор’
понастоящем. Изкуственост, фалш, лъжа
и безнадеждна завистия предстоят през
следващите няколко десетилетия за
Балканите и България. Успоредно с
безумно, и както ще се окаже – безсмислено
бурно икономическо развитие, (За временна
употреба, и хаир на дребно!). Не на-празно
се твърди, че прогресът дриблира на
границата между фалш, порок и
менте-перспективи.
АНАЛОГИЯТА
с
покойния Димчо Дебелянов, (28.03.1887. –
02.10.1916.!), плъзнала по оно-ва размирно
преходно време, всред изведнъж кротналата
ужасена българ-ска интелигенция, (Далечна
Провадия пуска възпоменателен лист!),
не е случайна.
По
време на Първата Световна Война Димчо
Дебелянов си позволява, на пияна глава,
да подругава Елин Пелин. Призован в
армията с изненада установява, че Пелинко
най-напред е шеф на пресслужбата при
Министерство на Войната, и едва подир
това писател. (Марш на Първа Бойна!)
За
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ не
е известно, кой изиграва фатална роля
за спешното му засилване на първа бойна
линия, (На 26.09.1944. бър-котията в столицата
е пълна – време за хаир!), като пръв
“работнически” военен кореспондент.
(Предоверил ся, Боже!) Значително по-късно,
без да бързат, към фронта на Втората
Световна Война, ще се втурнат на бригадни
начала в добре охраняем пакет, да
подобряват творчески биографии и
подготвят партийни характеристики,
тайфа столични талант-тарикати, (Т.н.
“Пропагандна рота” - Чичо Ламар, Павел
Вежинов, Радой Ралин, Дако Даковски,
Иван Мартинов, Младен Исаев, и още!).
ХАДЖИЙСКИ
е по европейски експедитивен
репортьор-аналитик. Броени дни подир
пресичане на границата от войските,
легализираният “Работническо
дело”
(30.09.1944.!), отпечатва
ИНТЕРВЮ
НА ЖИВО,
снето
от югославски партизански командир.
Някой си “полковник
Бърко”, (Сподвижник
на Славчо Трънски – едва ли е самият
той!?!), който успява и напомня, че
“ … между нашите народи няма вражда”.
Дни подир това интервю, което не може
да не е разлаяло псета под московска
месечина, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
безследно изчезва. Повтаря се случаят
с парашутиралия в началото на годината,
Майор
Томсън
от английското военно разузнаване.
Влязъл през Югославия, (Дошъл за преговори
и контакти!), наивно пленен, спешно
разстрелян на българска територия,
(Неясно конкретно от кого, и защо!), пред
очите на оторизирани столични агенти.
Заблудата,
че националните медии подир войната
биха предоста-вили възможност за широка
личностна изява, граждански контрол и
народ-на популярност, по подобие на
европейската парламентарна практика,
мори талант и убива хъс дори в наши дни.
(Тази заблуда успява и трае, до скъс-ване
на дипломатическите отношения със САЩ
- 21.01.1950.!).
С неговите познания на доказан социолог
и всестранна гражданска ангажираност
и култура, с неговите извисени слово и
реч; с установени от преди 09.09.1944. връзки
във висшите съпротивителни кръгове,
които рядко са били неле-гални, с особено
креативните творчески хрумвания, (Кому
е до това!); Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
би следвало да бъде опазен, като отчайващо
необ-ходим за развитието на страната,
подир приключване на военните дей-ствия.
Войната
с фашистка Германия се води реално от
Регенството на Царство България,
номинално от името на Цар Симеон Втори
в пелени. Един от тримата назначени от
окупационните войски “регенти”,
е бъде-щият мастит академик, идеолога
на БРП(к), Другарят Професор Тодор Павлов.
Опасно злопаметен философ-професионалист,
заклет сталинист. Независимо от
неофициалната прескрипция на Гениалния
Баща на Миро-любивото Човечество Йосиф
Висарионович Сталин, че “Братска
България би могла да бъде социалистическа
и под корона”, (Осъществено
едва понастоящем!), подир приключване
на военните действия и завръщане на
войските у дома, нещата ще станат коренно
различни. Подир фалшив референдум,
Царят-Дете притулен в железните прегръдки
на другарят Тодор Стефанов от КДС, ще
напусне чертите на страната, за да
отседне в Египет.
Днес,
десетки години подир смъртта на този
възхитителен словесен метежник, остава
и тежи въпросът на поколенията:
-
Поради що, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
е окървавено шитнат от политическата
сцена?
- Кому е пречил?
-
Какво дава прекалено лесно ход на
неговата докладна записка до министъра
на войната, генерал Добри Терпешев,
който е на ти със столич-ните интелектуалци?
(“Моля
нареждането Ви да бъда преместен … в
бойна част, която се сражава с фашистките
пълчища.”)
Времената
са сляпо ентусиазни. Омразата към Немския
Фашизъм таи до днес. Жертвите
– кой брои! Започва трескав
бузгунлък за прераз-пределение
на
идеи – и имоти.
За каква социология, братство и равенство
би могло да става дума? Всеки гледа да
напълни джеба. Най-напред с така
необходимите купони. Подир това, с
каквото падне! Прекалено популяр-ният
талант безотговорно е
ЗАФУЧЕН
НА ФРОНТА.
Заедно
с цяла влакова композиция едва слезли
от горите, опиянени от първичен ентусиазъм
и политическо зомбиране, примитив-идеалисти.
Споделили същата съдба незабавно или
подир година - две.
Онези,
които не са изтървали маршалския жезъл
от кожените чанти, дори интернирани в
“Гонда
вода”, “Кръсто Поле” и “Свети Кирик”
(1941-1943.!), не престават да гледат на
оцелялата блестяща от култура и знание
народностна интелигенция, от висотата
на марксистко-ленинския полити-чески
маркетинг. (Именно те и само те са “с
народа” – никой
друг
от наро-да!) Скорострелно опревъплътени
в “регенти”,
те
са демонично всемо-гъщи, (Власт, пари,
водка и частушки! Царският “Линколн”
в добавък!). Не само докато трае безумно
окървавеното тоталитарно политическо
преструк-туриране, но под покрова на
“науката”, и, по-нататък.
И
защото, все от нейде трябва да се начене,
е особено подходящо, Верността Към
Партията и Търпението на Народа, да се
изпитат върху нечий възможно най-популярен
задник. (Научнопопулярен – още по-добре!)
Гдето не престава да си бута гагата, в
темелите на сталинизирания марк-сизъм,
с порочна българанска почтеност.
Една
война би могла да героизира всекиго.
Ако
това се окаже талантлив марксист със
заслуги пред до скоро нелегалната
БРП(к), по случайност оцелял между
шамарите на полицей-ското дознание,
(Трайчо
Костов, Иван Хаджийски, Никола Петков,
и други!);
за сега е само неприятно. (САЩ са дебаркират
в Боровец, още на 05.09.1944., без да престават
да шетат из страната!)
Ако
вече е известен на европейската научна
общност, и несъмнено в СССР - където се
държи сметка за недостатъчно изяснената
криволичеща партийно-политическа линия
на развитие на Балканите, това е критично
и опасно. Особено за личните интереси
на постановените да бъдат настав-ници
на един народ, на който от векове му е
все едно. Не само кой ще управлява
неговите Съдбини и Бъдеще, не само кой
подир броени часове ще пипне Царския
Влак за Константинопол, но и, Кой Ще
посегне Над Онова Що Не Гасне.
И,
както винаги се случва по тези злачни
за световната политика места, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
бива
ЗАДЪЛГО
ЗАБРАВЕН.
Един-два
некролога.
Толкоз.
Паметта
за приноса на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
в лоното на българската философска и
социологическа научна, политическа,
литера-турна и културологочна народоведска
мисъл, бива възстановена, (Реше-ние на
ЦК на БКП!), сравнително късно. Поверил
пуристкия надзор; (В ника-къв случай -
цензура!), в ръцете на вездесъщия
всеобхватен Президент на БАН Академик
Професор Тодор Павлов; ЦК на БКП намира
случай-време, и реабилитира своя странен
изследовател. (Изкарвайки го най-вещ
комунист!) Неуморният старец, почти
безсмъртен, (Хай – тесен мавзолей!),
щастливо продължава да твори под
дълбокият шелтър на Партията-Попечителка
(“Теория
за отражението и теория на
йероглифите”-1961.!).
Хитричко изчакал самоизчерпване на
инакомислещите интелектуални енер-гийни
запаси, Върховният Жрец, (Никак Зороастър!),
погребал безброй конкуренти, (Perpetuum
Mobile Balcanicus!), има
все по-малко да каже на световната
научна марксическа общност. Освен,
отново да упрекне Плеханов
и
Хелмхолц,
(На
пореден банкет!), че са се родили; докато
величае “Безсмъртния
Ленин”, че
не е устискал до стотак. Трудовете му
някак сами си се пишат, (Dissertantos
Mundi!), а
подир това безпроблемно публикуват.
(Проблемите са за лаици!) За
да бъдат четени – недочетени.
Подпрян на два великолепни вносни
бастуна, пълни с академичен картеч,
между поредните два по европейски
цивилизовани коктейла; докато трудовете
му сами си се пишат – че и редактират;
Другарят Академик Професор Тодор Павлов;
отдавна забравил от къде – за какво е
тръгнал; посреща-изпраща правителствени
и партийни делегации на софийското
международно летище, в компания на
дузина себеподобни. Дотам компе-тентно
закършили социално-икономическите
проблеми на Бедна Майка България, че от
време навреме си се чудят кой самолет
- към коя братска джунгла да хванат, па
да пострелят върху екзотични животни
за разнообразие и кеф. Докато съпровождат
пореден параход с братска терористична
помощ. (Все някой трябва да подпише!)
Партията се е научила не само да властва,
но и, да се забавлява. Без да има кой
откровено да изсоциологира всичко –
на длан и на табан – че да се чуе-разчуе.
(Партийна Тайна – Туй То!)
В
НАЧАЛОТО
на
тридесеттях години на миналия век,
(1936-1939.!),
Иван
Минков
ХАДЖИЙСКИ
е само
един самотен
велосипедист,
запрашил
през прабъл-гарските
черни пътища, тучни поля и морни
ливади,
с червена песен на уста.
Да притежаваш марков спортен
велосипед
и
туристическа раница, е
невероятен
разкош. (Нивите, Бай Минко, нивите!) Във
времена без радио, кино и телевизия, той
е добре дошъл дори в непознати места и
околии.
Местни
свещеници пресрещат сладкодумния
изследовател, (Експе-диции по онова
време из страната не са познати!), сякаш
Господ-Бог е сля-зал между хората.
Начумерени
кметове го приемат аркадашлийски в
някоя опушена кръчма.
Селца;
които подир петдесетина години под
натиск на специални политико-икономически
похвати, ще придобият градски облик и
подобие, че да бъдат обезлюдени до корен
в наше време; се сбират на мегданя да го
слушат. Никой не подозира, че само подир
няколко десетилетия мерак-лиите да
живеят и работят в тях, ще са най-вече
цигани и чужденци.
Партията
и Правителството ще успеят да постигнат,
щото суровата селска работна сила да
бъде прехвърлена в големите индустриални
цен-трове, практически без да влага нищо
друго освен ентусиазъм и насилие.
Системата за масово - през куп за грош
– образование, (ПУЦ-СПТУ-ВУЗ!), и
принудителното обезземляване,
(ТКЗС-АПК-ДЗС!), изобретена зад океана,
изпитана на изток, постокупационно
наложена над половин Европа, работи
ефективно (За всеобщо учудване!)
единствено, в тази незначителна Бълга-рия.
Какво от това, че народът се балтави в
оплетените икономически пе-шове на една
посредствено измислена комплексна
икономика, (СИВ!), въртяща празни обороти
за сметка на западни инвеститори.
Докато
партията пее дитирамби за “висок
комунистически морал”,
обезземлените селски семейства,
постигнали гражданство за сметка лишения
и разврат, масово се разпадат по
претъпканите градски тавани и мази.
(Жилищните съдилища, следящи за болшевишко
преразпределение на жилищните площи в
градовете, в краят на шестдесеттях
години са премахнати!) Разводът става
мерило и предпоставка за напредък, знак
и ежедневие. Заменяйки семеен срам с
еманципационна гордост.
Земеделец
и занаятчия, биват категоризирани за
“капиталисти”,
без да са виждали повече от две каймета
в пояс. (Свестни бармани се извъдиха от
тях!)
Спешно
се изпълнява пролетарско-първенюшка-шуробаджанашка
програма, щото Царство България със
своите мизерни десетина памучни фабрики,
един конезавод, две самолетни работилници
на дребно и стотина тенекеджийници и
сарачници, след като бъде орепубликанствано
и онарод-ностено, да бъде представено
като значителна стопанска сила. (Предстои
СИВ, а там се играе Ва-Банк!)
Срещу
умишлено обезценен квалифициран труд,
устоялите на пет-стотингодишния
икономически натиск на агарянина селяци,
биват принуди-телно калесани за
консуматори на градски блага по московски.
(Маза с ненормиран наем, водка вместо
ракия, наркотик вместо тутун!) Срещу
весе-лото задължение, да преминат няколко
пъти през годината за кеф и удоволствие
на личния състав на съответния ОК на
БКП, (Почти въоду-шевени!), пред трибуни
с политически нахалници, като “спонтанни”
мани-фестанти от заводи работещи на
евтиния ишлеме за капитала. Фалшиво
ухилени, размахващи партийни знамена
вместо трикольор, червени пласт-масови
каски вместо довчерашни калпаци, и на
черно купени дънки вместо потури.
Празнувайки интернационализирани
празници, (Измишльотски!), исторически
чужди на духовните и социални традиции
на българина, каквито се счита, че не са
необходими. За да видят и разберат,
световните информационни агенции и
дипломати, (Подхилващи се учтиво но
злорадо!), от висотата на трибуните за
гости, що е “зряла
народна демокрация”.
Всички
тези граждански манифестации и военни
паради, както всичко останало, са само
поредна игра на Глобалния Капитал. За
сега развъртян регионално. Ще дойде
време, когато пластмасовите каски ще
станат изли-шни, а калпаци ще останат
единствено в музеите. (Ако Глобалният
Капитал допусне да съществуват музеи!)
Когато
червените каски отпаднат, а калпаците
бъдат погубени от молци, новоголемците,
(Набедени пролетарии с манталитет на
буржуа - бели яки, вратовръзки и маникюр
на краката!), оправили финансово синове
и дъщери изцяло и завинаги, осигурили
задгранично образование на внуци и
правнуци на държавна сметка, (Какъв ти
конкурс! Всеки потомък с при-вилегии,
предварително си знае къде ще попадне
да учи, чак как се свалят мацки в общежитие.
Състезателите на общо основание – да
почакат!), ще духнат по малти, майорки и
костаделсоли, (Търговията с вторични
суровини върви вместо злато!). В името
на пролетарски интернационализъм,
усул-усул пребоядисан в съвременен
глобализъм. Захвърляйки материално и
духовно опустошен, (От политико-икономически
превземки!), народ и дър-жава на онзи,
гдето клати върховете на дърветата. Пък
да става, що ще. Да се започва отначало,
отначало и отново отначало, е вековна
орисия захлюпила сборът от балкански
нации, наричан България.
Това
време е неподозримо надалеч, но ученият
с велосипед го пред-усеща.
САМОТНИЯТ
ИЗСЛЕДОВАТЕЛ
на
свободна практика успява, и прозира
бъдещето на своя народ. Бъдеще трудно
предвидимо, без знания за миналото, без
диагностика на настоящето. Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
изследва народностния бит и духовност,
хал и мизерия, овреме.
Задават
се безкрайно преходни времена. Вътре в
страната алъш-вериша на дребно ще бъде
строго забранен, (Сакън, да не разбогатее
ня-кой от търговия със сладолед, боза,
скариди и семки!), че държавните
вън-шнотърговски спекули на едро да
процъфтят. В индустриално отношение ще
бъде изградено толкова много, че комшиите
на нацията потръпват. (Освен руска, в
космоса еква и българска реч!) Когато
верността към идеа-ла окончателно
ерозира, подменена от верността към
Личния Интерес, а култът към поп-цивилизация
бъде дистанционно активиран, ще се
окаже, че приносите към Партията-Попечителка,
Съветска Русия и Света, които този народ
е отдавал в продължение на петдесетина
години историческо време, с изключителната
жертвоготовност на древните бугри, са
напълно обезсмислени.
По
централно разпореждане, (Свиване на
рамене!), материалните ценности биват
преразпределени (Чети разграбени!).
Времето и усилията на тружениците по
институти и заводи - прахосани и пропиляни.
Задъл-жително изповядваната комунистическа
доктрина, (Каква псевдорелигиозна
ревност!), сторена за подигравки и за
смях. Разпадът става неизбежен и фатален.
Векът
на цифровата електроника е по-безпощаден
от болшевишка химера. Генетичните
експерименти на мистика Хитлер изглеждат
смешни, в сравнение с постигнатото след
като фашизмът бива победен. Централи-зираните
идеолози на комунизма са пропуснали,
(Възпретено!), да опазят и развият деловият
параметър “лична
заинтересованост и духовна свобода”,
макар и това да се изучава в безбройните
партийни университети. За които ще се
разсипят да дрънкат, паднат ли по заповед
от власт, че да докопат още.
НЯКОГА,
в
началото на четиридесетте години на
отминалия двадесети век, от неколцината
компетентни философи-марксисти, единствен
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ предугажда
предстоящите промени. (Евристичната
философия на Бергсон предразполага към
евристично прогнозиране!) В една аграрна
страна, където вносът на машинарии е
дотам ограничен, че хората си правят
велосипеди от дърво; където дори
впрегатните жътварки са рядкост,
мелниците се въртят с магаре, а редките
парни вършачки не бързат да изместят
мудните дикани-кремъклийки; кръчмарлъка
е основен бизнес. Срещу ‘краднато
яйце от полог, селянинът получава от
местния кръчмар всички елементарни
блага, които плахата цивилизация на
онези дни му осигурява (Газена ламба,
фитил, кибрит, течна газ, буца каменна
сол, ресто звонк!). Трудолюбие и къщовност,
пестеливост до цинцарлък, са стандарт
и упование за българския селянин между
двете световни войни. Патриархални
старци нахъскват поколенията към вечна
борба със земята. Двете педи на кривия
бащин синор, и някоя крадната зряла
круша, са един-ствен повод за престъпност.
Селския кехая е наместо радио, телевизор
и телефон. Всичко това, е от висок интерес
за българската наука, рядко пол-зваща
широкофронтово статистическо представяне.
Картосметачна техника е доставена
епизодично, за нуждите на масовото
преброяване на населението и имотите
в Царство България, (IBM-Deutchland!),
в средата на тридесетте години на
двадесети век, но за учените на свободна
практика тя е недостъпна.
Докато
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
върти педали, през поля и баири, поредната
световна война (Абисиния – 28.10.1935./Испания
– 08.08.1936!), е тръгнала. Конфронтацията,
в политиката на модерната преколонизация,
е откровена и явна. Преди векове Светата
Инквизиция, прогонвайки евреите от
Испания, (Каталонски огнища - Самоков!),
е посочила път към България. Древна,
недолюбвана от папизма, поетична страна;
подхвърлена под петата на османлъка;
ревниво опазваща бит и душевност, порочно
лесно приютяваща всекиго. Този мъж на
науката долетял върху спортен велосипед
“Бианка”;
демонстриращ откровено леви убеждения,
(Кмето-вете се виждат в чудо, и въртят
телефон до околийското!); е установил,
че да се управлява един народ сносно,
са необходими изключителни познания
за онаследени традиции, бит и душевност.
Тези познания велосипедистът ще установи
и изследва, без да се катери по
преподавателски катедри. Без да развива
скъпоструващи проекти. Но, като разгъва
личностен авторитет, (Зигмунд Фройд и
Карл Юнг!), демонстриращ достойнство,
макар и под маска. Науката в България
винаги е била, и остава и понастоящем
казио-нна. Душевната магия на народа е
спотаена, зад завеси от предубеждения.
Всякаквите кули от слонова кост в
столицата, в крайна сметка водят в
поли-цията. Цялостната социална
народностна картина е многопластова,
неясна, сложна, релативна и загадъчна.
Необходими са време, лично себе-отрицание,
научноприложен метод, и креативен
подход. Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
ги притежава. Той осъзнато се е втурнал,
към всичко онова, което би могло да се
нарече “социално
дъно”. За
да потърси и установи исконните
СОЦИАЛНИ
МЕРКИ И ТЕГЛИЛКИ НА НАЦИЯТА,
наречена
“Българска”.
(Социален мониторинг. Някой страни го
умеят!) Нация, съчетала в себе си безкрайна
верска и национална търпимост, на странна
смес от цигани и българи, гърци и турци,
македонци и албанци, сърби и власи,
румъни и евреи, (Тук-там европейци!),
вряща-кипяща при всяко сръбване-пийване
край хайдушки огън с чеверме. На древните
нации им е присърце да бъдат многонационални.
(Новите нации – кои са?) Магматичноподобна
смес от какви ли не полуграмотници,
управлявана от специално подбрана
вносна династия, на пръв поглед попаднала
истори-чески случайно на българския
престол. (Кой дава тъй!). Резултат от
дълго-срочна австро-унгарско-германска
политическа стратегия, спонсорирана
от Русия, (В силовата част!), за овладяване
на технологическите кухини на размирните
Балкани. С крайна цел трайно отхвърляне
на отоманеца и не-говата вяра, поради
хилядолетен трафик на бели робини и
наркотик, поради безпрестанни расови
безчинства.
По
настояване на Бащата, Цар Борис Трети
Обединител, е успял да премине през
горнилото на Балканските войни, като
нисш офицер. Младият Цар е наясно. Всяка
непреодолима беднота, в краят на краищата,
води до социален взрив. (Вече се е
случвало!) Би желал да просвети по
европейски, раздвижи и развие по
германски, тази воняща, (Боб, кисело
зеле, качамак и сланина!), инертна маса
от селата, (Едва 49 основни и 210 допълнителни
земеделски учебни заведения-1942.!),
струпана ката вечер, около калай-дисана
бакърена тава с качамак. Тросната между
гювечета с чорба-лапад и павурчета руйно
вино, върху кръглата софра на патриархалното
семейство. Софра, край която синът
студент-невъзвращенец получава здрава
плесница, че е станал вегетарианец, и
не хапва
“… от месото ба!”.
(Какво падение!)
Царят
е решил в името на Православния Бог и
относителния социа-лен
мир, (Пушкали са му комити!), да се
съсредоточи върху бита на своя си народ.
Който за да блаженства, трябва да мирува,
докато той си царува. Самонаказал се да
не излиза зад граница двадесетина
години, Цар Борис Трети Обединител
предприема смели пътувания из страната,
които придворни писачи напомпват до
легенди. (Ненчо Илиев, “Борис
Трети”,
София-1939.!)
Царят
наистина е “Народен
Цар”,
с нецарски ищах към вити погачи, гостби
на огнище, ракия и тутун с чакмак и
прахан. В областта на социо-логията,
Монархът едва ли има кому да се уповава,
(Пауперите-марксисти - далеч от короната!),
освен на своята си Академия на науките,
където традиционно нищо свястно се не
върши. (Едно-две списания – това е!) Наука
несъмнено се създава. Но къде, как и кой
я прилага? Както всеки пос-тановен от
Бога владетел, Н.В.Царят предпочита
мистични пророци. (За по-евтино!) Което
донейде обяснява неговият загадъчен
трагичен край.
Докато
приложна социология се появи, че да бъде
някому в интерес, че да се приложи и
наложи в България, ще измине доста време.
(Дано ня-кога това време да се появи!)
Никой не предполага, че този период ще
отиде къмто век. Дори подир половин век,
за социологията и социалната психология,
ще се чува толкова малко, че ще се считат
излишни, мало-важни и нетрайни. Подценена
от монархизма, възпретена от сталинизма,
в условията на безпощаден балкански
болшевизъм, (Привнесъл кавказки ре-цепти
за опериране на социални проблеми!),
социологията ще заглъхне за сметка на
лустросана червенозвездна политическа
астрология.
Подобни
исторически паузи за светът са прекалено
дълги. За Балканите това е традиция,
това е живот.
ЕДНО
БЕЗГРИЖНО МИГВАНЕ С КЛЕПАЧ.
Науката,
изследвайки фактите на материалния
свят в дълбочина и перспектива,
представяйки Нещата на Живота формализирано
в синтез, става ефективна едва, ако се
прилага системно. Поради което рядко
бива оценявана овреме. Но, и поради
своята задължителна секретност. Далеч
преди Втората Световна Война зад океана,
но и зад Урал, биват създадени мощни
академични единици, в които ученият-идеалист,
(По воля или пряко воля!), успява и се
труди, (Хапвайки на корем!). Често без да
подозира, за какво всъщност става дума
в съответното фундаментално изследване.
Науката, нейното правене и сглобяване,
е мистерия докрай интутивна, макар
апаратно обезпечена. Трудно разбираема
за широката публика, създавана за лично
удоволствие, понякога и на шега. (Хаджийски
е по рож-дение майтапчия!)
На
Балканите наука за самата наука, дори
във Векът на Тоталния Глобализъм, е
явление предназначено за лукс вместо
за ежедневна дър-жавна употреба.
Забележителни творчески постижения
пролежават десети-летия по архиви,
тавани и мази, докато видят бял свят.
(Ако не ги изядат мишките!) За да бъдат
оценени и вкарани в ежедневна употреба,
с огромно историческо закъснение,
несъмнени вреди и пропуснати ползи. В
средата на шестдесетте години на миналия
век, на ЦК на БКП става ясно, че бъл-гарската
наука за системно управление на
обществото, (Днес
изучавана предимно из частните академии
в страната!),
пренесена точ’
в точ’
от Братския Съветски Съюз, е крайно
неефективна и порочно игнорирана. Налице
е отсъствие на развита приложна
социология, съобразена с местните
исторически сложили се условия, в
резултат на технологическата революция
все повече неясни, все повече случайно
променливи. Партийните методи се оказват
изчерпани, неефективни и досадни. Дали
защото в редовете на Партията-Попечителка
съществуват кадърни социолози? Висшите
партийни ръководители усещат, че от
прекалено много брътвежи, Партията-Попечителка
се откъснала от Времевото Движение на
Нацията в Пространството, (Не и, от
КОРЕКОМ!), а тази нация им е жизнено
необходима. (За да има, какво да авантосва!)
Партийните механизми се оказват болезнено
корумпирани, предизвиквайки ненаказуеми
засечки. Самоунищожаване чрез перманентно
доносничество, безкрайни реорганизационни
кампании, безскрупулно раздаване на
имуществени бенефиции срещу Червена
Книжка, на всеки умно представил се за
“активен” участник в съпротивата, се
превръща в шлагер на деня. Развитието
на курортния туризъм прави женската
ласка от без пари, да стане срещу почерпка
и дъвка “Уригли”. Партията и нейните
висши ръководители осъзнават, че всичко
създадено от съвременната българска
наука подир 1947., открито вони на пропартийно
сребролюбие, фалш, лицемерие, измяна и
предстоящи политически подмени. (Виж
Карл Маркс и Фридрих Енгелс, без Владимир
Илич Ленин!)
Решава се, и се търси подкрепа, обнова
и опора във всичко полезно, създадено
от българския гений, далеч преди
сакралната дата (09.09.1944.!).
Под
натиск на кандидати за докторантури,
съпругата на великолеп-ния учен, Петрана
Иванова Хаджийска, си позволява да
разрови и предос-тави за печат писанията
на своя неясно как умъртвен съпруг. (Не
го знаех за творец. – “Ламар”, М.Тошков,
1977.!) Много от тези съществени за развитието
на националната философско-социографската
мисъл писания, по време на бомбардировките
над столицата, (Съюзническо предупреж-дение
– 05.03.1941.!), са погубени завинаги. Други
са откраднати (Пардон – присвоени!).
Начева без-резултатно драматично
издирване, на трета част на “Бит
и душевност на нашия народ”, която
така и не бива открита. Депозиран при
Цвети Иванов в издателство “Хемус”,
ръкописът изчезва безследно. Под арест
и военен затвор в Крумовград, заради
участие във войнишки брожения, Иван
Минков Хаджийски
е изпратил този свой последен труд по
куриер. Ръкописът е получен и предоставен
на рецензент. (Кой би могъл да бъде?)
Поради навлизане на окупационните
войски в страната, ХАДЖИЙСКИ
насочва
с писмо Ефрем Каранфилов, (08.09.1944.!), да
вземе от издател-ството ръкописа.
Ръкописът изчезва. Години по-късно,
Стоян Бахчеванов, библиотекар-хранител
в Рилския Манастир, ще сподели с Йордан
Василев (22.04.1982.!), че като представител
на Министерство на войната, (1945.!),
инспектира книгоиздателство “Хемус”,
подготвяйки неговата национализация.
Докладвано му е, че “Том
трети на Иван М. Хаджийски се намира при
рецензента.”
Кой е рецензент - не му съобщават. Нищо
чудно ръкописът да е погинал, при някоя
от жестоките бомбардировки над столицата.
(10.12.1943.!) Всред сандъците с ръкописи,
близките на забравения от научния свят
храбрец, не успяват да го открият.
В
сравнително ново време, когато промените
притропват на вратата, специализираният
партиен глашатай, вестник “Народна
Култура”, открива щафета публикации,
като обнародва новоткрития, (Подходящо
отредак-тиран!), ръкопис на “Личности
и характери”
(Бр. 26, 27, 28/1986.!). Обществеността анемично
зашумява. Делото на Иван
Минков ХАДЖИЙ-СКИ
се оказва незабравимо, живо, необходимо,
и актуално! Безстрастният съдник –
Времето на Времената, (1934-1986.!), казва
своята блестяща дума. Интересът на
обществеността е огромен, и както към
никой друг со-
циолог
- траен. Появяват се частни изследвания,
(“Иван Хаджийски. Време, творчество,
съдба”, Цветозар Томов – 1990!), и допълнени
издания (“Гражданска смърт или безсмъртие”
– 1986.!). Потръгват партийно промотирани
анкети. Предшестват ги възпоменания.
Изявяват се близки, познати, и
пишман-познати. Пишат се спомени. Започват
конференции и чествания. Открива се
къща-музей (Троян-26.10.1982.!) Завърта се
парà и дявол. (Полезно
нещо е управляемата свобода!) Въпреки
големият шум и неимоверни усилия, третият
том на “Бит
и душевност на нашия народ”,
не се открива. Дали ще бъде открит някога?
(Изследователи допускат, че ръкописа
би могло да е заседнал в касата на генерал
Кирил Станчев, при чийто щаб е зачислен
злогополучния дописник!)
Науката
винаги е била, и ще бъде, хипотетично-прогностична
сила, различна от ежедневната житейска
практика, макар да корени дълбоко в нея.
Би могло да се каже, че витае в етернала.
За да излъчи необходимото, създавайки
поредна
АПОСТОЛИЧЕСКА
ЛИЧНОСТ.
Дотолкова
овреме, че дори апологетите на развития
социализъм трепват и допускат, че няма
как - съществува Господ-Бог – това е.
Апостолическата
личност слабо се интересува от това,
как самата тя и семейството й оцеляват.
(Горко им!) Но не престава да анализира,
раз-глежда , анализира, диагностицира
и предписва, като как да стори, щото
другите да преуспеят. (Блазя им!)
В
Обединено Царство България, една от
най-преходните държави в Европа;
потъпкана, поругана и владяна от кого
ли не, един от най-апос-толичните мъже
на двадесети век се оказва, евтин столичен
адвокат без кантора, с незначителна
клиентела, но с нарастващ брой публикации
в пресата. Научният печат рядко плаща
хонорари, но се отплаща с приз-нание,
слава и професионална завист. (Понякога
научна степен!)
Местният
печат се цигани за стотинки, и има
стойността на биографско портфолио, в
което рядко някой се заглежда. Този
апостоличен мъж, всепознатия
шегобиец-велосипедист, правист и философ
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ, как
така твори и публикува.
Като
как успява? Едва тридесетина годишен
(Роден Троян -13.10.1907.!), ХАДЖИЙСКИ
е успял да измине тежък път на
самообразование, и кариера. Преследван
професио-нално. Преследван политически.
(16.12.1934. – 450 арестувани за заговор против
аря!) Въпреки това - свободомислящ.
Невръстен ученик в Свищов, изключен от
гимназията за свободомислие и спор с
органите на реда, въдворен (1923-1925.!), под
полицейски надзор, обратно в родния си
град, юношата е толкова ученолюбив, че
не му остава време да се занимава с
друго, освен с напредване в четене на
художествена литература, в изучаване
на странни науки, и чужди езици. Далеч
преди да вземе приравнителни изпити за
“класическата”
гимназия в Свищов, (Латински и
Църковнославянски!), че да запише
философия в Софийския университет, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
свободно ползва руски, немски, френски
и английски, освен традиционния турски.
Докато
следва в столицата, не престава да работи
за да се издържа. Кръчмите търсят келнери,
веднага и незабавно. Плащат чрез ядене
и пиене. Принуден да прекъсне учение,
синът на Бай
Минко, (Ламар:
Баща му бе дюкенджия, а ядяха качамак,
като мене!),
се
завръща да чиновничества в Троян,
(1931-1932.!).
Където ще бъде малтретиран заради сказка
срещу войната. И прогонен. Троянци не
скланят глава никому, не искат акъл от
никого. Имат си свой в излишък. Бъдещият
фундаментален български социограф се
установява в столицата, за да завърши
право. Адвокатската практика му допада,
но как да взема безумни пари от хора за
които е убеден, че не биха могли да ги
припечелят. Това прави да се насочви
към науката и публицистиката. Неговите
изследвания са така аван-гардно-марксистки,
а той така световно неизвестен, че няма
как да не бъдат публикувани върху
страниците на партийния (БРП(к)!) печат.
Мъчително финансирани вестници-еднодневки,
съществуващи от цензура до цензура,
(“Контрол върху печата!”). Лесно променящи
име, никога насока. Избягващи да плащат
хонорари, (“Ведрина”, “Вик”, “Жар”,
“Кормило”, “РЛФ”, “Slavishe
Rundshau”-Praha,
“Философски Преглед” и др.). Тайно
финансиращи нелегални. Неговото
сподвижничество с Никола Йонков Вапцаров
е
ЕСТЕСТВЕН
ПРОЦЕС,
докато
с Орлин Василев са комшии. (Наоколо
се върти и Светослав Обре-тенов!)
Времената стават все повече хаотични.
Изхранването все по-тежко, Бунтарите
все повече. Проклетата Втора Световна
Война избухва. Въвежда се данък върху
луксозните стоки, контрол над продуктите
от първа необхо-димост. Купонната система
е наред. Изявяват се отдавна забравени
проб-леми, които аналитикът не би могъл
да не отрази. Иван
Минков ХАДЖИЙ-СКИ
предлага за печат “Култура,
нация и патриотизъм”,
но книгоизда-телствата не проявяват
интерес. Издателите, преди и сега, се
държат върху повърхността, публикувайки
скандални преводни заглавия и джебни
криминалета. От ден в ден цената на
хартията и печатните услуги нараства.
Покупателната способност на интелигенцията
драстично намалява. По сто-личните
булевардни ъгли се явяват просещи
художници, музиканти и артис-ти. (Днес
това се харесва на мнозина!)
Национал-социалистическия пропаганден
тъпан, заплашва всеки да постави на
своето генетично предопределено място,
стане ли работата докрай с Русия. Царят,
като по-томствен аристократ, не е убеден
в тези прегракнали великонемски
фантас-магории, но отклонява договаряне
с посетилия го, по американски шумно,
полковник Донован, (Пратеник на Рузвелт!),
и, като начинаещ географ подписва фатални
силови споразумения (01.03.1941.!), довели до
опустошаване на бароково-сецесионна
София. Със съдействие на Орлин Василев,
студията излиза под редакция на Никола
Йонков Вапцаров в прокомунистическия
“Литературен
критик”
(05.06.1941.!), като книжка-приложение. Дали
обръща внимание на четящата общественост?
Едва ли. Фактът, че от нея има запазени
случайни екземпляри говори, че е била
из-зета от цензурата своевременно.
Професор
Димитър Михалчев (Пръв български
пълномощен министър в СССР!), ще открие
и докаже, че това е начинание на родèн
изследовател: “Този
човек беше като някакъв сеизмограф,
който долавя и най-слабите трептения
на човешката природа … ”
Други
злокобно ще предупредят: “…
в този човек витае духът на Левски и на
Ботев”. Легионери,
бранници и комсомолци се бият, по ъгли
и изоставени строежи, в името на идеали
с имената на Левски и Ботев на уста.
Което
прави веселякът Хаджийски да се усмихва
тъжно. Макар марк-сист, той не е със
никой. Което би могло да обясни и неговата
безсмислена смърт.
МОБИЛИЗИРАН
в
началото на 1944., в противовъздушната
сигнална служба, прехващаща талазите
летящи крепости още над Беломорието,
(150-300 самолета в бом-бардировъчно ято!),
видният нашенец е така ентусиазиран от
навлизането на съветските войски в
страната, че бърза да се запише доброволец
за фронта. Над главата му виси
военно-временна присъда за неподчинение
на местното началство, (Случаят не е
изследван!), а по време на война – нищо
не се знае. (Една от причините, да хукне
към бойното поле. Освен вече ма-нифестирания
интерес към изследване на войнишкия
бит и душевност!) Този насмешлив подофицер
има смелост да подаде молба до самият
министър на войната. (Текстът на молбата
е показателен!) И, работата става.
Народоведът заминава за Пирот, където
се представя в щаба на Втора Българска
Армия под командването на Генерал Кирил
Станчев. (26.09.1944.!)
На
03.10.1944. година, Иван
Минков
ХАДЖИЙСКИ,
се придвижва в посока бойната линия,
независимо от предупрежденията. Идва
време, Щабът да бъде преместен, следвайки
отстъпващите фашистки войски. Оказва
се, че военният кореспондент от няколко
дни отсъства. (Кашаварът не го е виждал
цяла седмица!) Проверката по телефоните
не дава резултат. Войната иска своето.
(Втора Българска Армия воюва срещу
прочутата СС дивизия “Принц Ойген”!)
Отново го забравят. Когато от столицата
позвъ-няват за поредна кореспонденция,
генералът сериозно се обезпокоява. И,
се разтичват. Трупът на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
полуразложен, с куршум в челто, паднал
по очи, бива открит, (26.10.1944.!), около
СЕЛО
ВЛАСОТИНЦИ - КОТА 850.,
под
връх Висока Чука. Мародерстващи са
отмъкнали неговите ботуши. Опознат е
по пъстрите вълнени троянски чорапи и
личната му карта, от слу-чаен “близък”.
(Иван Пеновски от Троян!) Тленните останки
биват върнати в България. Устроено е
патриотично погребение-митинг,
(Пропаганден керван от 30 столични леки
коли, плюс седмичната кинвохроника!), в
родния Троян.
Толкоз.
Няма
детайли, защо и как, но талантливия
социолог потъва в
ПРЕДУМИШЛЕНА
ЗАБРАВА,
Има
– няма повече от четвърт век. В това
нашенецът е ненадминат, а поколенията
не престават да следват този порочен
тертип. (Видяли ли са нещо друго?)
Минават
десетилетия.
Към
1965., властта ще установи, доколко слабо
познава своят собствен народ. (Туркоезичното
население се бунтува!) Онова, което
пар-тийните изследователи откриват в
писанията на доказалия себе си социо-лог,
се оказва от изключително практическо
значение. (Член на ООН, България е
задължена да внимава в играта с
малцинствата!) Всички, които бегло
познават Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
а са отървали кожата успешно, пипват
писалката с лилаво мастило. За да докажат,
колко много прокомунистически е бил,
което съвсем не е равнозначно на
теоритичен марксизъм.
Как
са си сътрудничели.
Как
не са си пречели.
Какви
добри комшии са били.
Колко
много го обичат, ценят и тачат. (Без да
го публикуват!)
Загърбвайки
позорни изказвания на дискусията на
БАН, (1951.!), по случай 75 години от Априлското
въстание, когато трудовете на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
биват изцяло порицани, категорично
отхвърлени, отрупани с ред обидни
квалификации и пренебрежение, към
паметта му.
Пръкват
поръчкови статии, свързани с името,
личността и творчест-вото на един от
първите български учени интердисциплинаристи.
(Предхожда го единствено Професор Асен
Златаров!)
Съпругата
на Иван Хаджийски е жива, но какво би
могла да направи, освен да порови още
малко на тавана в Дряново, докато рони
сълзи?
Дъщерите
имат бегъл спомен за своят баща.
На
неговия внук е предоставена възможност
да преподава (1967.!), новопоявилата се
наука - кибернетика.
Партийният
апарат; побързал да клъцне из корен
народностните вея-ния, далновидно
насаждани от О’Бозе
Почивший Цар Борис Трети Обе-динител,
(Разстрелян 28.08.1943.,“THE
CHRONICLE”!),
непосредствено подир Сакралния Девети
Септември 1944., в името на международната
ра-ботническа солидарност и болшевизиран
интернационализъм; се опитва да преоткрие
завинаги погубените народностни корени,
позовавайки се на трудовете и личността,
на някога с лека ръка игнориран социолог
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ.
Изясняване на традиционната за страната
стратификация на българското
дребнобуржуазно общество е от
държав-ническа значимост. (Предстои
планирано оборжуазяване
с последваща либерализация!) Тайни
концепции твърдят, и международни
договорености, (Хелзинки – 31.07.1975.!)
налагат, че подир двадесетина години
земно време предстои връщане към
отреченото с лека ръка пазарно стопанство.
(Предвидливи партайгеносе затрупват
евтиния държавен нотариат с рабо-та!)
Партийната аристокрация, успяла да
поживее на запад, изненадващо е построила
фабрика за тоалетна хартия. (Тиражът
на вестниците незабавно пада!)
Партията-Попечителка се готви, да
пренастрои латерната за социа-листическа
равнопоставеност, (Всенивелация!), към
органона на капиталис-тическата
гражданственост (Денивелация!).
КапитализЪма
може да вони, но го прави очарователно
и забавно.
СоциализЪма
може да изглежда кристално чист, (А!?!),
но той е за временна употреба.
Бъдещето
е в дивергенцията на обществото, и
конвергенцията на ин-тегративните
глобални структури, чрез безброй
неправителствени органи-зации и всеобщ
монетаризъм, при либерално празен джоб.
Хаджийски
е несистемен веселяк, но това е само на
пръв поглед. Марксистки учен, мечтащ за
Америка, където не престават да избухват
в неприличен смях, стане ли дума за
икономическото развитие на Балканите.
Третият
том от
“БИТ
И ДУШЕВНОСТ НА НАШИЯ НАРОД”,
предвидливо
чопнат от издателство Хемус в началото
на 1944., за да не бъде открит никога,
(Възстановен
по стенографски бележки от професор
Мария Хаджийска в началото на новия
век,
по настояване на Петър Продев!),
и днес коли сърцата на мнозина. (Ами, ако
се появи изведнъж автентичния текст!?!)
Хаджийски е едва ли не безпартиен
болшевик, (Работил е за почтения
“Кормило”!). За целите на предстоящото
интегрално поп-общество, това е опасно.
Това ще да е причината, да бъде окончателно
болшевизиран, (Водил в атака взвод, бил
прострелян, а никой ни чул – ни разбрал!),
години подир неговата воистина загадъчна
смърт, че дано бъде низвергнат по време
на предстоящия глобалистичен преход.
(Комунизма, този първичен аспект на
глобализма, харесва най-вече мъртви
таланти!) Талантлив неказионен учен,
талантливо унищожен, докато таланливо
ана-лизира минало и настояще, че да
диагностицира национално бъдеще. Там,
около някаква си бойна кота, по време
на Втората Световна Война.
Марксизма,
сравнително нов за света метод за правене
на регионал-на политика, (И пари!), за
Балканите се оказва манна небесна.
Професор Тодор Павлов, някога гимназиален
даскал и самодеен учен-херметик, обучен
и атестиран своевременно в Москва,
(Професор по диалектически материализъм
в Институт за червена професура; Декан
на Философския факултет на Институт по
история, философия и литература,
Москва/1932.-1936.!), за единствен правоверен
балкански марксист подир Дядото, някога
е неприятно изненадан, от появата на
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
на страниците на “Философски Преглед”.
Какви са тези шеги кротнали в изтънчени
научни трудове? Каква е тази литературстваща
наука? То не може баш тъй! Подобен
шегобийски подход би отклонил вниманието
на бъ-дещите рабфаковци, (На студентите,
де!), от дискусии по международен телефон
без микрофон.
Марш
на фронта!
Такава
е партийната повеля към всеки новопръкнал
политически ум-ник. (Ханджийски не е
изолиран случай. Загиват маса необучени
за военни действия ентусиаст-партизани,
доброволци от последните класове на
сред-ните училища, недипломиран медицински
персонал, хвърлени срещу гер-манците
при Крива Паланка – къде ли не!)
Академик
Тодор Павлов, като школуван учен, оцелял
извън стените на зандана, (С цена на
какво?), прекалено добре долавя истинската
стой-ност на философа, социографа и
писателя Иван
Минчев ХАДЖИЙСКИ.
За разлика от евтинджийски класификации
поставящи авторът на “Бит
и Душевност на Българския Народ”
върху полицата на културолозите, (Димитър
Михалчев-1941.!), и народоведите, Тодор
Павлов е по ленински наясно, с
какво явление предстои
да се справя. Овластен регент, бъдещият
най-крупен марксист-идеолог на партийната
и държавна политика на Майка България,
е всестранно оторизиран властник.
Малките препъни-камъчета следва, да
бъдат пометени.
ПО
ВРЕМЕ НА СЛУЖБАТА В БЕЛОМОРИЕТО,
на
Иван
Минчев ХАДЖИЙСКИ
е лепната ефективна присъда от военния
съд. (Сам се е натикал, че да изследва
затворнически бит и култура по вре-ме
на война!) В кауша надживява кризата на
непризнатия талант, докато натрупва
материал за предстоящи анализи.
Творчески
път твърде напомнящ съдбата на летеца
Егзюпери, но Хаджийски лети през полето
на мечтите на велосипед.
Антуан
Дьо Сент-Егзюпери изчезва загадъчно в
краят на войната. (Публикувал е антивоенна
книга, по време на война!)
Иван
Хаджийски е издирен – като труп.
(Публикувал е дописка-интервю от фронта,
размътила дълбоките води в Москва, София
и Белград!) Тялото му е открито с
подозрително закъснение. Поредният
героично очистен интелектуалец е твърде
известен всред интелигентските кръгове
в столицата, страната, че и зад граница.
Официозите, като по команда, се втурват
да жалят. (За кратко!) Вкусът към трагичното
се пре-плита с високопарни партийни
интереси.
Пелинко
е на възраст, имуществото му е конфискувано,
и докато треперливо си гледа рахата,
става председател на СБП. (Москва
не вярва на сълзи!)
Тодор
Павлов е колос и връх. (Първата обмяна
на царския лев с републикански - предстои!)
Дали
една сравнителна семантическа оценка,
на нечии вече позабра-вени писания, няма
да открие коренища почерпени из
неиздадените и из-чезнали трудове на
Хаджийски? Където литература, история
и социология така интердисциплинарно
се преплитат, че нищо друго не остава,
освен да загребеш каквото, и колкото е
необходимо, за каквото ти потрябва?
Войната
свършва.
Войската
се завръща.
За
да бъде подгонена, (Със свещениците
барабар!), едва демобили-зирана, да
разпробива Хаинбоаз и да строи никому
ненужния Дими-тровград, Да реализира
концепции планирани, далеч преди
окупацията на страната.
Твърдата
ръка на Партията-Попечителка замества
всякаква социо-логия, чрез триковете
на кавказки вождизъм. Статистическите
социоло-гически методи, са за относително
равномерни времена. Не е време за
об-стойни разследвания, и некролози.
Време е за песни и градеж.
По
случай десет години от гибелта на късно
признатия
АЗБУЧЕН
СОЦИОГРАФ,
някой
си Вълчо Христов се усеща. Прочел е
всичко известно от Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ. Усетил
е, как неговите произведения пасват на
всяко едно балканско време. Вълчо Христов
си позволява да заключи: “…
Иван Хаджийски … посочи … законите, на
които се подчиняват взаимоотношенията
на хората от различните класи.” За
да влезе материалът на страниците на
в-к
“Работническо дело”,
класовият канон бива спазен. Каква ли
е била съдбата на Вълчо Христов подир
разбутване костите на един така талантлив
мъртвец? (Би могло да се предполага!)
Покойният ХАДЖИЙСКИ
принадлежи, колкото на публицистиката
и литературата, толкова и на науката.
(В пестеливия справочник “Български
писатели”,
София-1961., Иван Хаджийски отсъства -
Тодор Павлов е налице!) Нещата се
раздвижват.
Списание
“Философска
мисъл”
публикува кратка студия от своят главен
редактор. (Главен редактор на списанието
си, разбира се, е академик Тодор Павлов!)
В тази впечатляваща публикация, за Бог
Да Прости, мастития марксист отново
акцентира именно върху слабите места
в дейността на социографа. Щото то не
може току-тъй, да се вдигне от гроба
безпартиен социолог. Проф. С. Казанджиев,
вместо да се преклони, не про-пуска да
категоризира “…
известни успехи”.
Странно
е, че като научен работник, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
е крайно недолюбван. Можеби, защото
никога никъде не е бил на щат. Нещо, което
никоя научна общност не прощава. Как
така монах без манастир? Неговите
писания, утвърдени от изминалото време,
биват подхвърлени от партийния апарат
за повторно преразглеждане, анализиране
и публикуване, от самовлюбени
запетайкаджии-занаятчии. Изкуственото
опартизиране на Хаджийски, (Преди Войната
представян за десен комунист – подир
тази дата за левосектант!), започва доста
преди преждевременната смърт на
прословутия ненадминат марксист-академик
Тодор Павлов, (1890-Щип/1977-София!). И, за
съжаление, продължава и понастоящем.
Партиите традиционно харесват мъртви
вместо живи знамена.
Като
не може да достигне до същностната
дълбочина на подтекст-овия диагностичен
синтез на ХАДЖИЙСКИ,
или твърде добре прозирайки какво се
таи в него, и по-скоро в резултат на
партийни зомб-догми, Петър Пондев търси
и “открива”(!?!),
в трудовете на ХАДЖИЙСКИ
за Априлското въстание, податки за поява
на “Българския
Сталин”. (Очевидно
имайки пред вид, че ”Българският
Ленин”
е налице!) Диктаторите от Сталин, през
Живков до Саддам, харесват да оставят
подир себе си камари наукообразни
трудове. Как намират време да ги напишат,
щом не намират време да ги прочетат,
остава да бъде изследвано от поколенията.
Към
средата на шестдесетте години на миналия
век, Нешо Давидов и Ефрем Карамфилов; и
двамата дотолкова заслужили партийни
функ-ционери, че един ден ще си имат
самостоятелни преподавателски катедри;
сътрудници на прекалено обемния апарат
на ЦК на БКП и никога на КДС, (Как иначе
ще бъде решен проблема за местната
дисидентура, освен чрез жива машина за
погрешни експертни оценки!); успяват да
заинтересоват Тодор Живков, да бъде
разрешено публикуване на пълно събрание
на съчиненията на социолога Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ. Смело
отстоявайки тезата за изключителната
полезност на неговите частни изследвания.
Докрай удивени, че са успели да издействат
зелена улица на най-високо правителствено
равнище, (Прозорливата
Людмила все още е жива!),
изне-надващо постановяват:
“ТОЙ
Е ЗЛАТНИЯ ФОНД НА БЪЛГАРСКАТА НАУКА И
ЛИТЕРАТУРА.”
Пропускайки
да изпишат с главни букви “Българската
Наука и Литература”.
О, това и днес се счита за по-лошо от
човекоядство! Дотол-кова закостеняло
е развитието на Родния Български Език,
че лесно бива заменян с поредния вносен.
(Някога
Френски, после Немски, подир това Руски,
днес Английски!)
ЦК на БКП потвърждава тази почтена
оценка доказвайки, че не е трудно да
крачи със своето време.
Като
начало, бива пуснат том избрано. Следва
двутомно издание. (Български
Писател – 1966., 1974.!)
И още … Литературни публикации, подготвени
от литературстващи, с пестеливи коментари
на случайни изсле-дователи. И въпреки
това - необходими и безспорни.
Понастоящем
авторитетните публикации, посветени
на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
заедно с неговите трудове, едва ли
надхвърлят дузина. Високият интерес на
българската общественост към неговите
приноси всекиму показва, че именно
забравените
златни фондове
са “Това
що не гасне”. И
никакво глобалистично ауто-да-фе
а-ла-интернет не би могло да ги потули.
Не е известно, да има англоезично издание
на неговите трудове, но един ден, и това
би могло да се очаква.
Съдбата
на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ учудва
малцина. На оста-налите им е все едно.
Пренебрегнати са поголовно не един и
двама крупни съвременни поети, музиканти,
писатели и хора на наукат, и изкуствата.
Не съществува никакъв всенационален
индекс, който да напомня и установява.
Спорадичните издания “КОЙ КОЙ Е В
БЪЛГАРИЯ?” на ИК “Труд”, и “КОЙ КОЙ Е
В БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО? на ИК “Славена”,
от краят на деветдесетте години на
миналия век, са прекалено пестеливи.
Оглавена от вносни управляющи, джебна
Майка България не си позволява да хвърли
поглед в своите балкански пазви, където
крее Бъдещето на една – по същество -
нова нация. Резултат от безкрайните
пермутационни заигравания на Великите
Сили, в ареала на Балканите.
Именити
български учени, като Йордан Василев,
Тончо Жечев и Нешо Давидов, правят и
налагат ново отношение към това странно
за мнозина интердисциплинарно научно
творчество. Твърди се, че намесата на
Тодор Живков е така сериозна, защото
лично е познавал автора, и участвал
(Представете си!?!), в набиране текстовете
на някой от първите издания на неговите
произведения. Истината би могла да бъде
всякаква.
Тоталния
подход като система, трудно допуска
възраждане духовно, без да го подложи
под
ПОЛИТИЧЕСКИ
ФИЛТЪР.
(Важи
и, за прехваления Глобализъм!?!)
Не обяснява ли това “изчезва-нето”
може би на най-съвършенното прогностично
изследване на бита и душевността на
съвременния българин в преход? Изключено
е, в този трети последен том, да не е
съществувала студия, за текущите
партизански политически борби, бит и
страсти, (1943-1944.!).
Забавни
и героически, но на екран. През втората
половина на средата на двадесети век.
подир десетина тоталитарни, (Как обичайно
за българската действителност звучи
този термин!) години, обществената
критична мисъл ще узрее и ще се самоосвободи
дотолкова, че в средата на седемдесеттях
години, Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
ще бъде въздигнат на пиедестал наред
със Симеон Радев. Това прави отново и
отново да бъдат поставяни вечни въпроси.
Доколко
трудовете на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
резонират в нашето съвремие?
Доколко
неговият “марксизъм”
е марксизъм диалектически – доколко
догматически?
До
къде при отпадащата необходимост от
четене (Internet
Books!)
неговите творения остават неотразимост
вечна? И, доколко присъстват в Свещенното
Кибер Пространство?
Дали
надзора и управлението на това хипотетично
пространство не е в ръцете на потомците
на ония, които не се посвениха да затрият
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
като въведение към онова, което биха
сторили в средата на Двадесет и Първи
Век, с бедната нашенска нация?
В
началото на 1932., “РЛФ”
под редакцията на Христо Радевски
представя отпечатаната в джобен формат
брошура “Авторитет,
достойнство и маска”.
Изследването е пряко повлияно от Фройд,
Ницше, Кречмер, и Маркс. Произведение
дотам съдбовно за българската
социо-логическа наука, че д-р Кирил
Чолаков не пропуска да отбележи във
“Философски
преглед”, че
публикацията не е нищо повече от “духовито
… гледище на марксизма”, ознаменува
го, като “пролетарски
кариеризъм … ”
и го дефинира, като “…
най-чиста политическа пропаганда”.
Но, могъл ли е да каже нещо други?
БРП(к)
шумно е напуснала Народното Събрание.
Конституцията
е суспендирана. Предстоят дълги години
авторитарна власт, които подир
преждевременната фатална за Нацията
смърт на Цар Борис Трети Обединител, ще
прерастнат в кървави разпри с ятаци,
партизани и население. Както много
талантливи книги, и този труд е изпреварил
своето време. Есна 116 странична брошура,
несправедливо подценена и забравена
тридесетина години. Докато попадне в
първия том на неговите събрани съчинения
(БП-1974.!). Днес тази творба се оказва
изключително стойностна, и актуална.
За
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
Големанов на Ст. Л. Костов е:
“Политическо
парвеню. Бивш даскал … Сега депутат …
Големанов намира за свое достойно
сравнение само царете, и него може да
го съди само Бог и историята.”
Примерите,
които предлага Хаджийски са безброй.
Социографът е наясно, що за социо
анализира. Социото все още не е достатъчно
наясно със себе си, пък и от анализ -
рядко се интересува – по добре да няма.
“Отивам
в едно село. Питам за кмета. Посочват ми
го.
-
Как, ами ти не ме познаваш? Вестници не
четеш ли? Държа-вен вестник не си ли чел?
В брой 137 от 1902. г. има писано за мене
вътре … че съм си загубил тескерето на
магарето.”
Колко
е тя Българията. Всеки следва да познава
всеки селски кмет. Варненското гражданство,
а и не само то, би могло да си припомни,
(Но нехае!), значителен брой аналогични
личности. Изпратени от заблудения
електорат да го представят по стъпалата
на най-висшата власт. Забравили за какво
са отишли. Гласуващи групово. Пропуснали
да се завърнат. Без да се интересуват
чии пари харчат.
Не
защото са убедени, че “…
маската е прикритие на липса на качества.”
Не
и поради това, че “…
маската е … допълнително достойнство
на личността.”
А
защото, са пропуснали да осъзнаят, че
“…
всяка илюзия е смърт.”
Далечен
на Двореца, Иван Минков Хаджийски не
пропуска да цити-ра Цар Фердинанд
Кобургготски, подхвърлил на гостуващ
дипломат:
“ПАЗЕТЕ
СИ ЧАСОВНИКА. ТУК ИМА МИНИСТЪР!”
Колко
опитни министри.
Какъв
търпелив Цар.
Какви
балкански времена - досущ настоящи.
Битът на народа може отдавна да е
различен. Духът – завинаги остава същ.
Времена,
когато Пенчо Рачов Славейков самонадеяно
се надява да му бъде присъдена Нобелова
Премия единствено, защото е доказан
национален поет, докато Петко Ю. Тодоров
не престава да го умолява “да
му я отстъпи, че е семеен човек и храни
деца.”
Тази
блестяща студия стои на границата между
есеистика (Вербално представяне на
проблема!) и фундаменталистика с принос
(Дефинитивно-формализирано представяне!).
Тезисна работа, даваща възможност на
мнозина учени да започнат и проведат
блестящи собствени изследвания, поради
невъзвратимото отсъствие на автора.
Сякаш
писана вчера. Актуална
понастоящем. Предназначена за веко-вете.
Поради слаба Българщина, дребна завист
и липса на технологическо нахалство,
книгата остава достъпна единствено на
българската четящо-пишеща медия.
Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
упорито обикаля страната до началото
на 1944., едва ли без да върши куриерска
работа за БРП(к).
Едва
ли без да търси (И намира!) контакти с
нелегални и партизани.
Едва
ли, без да е срещнал на мотоциклет онзи,
когото не трябва.
Да
се проучи този сегмент от неговата
трескава разностранна дейност, някога
не се направи нищо, (Да
не звъннат кирливи ризи!).
Сега
е съвършено късно.
ГОТВЕЙКИ
СЕ ДА ХВАНЕ БАЛКАНА,
(Явката
се проваля!), че да изследва помислите
на съвременния комитаджилък, ХАДЖИЙСКИ
бива призован в армията. Това не го
възпрепятства да пише и изследва.
Неговите статии, разпръснати из
много-бройни вестници-еднодневки, (Едва
ли събрани до една!), продължават
започнатото дело.
Години
преди това, изследването “Любов
и брак”
(1938.!), бърза да постави този всевечен
проблем на типично народностна основа.
Фактът, че подрастващия любовник у нас
бива подготвян, не чрез изследвания
върху психиката и бита на нашия народ,
а по нечисти вносни европейски тертипи,
не говори в интерес на правителство и
управия. Далеч по-високо-технологизирани
нации, (Япония, Китай, Русия!), опазват и
укрепват обичаи свързани с пола,
размножението, девствеността и
младенчеството, чрез възстановка и
ритуално поддържане на пищни древни
празници и енигми. Под влияние на
недалечна Европа; под фасада на “Братство,
Равенство и Свобода”
че и
“Свобода на избор”;
у нас този процес е изкуствено пресечен.
При
прехода от Отоманска империя към
Балкански Монархизъм.
При
прехода от Авторитарен Монархизъм към
Менте-Социализъм.
Чрез
прехода от Менте-Социализъм към Глобална
Демокрация-Шашме.
Не
е за чудене, че трудовете на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ,
са широко обнародвани именно от
тоталитарната власт. Опитваща се
ане-мично да изпревари настоящите вносни
псевдорелигиозни, популяр-социологически
и сциентоложки сурогати. Повлиян от
Хамсун и Блох, но и от Форел и Енгелс,
Хаджийски успява да даде достатъчно
задълбочен анализ, реален принос и
широка политическа визия, и по този
деликатен за всеки проблем. В наше време,
с няколко
тясноспециализирани медицински
публикации
на тема сексуална
психопатология; достъпни единствено
на тесни специалисти; въпросът се счита
за обществено приключен. (Веднъж левият
е десен, втори път десният е ляв!) Всъщност,
на Балканите пръв и единствен ХАДЖИЙСКИ,
разглежда любовта, като “…
социално-биологичен факт”.
За да докаже, че “…
всяка обществена група живее интимно
в собствената си среда.”
(Групов подход!) С което се доближава до
научно приложение, на т.н “групови
изследователски методи”,
чрез
интегративен вербален структурален
подход. В този свой изключителен труд
ХАДЖИЙСКИ
надминава очакванията на научните
среди, и поставя далеч преди Камю и
Сартър, проблемът за алиенацията и
отчуждението у нас. (1934(!)
По
време на т.н. авторитарен монархизъм у
нас, да бъдеш учен-марксист е крайно
рисково занимание. (Полицията
картотекира инакомис-лящи,
в интерес на Гестапо!)
Ако не допуснеш да се занимаваш с подривна
дейност, оставаш с навикване за
незначителен квартален луд, (Тоест
“дисидент”!),
на майчина издръжка. Възможността да
угодиш в пандиз поради неуспехите на
Германия в Русия, подир неочакваната
смърт на Царят-Балансьор, е повече от
вероятна. В полицейско отношение
балкан-ския партньор (Царство България!),
на оста Рим-Берлин-Токио, твърде добре
си гледа работата. Мнозина интелектуалци,
макар никой да не ги търси, се покриват
по селата и отървават армия, затвор и
концлагер. Зако-ните са схематични, но
отровно точни. Изпълнението безкомпромисно.
За-браните са безбройни и окончателни.
Радиоапаратите са запечатват от цивилната
полиция с червен восък. “Черните”
радиостанции се заглушават безуспешно.
Народът трае, и все пак, знае всичко за
всички.
При
наличие на над 300 печатни заглавия по
проблеми на социо-логията на националния
книжен пазар, (1939.!),
крупното за България книгоиздателство
(“Хемус”!),
е рискувало,
и обнародва в двехиляден тираж “Бит
и душевност на нашия народ”
(1941.!). Предговорът е на професор Димитър
Михалчев, който дефинира автора като
“НАЙ-ТАЛАНТЛИВ
… ЕДИНСТВЕН ДО СЕГА БЪЛГАРСКИ СОЦИОЛОГ”.
Книгата
не се разграбва. (Лесно
би могла да се открие до средата на
шестдесетте години на миналия век, в
антикварни книжарници в столицата!)
Купува се от тесни специалисти, макар
да е далеч от херметизма на “Теория на
Отражението”.
Някой
си Павел Гетов си позволява, (“Златорог”),
да отбележи, че тази
“… умно … написана книга …”,
можеби прекалява с “…
духовитостта на автора.”.
Партийния
философ Тодор Павлов е възхитен от
кадърно прило-жения “…
метод на историческия материализъм …”,
но бърза да упрекне ХАДЖИЙСКИ
-
“авторът
… преминава в публицистика.”
Партията-Попечителка низвергва самородния
талант, преди още да е станал неин член.
(Какви са тези майтапи на голо, в един
научен труд!?!)
Признанието
на специалистите обаче е всеобщо. Един
автор е успял да синтензира и каже
всичко, (Дали не преждевременно!?!),
за безусловно всички слоеве от българската
нация,
за Времето на Времената, от освобождението
от турско робство, до средата на двадесети
век.
Време,
когато жени от Тетевен все още носят с
мèнци мляко на змей в околностите на
града, че да заченат.
Време,
когато броят на иманярите ровящи Балкана
в търсене на митическите съкровища на
Поп Мартин и Вълчан Войвода, застрашително
нараства.
Време
на вечни мечтатели, надпреварващи се в
търсене на “кукла-та”
с “тайните
карти”
към всичките съкровища на България. (Ха
де!)
Разнородни
и разновидни.
Млади
и стари.
Честни
и безчестни.
Грамотни
и безграмотни.
И
въпреки това - родолюбци из корен.
Ако
да се открие Съкровището, (Кой като
тях!), “най-напред
ще бъде платен … външният дълг на
България … с репарациите заедно …”
(Падеж
1954.!). На сладки приказки имането, в
нашенските планини е толкова голямо,
че няма как да не остане и за народò (Кой
като нас!). За-блудите са иманярски,
поводът политически и управленски.
Иначе
време-ната, без да са особено духовни,
са несравнимо луксозни: “…
във всички големи модни дамски салони
… има гледачка на кафе и на карти …”
Дълбоко
в недрата на народа крее просперитет.
За да покаже всинца, че личностните
политически знамена, на всяка цена,
следва да бъдат съхранени за през
вековете. В противен случай и Религия,
и Родолюбие, и Патриотизъм, бързо се
изчерпват. (Не
е ли в това загадката на нихилизма на
българина?)
Тогава, всяка една цивилизация
задължително рухва.
И,
когато между 1955-1965., апокрифността
(Партийната
Цензура!)
над трудовете на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ
се вдига, и неговите писания стават
достъпни за широкатачетяща публика,
вечно дисиденстващата на-ционална
интелигенция няма как да не предусети,
полъха на идещите нови времена. (Това
бе то – усещането!) Осъвремененото
издание се изчерпва за броени часове.
Горчивината за една неизяснена смърт
обаче, продължа-ва да витае, подобно
ЕНИГМА.
Какво
всъщност се е случило?
Военният
кореспондент си е позволил, на своя
глава, да публикува дописка във все още
свободната централна преса. Забравяйки,
че апаратът на безграмотните партийни
секретари, колкото да е странно това, е
налице.
Чии
планове е предварил?
Кое
началство е засегнал?
Някога,
не така отдавна, литературния критик
Здравко Петров, в “Литературен
фронт”,
си позволи да напомни за “един
професор в университета”, последователно
вулгаризиращ учението на лауреата на
Нобелова Награда (1904.!)
руския учен-биолог Иван Петрович Павлов
(1849-1936.!).
Професорът изпада в нервна криза, опита
ли се някой студент или преподавател
да се позове на трудовете на Иван
Минков ХАДЖИЙСКИ.
(Съдбата на Здравко Петров, също добре
е известна!) Това продължава, до краят
на шестдесеттях години, когато професорът
се пенсионира окончателно.
В
хилядостраничната
“Развитие на философската мисъл в
България” от
Ангел Бънков, (1966.!), на Иван
Минков ХАНДЖИЙСКИ
са отделени цели 5 реда. (Словом пет
реда!) Съвременните тиражи на неговите
произведения подтвърждават, че тези
пет реда са напълно достатъчни ХАДЖИЙСКИ
да остане завинаги със своя народ.
“Кратка
Българска Енциклопедия”
(1966.!) не си позволява да пропусне да
упомене забележителния философ без
докторат. Оказва се, че не всички в
науката и литературата на България са
корумпирани, макар да са добре наплашени.
(Истинската безработица за учените ще
настъпи едва към 2000. година!) Изследователи
започват да броят множащите се критични
публи-кации. По случай неговата
седемдесетгодишнина тези публикации
още повече нарастват. На неговата съпруга
Петрана Хаджийска е дадена думата във
в-к “Литературен
фронт”,
а подир това и на дъщерята Мария.
Разработките
на Хаджийски са
СТРУКТУРИРАНИ
ТЕЗИСНО.
Върху
тях е изграден, и потокът поръчкови
статии възпоменаващи неговото научно
и епистолярно наследство. Между
изследователите се нареждат знаменити
столични имена: Ефрем Каранфилов, Иван
Щипски, Йордан Василев, Минчо Драганов,
Нешо Давидов, Цветозар Томов, безброй
други. Дали подозират, че само подир
четвърт век ще се завърнат времената
така детайлно представени от Хаджийски,
когато "
в … салоните на БИАД с панталони райе
не се допуска.”
И всичко това, под гръмко думкане на
тъпан за свобода на избор, безгранична
демократизация, модерно благо-денствие,
фиктивни задгранични помощи, и влизане
на Нацията в Европа преоблечена в дрехи
втора употреба, под заробващи
военно-икономически договорености.
(Отново!)
Договорености
докарали Майка Жална България, до
настоящия плачевен и срамен, просешки
деинструализиран хал.
Да
води чужди завоевателни войни на хиляди
километри от дома, докато децата й
припадат от глад в училище, а родителите
им получават писмени уверения от
съответната регионална дирекция
“Социални грижи”, че не може да им се
помогне, т.к. законът за социални
помощиследва да се спазва стриктно.
“…Петко
уж не харчи, а всичко опитал … Пил боза
…”
О,
Времена!
О,
Нрави!
О,
Безнравие Балканско! (Пардон – европейско!)
26.4.2004
г. 08:40:11; 26.4.2004 г. 17:34:10; 26.4.2004 г. 18:02; 27.4.2004
г. 00:52:13; 27.4.2004 г. 07:41:36;
27.4.2004
г. 13:50:08; 28.4.2004 г. 11:08:09!25.1.2007 г. 06:35:05;26.1.2007
г. 15:54:45;29.1.2007 г. 01:49:14;
04.2.2007
г. 18:39:48
