петък, 29 януари 2016 г.

Реч на Н. В. Цар Борис III - Speech of H. M. Boris III

СВОБОДНА ЕНЕРГИЯ - ФБ - 29.01.2016.

Българският пенсионер създаде уникално изобретение, с което произвежда електричество на места, където няма ток

Един български пенсионер, 66-годишният Михаил Михайлов от Хасково, надви чудовището, наречено електроразпределителни дружества в България. Той създаде електроцентрала, която обаче може лесно да се пренася, дори там, къдетоток няма. Особено полезно е неговото изобретение, когато енергото, заради неплатени сметки, дръпне шалтера, разкри сензационната новина Петел.
Mihail Mihailov
Българин изобрети истинско чудо – прави ток от нищото (Сн: Петел)
Михайлов споделя, че преносимата му ел.централа е много полезна за излизане сред природата или туризъм в балкана, където няма ток. Пенсионираният служител на електроразпределително дружество е открил, че с помощта на оловно-цинков акумулатор, с мощност 12 волта, който се зарежда от слънцето чрез соларен панел, може да си произведе сам нужното електричество.
Освен от слънцето, Михаил Михайлов допълни, че може да извлече нужната му енергия за задвижване на акумулатора от ветрогенератор в джобен размер, както и от светеща електрическа крушка.
Така цели 6 часа той ползва ток, а при слънчев ден, неговата преносимаелектроцентрала може да произведе дори и електричество за повече време.
Особено полезно е неговото изобретение за хора, които са закъсали на път или изгубени из планините, за осветление или за зареждане на таблет или мобилен телефон за връзка с близки или за сигнализиране на КАТ, бърза помощ или полиция, пише в. „Монитор”.
И като всяко гениално изобретение, идеята за него хрумнала на Михаил като на шега. Той гледал множеството репортажи по националните медии за тримата младежи, които се изгубиха из Стара планина това лято. За щастие всичко завърши с щастлив край, казва Михайлов, но ако момчетата си имаха от неговата подвижна електроцентрала до тежките издирвателни действия нямаше да се стигне.
Пенсионерът захранва прожектор, чиито лъч осветява 200 метра. Той решил да си тества изобретението през нощта като от дома си, на шестия етаж в Хасково, хвърлил монета от 1 лева и, с помощта на светлината от фенерчето си, успял да я открие.
Какво ли не правят българските пенсионери, за да намалят непосилните си сметки за ток, коментират познати на Михаил.

ЗА НИКОЛА ТЕСЛА - 29.01.2016.

The Influence Vedic Philosophy Had On Nikola Tesla’s Idea Of Free Energy

 advertisement - learn more

The Properties of Space

Science works best when in harmony with nature. If we put these two together, we can discover great technologies that can only come about when the consciousness of the planet is ready to embrace them. One example is “free energy,” also known as “zero-point energy,” which utilizes the substance that exists all around us and converts it into usable energy. This would give us a limitless source of energy, and would practically wipe out all poverty on the planet. (more on this later in the article)
The properties of space have been postulated by many, from ancient Vedic philosophy, Eastern Mystics, various ancient civilizations throughout human history all the way to Descartes, Einstein, Newton and more. Humans are curious beings, and our quest to discover “what is” will never end.
“And they allowed Apollonius to ask questions; and he asked them of what they thought the cosmos was composed; but they replied; “Of elements.” “Are there then four?” he asked. “Not four,” said Larchas,  “but five.” “And how can there be a fifth,” said Apollonius, “alongside of water and air and earth and fire?” “There is the ether,” replied the other, “which we must regard as the stuff of which gods are made; for just as all mortal creatures inhale the wire, so do immortal and divine natures inhale the ether.” “Am I,” said Appollonius, “to regard the universe as a living creature?” “Yes,” said the other. – The Life of Apollonius of Tyana, Philostratus, 220AD (source)
Science now knows that a material universe as the foundation of what we perceive to be our physical material world isn’t quite the case. Today, physicists recognize that physical atoms are actually made up of vortices of energy that are constantly spinning and vibrating. At its smallest observable level, matter is energy, and this energy that exists all around us can be tapped into and possibly used to generate power.
Quantum physics has left many scientists baffled, again, the discovery that our physical material reality isn’t really physical at all can be quite confusing. Scientists began to explore the relationship between energy and the structure of matter at the turn of the 19th century, this is approximately the time when the idea of a Newtonian material universe was dropped from the heart of scientific knowing, and replaced by the fact that matter is nothing but an illusion, that everything in the universe is made out of energy.
“If quantum mechanics hasn’t profoundly shocked you, you haven’t understood it yet. Everything we call real is made of things that cannot be regarded as real.” – Niels Bohr, a Danish Physicist
Again, if you observed the composition of an atom with a microscope, you would see a small, invisible tornado like vortex, with a number of infinitely small energy vortices called quarks and photons. These are what make up the structure of the atom. As you focused in closer and closer on the structure of the atom, you would see nothing, you would observe a physical void. The atom has no physical structure, we have no physical structure, physical things really don’t have any physical structure. Atoms are made out of invisible energy, not tangible matter.
“Despite the unrivalled empirical success of quantum theory, the very suggestion that it may be literally true as a description of nature is still greeted with cynicism, incomprehension and even anger.” (T. Folger, “Quantum Shmantum”; Discover 22:37-43, 2001)
“Get over it, and accept the inarguable conclusion. The universe is immaterial-mental and spiritual.” – R.C. Henry, Professor of physics and Astronomy at Johns Hopkins University. (source)

Tesla and Ancient Vedic Philosophy  and the Properties of Space

We’ve seen a very interesting trend (especially within the past decade) of modern-day science catching up to an ancient understanding about the true nature of reality, its make-up, how it functions and how we can work with it to bring about change on our planet. For anybody to label the merging of ‘spirituality’ and science as pseudoscience means they have not properly investigated it. Spiritual concepts of our ancient world are directly intertwined with modern-day science, more so quantum physics, and Nikola Tesla was well aware of this.
“All perceptible matter comes from a primary substance, or tenuity beyond conception, filling all space, the akasha or luminiferous ether, which is acted upon by the life giving Prana or creative force, calling into existence, in never-ending cycles all things and phenomena.”– Nikola Tesla, Man’s Greatest Achievement, 1907 (1)(2)
As you can see, Tesla was aware of ancient concepts and the correlation it had with the science he was working on -using sanskrit worlds like “akasha,” and “prana” to describe the force and matter that exists all around us. These words come from the Upanishads (a collection of Vedic texts)
“The aakaash is not destructible, it is the primordial absolute substratum that creates cosmic matter and hence the properties of aakaash are not found in the material properties that are in a sense relative. The aakaash is the eternally existent, superfluid reality, for which creation and destruction are inapplicable.” – (Idham thadhakshare parame vyoman. Parame vyoman) – Paramahamsa Tewari, Engineer, Physicist and Inventor. (source)
Nikola Tesla had correlations with Swami Vivekananda (1863-1902), who was one of the most famous and influential spiritual leaders of the philosophies of Vedanta (one of the six schools of Hindu philosophy, the term originally referred to the upanishads, a collection of philosophical texts in Hinduism) and Yoga. He was the chief disciple of Ramakrishna Paramahamsa and the founder of Ramakrishna Math and Ramakrishna Mission. He is a giant figure in the history of the hindu reform movements.
Vivekananda wrote a later to Tesla in the late 1800’s stating:
“Mr. Tesla thinks he can demonstrate mathematically that force and matter are reducible to potential energy. I am to go and see him next week to get this new mathematical demonstration. In that case the Vedantic cosmology will be placed on the surest of foundations. I am working a good deal now upon the cosmology and eschatology of the Vedanta. I clearly see their perfect union with modern science, and the elucidation of the one will be followed by that of the other.” – Swami Vivekananda (Complete Works, VOL. V, Fifth Edition, 1347, p. 77). (1)
Tesla began using the Sanskrit words after meeting with Swami, and after studying the Eastern view of the true nature of reality, about the mechanisms that drive the material world. Eventually, it led him to the basis for the wireless transmission of electrical power, what is known as the Tesla Coil Transformer. During this year he made the following comments during a speech before the American Institute of Electrical Engineers. (Given before he familiarized himself with the the Vedic sincere of the easter nations of India, Tibet, and Nepal.)
“Ere many generations pass, our machinery will be driven by a power obtainable at any point in the universe. This idea is not novel…We find it in the delightful myth of Antheus, who derives power from the earth; we find it among subtle speculations of one of your splendid mathematicians….Throughout space there is energy. Is this energy static, or kinetic? If static our hopes are in vain; if kinetic – and this we know it is, for certain – then it is a mere question of time when men will succeed in attaching their machinery to the very wheel work of nature.” – Nikola Tesla (source)
The Vedas are a group of writings that consist of hymns, prayers, myths, historical accounting, science and the nature of reality. They date back at least 5000 years, and are not so different from other ancient texts that dive into the same matters from all across the globe. The language used is Sanskrit and its origins are unknown.
“Swami Vivekananda was hopeful that Tesla would be able to show that what we call matter is simply potential energy because that would reconcile the teachings of the Vedas with modern science. The Swami realized that in that case, the Vedantic cosmology (would) be placed on the surest of foundations. Tesla understood the Sanskrit terminology and philosophy and found that it was a good means to describe the physical mechanisms of the universe as seen through his eyes. It would behoove those who would attempt to understand the science behind the inventions of Nikola Tesla to study Sanskrit and Vedic philosophy.”  – Toby Grotz, President, Wireless Engineering (source)
Apparently, Tesla was unable to show the identity of energy and matter, this did not come until Albert Einstein published his paper on relativity, which was known in the East for the last 5000 years.
“All the powers in the universe are already ours. It is we who have put our hands before our eyes and cry that it is dark.” – Swami Vivekananda
Tesla’s vision of the wireless transmission of electricity and free energy has been postponed for almost one hundred years now. Which brings us to our next topic.

What We Know Now (Today) About Free Energy

“These concepts have been proven in hundreds of laboratories throughout the world and yet they have not really seen the light of day. If these technologies were to be set free worldwide, the change would be profound, it would be applicable everywhere. These technologies are absolutely the most important thing that have happened in the history of the world.” – Brian O’leary, Former NASA Astronaut and Princeton Physics Professor. (source)
Here is a video of world renowned Physicist Harold E. Puthoff. An American physicist who earned his Ph.D from Stanford University. I am best familiar with his work through the declassification of the remote viewing program conducted by the CIA and NSA in conjunction with Stanford University. (source 1)(source 2)(source 3).  He is the director of the Institute for Advanced Studies at Austin, and has served various government agencies throughout his years.
“These are not just fringe scientists with science fiction ideas. They are mainstream ideas being published in mainstream physics journals and being taken seriously by mainstream military and NASA type funders. I’ve been taken out on aircraft carriers by the Navy and shown what it is we have to replace if we have new energy sources to provide new fuel methods.” – Dr. Harold E. Puthoff
“Back in about 1964 a researcher at the Hughes Laboratory by the name of Robert L. Forward showed that there was a particular effect, called the Casimir Effect, which demonstrated that this energy could be taped.” – Dr. Harold E. Puthoff
To see some actual research, a research paper and a visual demonstration of some machinery with plans for the device, click HERE
This is what Tesla was talking about when he said that man would “attach their machinery to the very wheel work of nature.”

It’s Time For  A Change

Our current methods for extracting energy are destroying Earth. It’s destroying the environment, its people and creates conflict. We are rapidly approaching a time (if not already in that time) where we need to implement systems to eliminate the use of fossil fuels. I hope that this article, and the ones linked within it, show you that this is possible. If you are further interested in this subject, you can check out Michael Faraday, Bruce DePalma, Paramahamsa Tewari and more.
Energy source transitions do not happen over night. It took us 100 years to transfer from wood to coal, and another 100 years to move from coal to oil. But the next energy transition must happen quicker than previous ones, and it must include free energy.
“No pessimist ever discovered the secret of the stars or sailed an uncharted land, or opened a new doorway from the human spirit.” – Helen Keller
“The day science begins to study non-physical phenomena, it will make more progress in one decade than in all the previous centuries of its existence.” – Nikola Tesla
Related CE Articles:
(2) Hunt, Inez and Draper. Wanetta, W., Lightning In His Hand, The Life Story Of Nikola Tesla, Omni Publications, Hawthorne, CA, 1981.
(2) O’Neal, John, J., Prodigal Genius, The Life Of Nikola Tesla, Ives Washington, Inc., 1944. Anderson, Leland, personal communication. See also Anderson, L.I., and Ratzlaff, J.T., Dr. Nikola Tesla Bibliography, Ragusan Press, 936 Industrial Avenue, Palo Alto, CA 94303, 1979.
Sources used from another article embedded in this article: All other sources are highlighted throughout the article.

ЗА СТЕФАН МАРИНОВ - 2015./2016.

Българският гений, който създаде енергия от нищото и отрече Айнщайн!

Четвъртък, 5 Март 2015 

Бих казала, че той със сигурност се надсмива на сънародниците си от отвъдното, че плащат огромни сметки за електрически ток, когато е създал нещо, което не струва нищо. Създал го е за всички нас! А на енергийната мафия в България изобщо не и се нрави да се чува името на Стефан Маринов. 
 Чували ли сте някога за Стефан Маринов? Сигурно много от вас си нямат ни най – малка представа кой е този човек. Въпреки това обаче вече 16 години след мистериозната му смърт той е един от най – известните по цял свят българи. Не са никак малко учените учили се от него, не са малко и учените по света, които го цитират и привеждат негови тези в действие. Как тогава се получава, така че един българин да е световно известен в научните среди, а и не само, а в България – неговата родина почти никой да не е чувал за него? 
Стефан Маринов е роден през 1931г. в София. Майка му Галина е сестра на бележитата наша актриса Адриана Будевска. Баща му Марин Маринов е юрист (близък приятел на проф. Нисим Меворах, баща на поета Валери Петров). Родителите му се изучили в Мюнхен. В семейството гостуват художници, артисти, писатели - Константин Щъркелов, Иван Лазаров, Елин Пелин...
Завършва физика в Пражкия университет и след това в Софийския, после завършва и Висшето военноморско учи­лище във Варна. Пътува като капитан на чешки кораб, после постъпва на работа в БАН в секцията по физика. Владее до съвършенство руски, чешки, полски, английски, немски, френски, италиански. На тези езици съчинява стихове, а на български пише блестяща сатирична проза в епистоларна форма.
60-те и 70-те години на миналия век никак не били леки за човека, за който може би един ден ще казваме, че е променил света. По това време той е бил обект на политически гонения в България заради възгледите му, през 1977г. той емигрира от родината си. През 1978г. започва да живее постоянно във Вашингтон, по – късно ще живее в Италия и Австрия също. През 1997 г. загива, падайки от седмия етаж на университетската библиотека в Грац (Австрия). Макар и оставил прощално писмо, обстоятелствата около смъртта му са подозрителни. Негови колеги физици допускат, че е бил хвърлен от прозореца. И лансират версията за намеса на нефтени, електрически или газови кампании, застрашени от „алтернативните безплатни енергии". 
Стефан Маринов всъщност е станал известен не с бурния си житейски опит, а главно с неговата работа. Като човек завършил физика в два много добри за времето си университета, мечтата на живота му е била да създаде машина “Перпетум Мобиле”. Идеята му била странна, не много нова, а и в голяма част вече разработена от други, но важното е че неговата работа я е доразработила в много отношения. Той създал така наречената машина “тестатика”, която буквално правила електрически ток от нищото. Най–мощната такава машина документирана досега е в състояние да създаде около 30 киловата електричество, което никак не е малко като се има предвид, че всичко от което има нужда е просто магнитно поле. Интересното около тази машина, е че има една общност намираща се в Швейцария, която твърди, че притежава 6 такива. По последнa информация, на която случайно попаднах Китай също в момента се опитва да разработи своя машина “тестатика”, но в много по – големи мащаби, което ако се случи ще промени коренно съотношението на световния енергиен пазар.
"Тестатика", така е наречен един генератор за енергия в Швейцария, в християнската община-кооператив, с име Methernita, не използващ никакви външни източници, но доставящ електричество в продължение на по-вече от 30 (!) години в количества достатъчни за задоволяване на цялата община, включително и намиращите се там производствени работилници. Изобретателят Проф. Стефат Маринов е нарекъл своето устройство Swiss M-L converter , Thesta-Distatica, и заявил, че е получил описанието на конструкцията и принципите на работа по-време на медитация. От техническа гледна точка, устройството представлява модернизиран електростатичен генератор на Вимшурст, дисковете на който са способни да се въртят постоянно за сметка на силите на електростатичното взаимодействие. В конструкцията също са включени постоянни магнити.
Машина с диаметър на дисковете 20 сантиметра произвежда около 200 Вата мощност, голямата машина има дискове с диаметър 2 метра и произвежда около 30 Киловата. Детайлно описание на конструкцията може да бъде получено от Ted Bart, Haltenstarsse 5A, 8912 Obfelden, Switzerland, или от Швейцарската Асоциация за Свободна Енергия.
В заключение- "Тестатика" - име на генератор на "чиста" енергия, или наука- не официално призната!!!
Закономерен въпрос - И защо?
Защо до ден днешен този генератор не стои във всеки дом и всеки цех?
Според някои непроверени данни при гласуване в общността на предложението ”за предоставяне технологията на машината „Тестатика” на всички заинтересувани по света”, единственият глас „Да” е бил на Българския професор Стефан Маринов, който както вече споменах загива при загадъчни обстоятелства, като преди това построява образци на два 300 ватови работни модели на генератора Тестатика.
Той отрича Айнщайн. Непознат в България, тачен в чужбина, физикът антирелативист Стефан Маринов е една от най-необикновените личности на нашето съвремие. Определя себе си като „дисидент пред дисидентите", а западните му колеги без уговорки го зоват „български гений". В скалата на големите умове го поставят и руските му колеги. На трудовете и личността му са посветени стотици интернет страници - изследователски и възпоменателни. Присъства и в световната енциклопедия Wikipeida.
Видео материали свързани с тази енергия - ВИДЕО  I ВИДЕО I ВИДЕО IВИДЕО I ВИДЕО I ВИДЕО
Цялата биография на българския гений Стефан Маринов четете ТУК



Американски спътници са установили, че на Българска територия под Пирин и Родопите има злато на стойност 1 трилион долара. Братя българи, Вие сте най-богатите хора в целият свят. Остава да си върнем златото и България!
Четвърто правителство поред позволява колониалното ограбване на златното находище в Челопеч. Те дават на концесия златните залежи на България със смешно ниска концесионна такса от годишния добив на злато, мед и сребро. Всъщност списъкът от добиваните минерали е значително по-голям, като някой от тях попадат направо групата на редките метали. Те обаче въобще не са споменати в концесията. Тях фирмата ги добива и изнася без да плаща и цент на държавата. Сред редките минерали са селен, телур, галий, антимон, бисмут, никел, кадмий, талий, индий, паладий, платина и други. Точно заради тях концесионната такса трябва да скочи значително. На този етап това не може да стане, тъй като те не са описани въобще като възможни за добиване, когато държавата е възлагала добива.
Никоя държава – дори и колониалните народи, не позволяват да се изнася добитото злато. Фирмите го добиват, а държавата им го плаща в долари. В тях остават и допълнителните метали и елементи, които получават. При нас обаче е обратно – „Дънди“ плаща жълти стотинки и дори не преработва благородния метал у нас. Само България позволява на канадската компания да изнася златния концентрат и описаните по-горе редки метали в Намибия, и в Канада.
Първата концесия след 1990 г. е дадена на смесено българо-ирландско дружество, в което държавата е имала около 30% участие. Преди правителството на Иван Костов да сдаде властта през 2001 г. тогавашният икономически министър Александър Божков сключва договор с „Дънди прешъс“, в който концесионната такса е в размер на 1, 5% от годишния добив на злато и мед. През 2003 г. министър от правителството на Симеон Сакскобургготски Лидия Шулева намалява тази такса от 1, 5% на 0, 75%. Така царят харизва най-голямото находище в България и едно от големите в Европа на канадската фирма.
1640 пъти по-ниска концесионна така обявяват канадците. През 2008 г. кабинетът на тройната коалиция подписва нов договор с канадската компания „Дънди“, който е за срок от 10 години, като предвиденият добив на благородния метал представлява 3 млн. тона годишно. А концесионната такса става 8%. Очакваната печалба само от злато е мед е 5, 735 млрд. долара. Изненадващо кабинетът обяви, че за целия срок на договора България ще получи 700 млн. долара концесионна такса, независимо от това, че сметките показват друго – при този процент в хазната трябва да влязат 459 млн. долара.
За 2006 г. – по стари цени на металите, посочени от „Дънди“ – те изчисляват, че печалба от добива на мед, злато и сребро възлиза на 175, 7 млн. долара. Таксата е 132 хил. долара. Но към 12 март 2007 г. „Дънди“ се коригират – те обявяват, че печалбата им ще е 581, 3 млн. долара, като в резултат на това ще внесат 426 хил. долара такса.
През 2008 г. по цени на Лондонската борса за благородни метали печалбата от злато и мед е 6, 698 млрд. долара. При тази цената на металите комисионната такса става 503 млн. долара. Тоест това прави 7, 5% концесионна така, което е намаление от обявените 8% заради изключването на среброто от сметката.
Ако прибавим към печалбата и останалите основни компоненти в находището – цинк, олово, живак, германий и сяра, то тя ще достигне 13, 143 млрд. лв. При това положение таксата пада на 5, 35%. Би трябвало обаче към нея да се прибавят и добивите от допълнителните метали и елементи – селен, телур, галий, антимон, бисмут, никел, кадмий, талий, индий, паладий и платина. Тогава общата печалба ще скочи на 19, 867 млрд. лв. А обещаната от „Дънди“ 700 млн. долара концесионна такса, която би трябвало да е 8%, драстично пада на нищожните 0, 28%.
Къде са обещаните 8%? Това дори не са 1, 5%, договорени от Божков, и 0, 75% – харизани от Шулева. Това не е нищо друго, освен колониално ограбване на България. Освен това от останалия жалък процент такса се удържа глоба за държавата за съдържанието на арсен в рудите, което би следвало „професионалисти“ от „Дънди“ да знаят. Плащането на подобна „такса“ от България е нечувано унижение, защото и първокурсниците геолози знаят, че във всяко златно находище има арсен.
Но това не е всичко. От същата нищожна такса „Дънди“ си удържа пари за превоза на концентрата първо до Намибия, а сега и до Канада. Излиза, че хем ни грабят, хем ни карат да си плащаме за техния гяволък.
През 2007 г. у нас е внесено оборудване за отделяне на арсена от златото, но и до момента инсталацията не е монтирана. И няма признаци това въобще да бъде сторено. Би следвало българската държава да държи отговорни за това „Дънди“, но неизвестно кой чиновник очевидно си затваря очите, защото никой не е глобен.
Всъщност колко са златните запаси в Челопеч?
По данни от първия геоложки доклад на Комитета по геология от 1967 г. запасите на България са оценени на 1, 100 млрд. тона. През 1977 г. по неизвестни причини те са коригирани на 57 млн. тона. Трябва да припомним, че по онова време се криеха действителните залежи на стратегическите ресурси от благородни метали и затова прогнозата за очакваното количество злато е така драстично намалено. Макар и неофициално заради заплахата от преследване повечето експерти в бранша са категорични: златното находище в Челопеч действително съдържа над 1 млрд. тона злато.проф. Вълко Гергелчев.

сряда, 27 януари 2016 г.

ЗА ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА - ФБ - 27.01.2016.


„Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.
Бомба, отрова, разстрел
– ето нашата нова психология.”
Васил Коларов (14 декември 1925 г.)

„И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”
Цола Драгойчева (1925 г.)

Досега за събитията от 1923 до 1925 г. са излезли огромен брой спомени, документи и изследвания. За спомените определено трябва да се каже, че не само са субективни, но и показват истината по един неверен и извратен начин, а публикуваните досега документи са отпечатани след сериозно пресяване и цензура. Такива са спомените на Цола Драгойчева, Вълко Червенков, Атанас Премянов, Йордан Панов, Васил Коларов и др.
Едва през последните две десетилетия станаха известни редица документи, съхранявани в нашите и чуждите архиви, включително и от недостъпните доскоро бивш Архив на БКП, Архивът на Коминтерна и Архивът на МВР.

Периодът на болшевизацията на БКП след преименуването й от социалдемократическа на комунистическа представлява една история, изпъстрена с много кръв, с подготвяне и изпълнение на много убийства, заговори и атентати. В тази история много от довчерашните офицери, бойни другари по фронтовете на трите войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война), завършили с две национални катастрофи, се изправят едни срещу други в името на две взаимноизключващи се идеи – световната социалистическа революция и отстояването на крехката българска буржоазна демокрация.
Правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, управлявало почти 3 години, беше установило парламентарна диктатура след изборните си победи.  Твърдението, че превратът на 9 юни 1923 г. възстанови демокрацията, потъпкана при неговото управление, е не само спорно, но и невярно. Големите преврати и революции в световната история често са началото на редица демократични процеси или на смяната на един обществен строй с друг. Станалото в България на 9 юни беше значително по-различно от световните процеси, макар че малка България също беше станала част от разгръщащия се световен революционен процес и ІІІ Комунистически интернационал я беше включил в своите планове като поредното критично място, от където можеше да започне световната социалистическа революция, след като опитът да се разпали световната социалистическа революция в Германия бързо се беше провалил. В Москва бяха решили новият й център да се премести на изток - в България, тъй като анализаторите в Коминтерна чудно как успяха да съзрат назряваща революционна ситуация в резултат на възникналата политическа криза на 9 юни 1923 г.
Партията на болшевиките успява да вземе в свои ръце властта в Русия в края на октомври 1917 г. и да установи съветска власт. Оповестените декрети на правителството на съветите спонтанно са възприети от българските социалисти, като БРСДП (т. с.) излиза с възвание, в което се декларира, че ще върви по пътя на руските си братя.

Цола Драгойчева

През 1919 г., от 2 до 6 март се учредява Комунистическият интернационал (Коминтерна) по идея на Владимир Илич Ленин. Тъй като в работата на Първия конгрес на Коминтерна участва и българинът Кръстю Раковски, БРСДП (т.с.) на практика става съоснователка на тази нова пролетарска международна организация, която декларира, че е продължител на Първия и на „фалиралия” Втори Интернационал. По своя замисъл Коминтернът е изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на световната социалистическа революция. По думите на един съвременник тя се оказва „ Министерство на съветското правителство за провеждане на световната революция”. Освен единна световна организация Коминтернът представлява от друга страна и съюз на отделните национални комунистически партии, които стават негови секции, както и на регионалните им обединения, каквото е например Балканската комунистическа федерация. Най-характерните черти на Коминтерна са строгата централизация, желязната дисциплина и пълната липса на самостоятелност на отделните национални партии, за която цел се създават задгранични отделения и спомагателни бюра на Изпълнителния му комитет и негови представители се прикрепят към отделните партии. Ръководната роля, идейно политическата, организационната и материална, в това число и финансовата, в Коминтерна се осъществява от Руската комунистическа партия (болшевики) и респективно от съветската държава, което го поставя в пълна зависимост от партийните и държавни ръководители на Съветска Русия. За осъществяване конспиративната дейност на Коминтерна са ангажирани и всички специални служби като ЧК, ГПУ, КГБ, НКВД и ГРУ. В преследването на основните си цели Коминтернът се стреми да привлече като съюзници най-широки кръгове от демократичните и националноосвободителните движения в цял свят, каквито са българските Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО) и др. За действията на болшевишките специални служби излезе толкова много и разнообразна литература, че истинския лик на тези тероростически организации, надхвърлили държавните граници на Съветска Русия, лъсва в истинската си светлина. Ще Ви посоча само няколко заглавия, които си заслужават да бъдат прочетени – Павел Судоплатов, Кремъл и Лубянка – спецоперации (1930-1950); Генерал Валтер Кривицки, Аз бях агент на Сталин; Александър Колпакиди, Дмитрий Прохоров, Империята ГРУ; Александър Орлов, Тайната на сталинските престъпления; Стефан Куртоа, Никола Верт, Жат-Луи Панне, Атсжей Пачковски, Черната книга на комунизма, т. 1 и 2; Кристофър Андрю, Василий Митрохин, Тайната история на КГБ или Архивът на Митрохин, ч. 1 и 2; Кристофър Андрю, Олег Гордиевски, КГБ – поглед отвътре, ч. 1 и 2; Олег Годриевски, Следваща спирка – смъртта; Разведка и контраразведка в лицах. Энциклопедический словярь российских спецслужб и мн. др.

Атентатът в църквата „Света София” през 1925 г. 

От 25 до 27 май 1919 г. в София се провежда ХХІІ конгрес на БРСДП (т. с.), който става І конгрес на БКП и тя се обявява за секция на Коминтерна. Конгресът приема програмна декларация, с която утвърждава преминаването на партията на идейните и тактически позиции на болшевизма. Оттук насетне пред партията стои задачата да промени досегашния си курс на действие – парламентарният, и да започне създаването и на нови нелегални структури, чрез които по насилствен път, по пътя на революцията да се добере до властта. Спазвайки точно инструкциите, предначертани от Коминтерна през времето от падането на правителството на Ал. Стамболийски през юни 1923 г. до атентата в софийския храм „Св. Неделя”, БКП ще вкара страната в най-сериозната политическа криза в борбата си по пътя към властта с всички позволени и главно непозволени средства. Тази дейност ще доведе до противопоставянето на „червения” комунистически терор на „белия”, зад който стоят деветоюнските правителствени среди. Жертвите и от двете страни са безброй. Становището на БКП по това време е – „за един убит наш учител ще убиваме професор, а за един убит наш депутат ще убиваме министър”. Опитите на ръководителите на БКП да се разграничат публично на своите конференции, конгреси и срещи от станалите атентати и терористични актове не успяват да убедят никого. Доскоро атентатът в софийския катедрален храм „Света Неделя” водеше световната зловеща класация по най-много дадени жертви и то сред мирното население. БКП по всякакъв начин се стремеше официално да отхвърли фактите, свидетелстващи за нейното участие в организирането и изпълнението му. Вината се прехвърляше от ЦК на Военната организаиця към ЦК на БКП, която се откъснала от ръководството и действала самоволно.
От 30 юли до 15 август 1925 г. в Москва се провежда т. нар. Московска конференция, станала известна като Московското съвещание на БКП, на което се прави разбор на свършеното от БКП и Единния фронт през периода от 1923 до 1925 г. Заседанията на конференцията са председателствани от Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. В дневния ред е прието от името на ЦК да докладва Станке Димитров, от Задграничното представителство – Иван Генчев, от името на Коминтерна – неговият представител Васил Коларов, от страната: от София – Димитър Златарев, от Пловдив – Йонко Панов, от Сливен – Аргир Димитров, от Видинско и Врачанско – Гаврил Генов, представляващ емиграцията в Югославия, от Младежкото движение и антимилитаризма - Никола Кофарджиев, от легалния печат – Петър Георгиев и от МОПР и Женското движение – Стефана Бакалова. На конференцията присъства и Тодор Луканов, от който се иска да даде обяснения за позицията си по време на преврата.
В заседанията от 1 и 3 август 1925 г. за подготовката и изпълнението на атентата дава подробности Димитър Златарев, като член на Софийската партийна организация, които са протоколирани в протоколи 5 и 6. В неговото изказване се съдържат важни сведения за пътя, който извървява БКП от 9 юни 1923 г. до атентата от 1925 г. Въпреки, че протоколи № 7 и 8 липсват, но разполагаме с протокол № 22 от последното предиобедно заседание на конференцията на 15 август 1925 г., който е особено интересен и ценен със съдържащата се в него информация. Тези документи доскоро бяха останали непубликувани, макар, че те в много отношения допълват и доизясняват с нови подробности редица моменти от цялата организация на атентата. Досега бяха публикувани само части от резолюциите на съвещанието в многотомната документална поредица „БКП в резолюции и решения”, които ни удавят с думи и лозунги, но без каквато и да е сериозна информация. Известни са и решенията и резолюциите на конгресите и пленумите на Коминтерна, които само на думи променят започнато зловещо дело. Не бива да се изпуска от внимание, че представителите на БКП на Априлския пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна (1925 г.) са приели новата директива, но решението на Коминтерна, дали случайно или нарочно, се оказва закъсняло – фитилът на примесения с киселина динамит вече е запален. Д. Златарев в изложението смело ще заяви пред водачите на комунистическата партия: „С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм.” Няма и капка съжаление, и покаяние за невинните жертви.
На тази конференция Димитър Златарев изнася данните за резултатите от атентата, които са потресаващи: „Жертвите са 240. Деца - 2–3, жени - 8, двама–трима от лявата опозиция. Всички останали са сговористи.”

Ако има някакви изразени съжаления за станалата трагедия, те са единствено, че поради бързите действия на Обществена безопасност полиция, жандармерия и армия е прекъснат по-нататъшният „революционен процес” и БКП е изхвърлена зад борда на парламентарния живот. В протоколите изобщо не се оспорва, че атентатът, четническото движение и терористичните акции не са дело на БКП, а напротив такъв въпрос не се поставя, тъй като всичките тези акции са нейно дело, осъществени под прякото ръководство на Коминтерна. По-късно партията официално и публично ще се разграничи от Военната организация и от атентаторите и терористите, като ще използва умело Лениновата формула за взелото връх „левичарство” в партийните среди, тъй като организаторите вече са мъртви – избити са из софийските улици, други са обесени, или без следствие и съд избити и живи изгорени в Дирекция на полицията и казармите. Останалите живи ще бъдат подложени на репресии в СССР като левичари, искристи, троцкисти и какви ли не още, но ще бъдат принудени да замълчат завинаги, тъй като по думите на поета „Партията е права и дори когато съгреши”. За този зловещ акт в центъра на българската столица днес само ще ни говорят пожълтелите снимки от тогавашните вестници и запазените документи в архивите. Но на червения терор властта ще отвърне с още по-голям терор. Българи ще избиват българи още в продължение на десетилетия за чужди, а не за български интереси. Този зловещ акт ще продължи да взима все нови и нови жертви и през следващите години. Думите на Георги Димитров и Васил Коларов от отвореното им писмо до работниците и селяните в България (27 октомври 1923 г.) след никому ненужното Септемврийско въстание ще се окажат пророчески за българското утре – прокараната кървава бразда трудно ще се запълни.
На тази конференция ЦК на БКП дава „най-високата оценка” на дългогодишния шеф на Обществената безопасност Пане Бичев, който разкри и до голяма степен спря действията и пораженията на т.нар. „революционна вълна”, организирана от Коминтерна и осъществена от БКП, левите земеделци и анархистите. В информацията, която членът на Военната организация и ръководител на терористическа група в София Петър Абаджиев дава пред конференцията, се казва: „ Първа задача се даде да бъдат убити нач[алника на] Общ[ествената] безопасност Начев и двамата негови помощници. Ние тогава още нямахме група и първо ми предадоха др. Васко. Др. Минков искаше да бъдат убити всичките изведнаж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той. В началото на декември един другар ми каза, че докато не унищожим Пане Бичев, ние не можем да направим нищо, понеже той е най-опитният полицай. През това време ме свързаха с двама другари, които трябваше да влязат в терористическата група. По-късно се разбра, че те са вулгарни убийци и те ме предадоха, но понеже не ми знаеха името, не можаха да ме заловят. През това време прокурорът Димчев се беше проявил и дадоха нареждане да бъде убит. Също мислехме да убием и Начев и на неговото погребение да извършим атентата, та по този начин да обезглавим Общ[ествената] безопасност. Прокурорът Димчев биде убит и аз отидох на погребението му. Там бяха Митрето и Д. Златарев и аз им казах какво готвя, че ще им устроя атентат на гробищата. Тогава Митрето се сети, че това може да стане в „Св. Крал”, гдето имал познат клисар, с когото ме свърза. Проучването на Бичев беше трудно. Дадоха нареждане да бъде убит Дацов – подначалник на Обществената, понеже държал в ръцете си възела на някакво важно следствие. Тогава ми казаха, че трябва да бъде убит един другар. Него ми го доведе Рашеев. Казаха ми, че той трябва да бъде убит и да не живее нито един момент, защото знаел много наши работи и да няма време да издава. Той се пазеше много и все държеше револвера си в ръката и аз не смеех да действувам срещу него. Друг един другар си предложи услугите и сам той уби Кузинчев. Каза се, че трябва да бъде убит един от екзекуторите – поручик Радев. За Пане Бичев се поотложи работата и, както виждате, първо щяхме да убиваме агенти, а после тръгнахме в друга посока. В това време почнаха да нанасят удари върху нашата организация. Дадоха нареждане за убийството на Милев, което не беше като отмъщение за В. Иванов, а беше замислено от по-рано. После бидоха убити нашите Страшимиров и Стоянов. И тогава масата казваше, че за един учител е убит един професор, а за нашите депутати трябва да бъде убит министър.”

За Спас – Пане Бичев (1885, Ихтиман – 1944 г., неизвестно) и друг път сте имали възможност да прочетете повече подробности. Може отново да разгърнете неговата книга П. Бичев, Надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925 г. (Разкриване нелегалните апарати на комунистите). Съст. Ц. В. Билярски, С., 2006, 207 с., която бе издадена от Библиотека „Сите българи заедно” под № 8. Но тук ни е думата за видния комунистически функционер и член на Военната комисия към ЦК на БКП Цола Драгойчева, един от организаторите на атентата в „Света Неделя” и активен участник в „червения терор”. Тя е арестувана в резултат на бързите действия на Обществена безопасност и попада в затвора. Тогавашните нейни изявления по време на процеса разкриват истинския лик на тази чужда и високо платена болшевишка агентура. Още докато тече процесът нейните показания, под формата на брошури, са разпространени чрез РЕП. В тях, тя не само, че проговаря, но и разкрива ужасяющата и античовешка страна на замисленото. Веднага след 9 септември 1944 г. Пане Бичев е арестуван и безследно изчезва, но са прибрани и унощожени брошурите с разпространяваните показания по време но процеса на Ц. Драгойчева. Прибрана и унищожена е и книгата на Пане Бичев.
По време на следването си в Софийския университет в началото на 70-те години  мой колега незнайно как беше се сдобил с някои от брошурите и тогава имахме възможност да ги видим и набързо да се запознаем с текста.
Може би много наши съвременници си спомнят коя беше Цола Драгойчева, но тук накратко ще отбележа някои основни моменти от нейната биография.

Цола Драгойчева

Цола Нинчева Драгойчева е родена на 26 май 1898 г. в Бяла Слатина. Завършва Висшия педагогически институт в София и Русе и започна да учителства. Приета е в БКП през 1919 г. Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г. и е арестувана през септември 1923 г. Лишена е от учителски права и е осъдена на 14 години затвор. Амнистирана е през следващата година, но отново се включва в терористичната дейност на Военната организация на БКП. Участва в подготовката и изпълнението на редица терористични актове и в подготовката на атентата в „Света Неделя”. Арестувана е отново и осъдена на смърт, но присъдата й е заменена с доживотен затвор. Амнистирана е през 1932 г. и веднага заминава за СССР, където работи в структурите на Коминтерна. Завръща се в  България през 1936 г. и отново се включва в работата на нелегалната БКП. Член е на Политбюро на ЦК на БКП от 1940 г. Тя е сред организаторите на Отечествения фронт и на партизанското движение в страната. Възложена й е отговорната задача да отговаря пряко за политиката на БКП на македонския въпрос и да координира съвместната  дейност по провеждането й с представителите на Македонската и Югославската комунистическа партия. Участва най-активно и в завземането на властта на 9 септември 1944 г. Тя е и един от инициаторите на Народния съд и на избиването на хиляди българи, включително и на тези, които я бяха амнистирали на два пъти. След 9 септември заема висши партийни и държавни постове в България – главен секретар на НС на ОФ (1944-1948), председател на Българския женски съюз (1944-1950), председател на НК за защита на мира (1949-1952), министър на пощите, телеграфите и телефоните (1947-1957), председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба (1957-1977) и член на Политбюро на ЦК на БКП, дългогодишен народен представител. Умира на 26 май 1993 г. в София.

От нейно име излизат три тома със спомени под общото заглавие „Повеля на дълга” и брошурата й „Из моите спомени. На класови интернационалистически позиции”. Спомням си как през втората половина на 70-те години на миналия век те се издаваха и преиздаваха и се изучаваха и обсъждаха на всякакви нива в рамките на тогавашната политическа просветна година, на ОФ-събрания и на открити и закрити партийни събрания.
Нейните спомени по македонския въпрос бяха остро критикувани от скопските манипулатори (Ванчо Апостолски и Вера Ацева) и не си заслужава да бъдат обсъждани техните критики. Заслужава внимание единствено оценката, която водачът на ВМРО Иван Михайлов дава на цялостната политика на БКП по македонския въпрос и в частност на спомените на Ц. Драгойчева. След излизането на книгата му “Сталин и македонският въпрос” той издава брошурата си „Цола Драгойчева пише „история”...” (1972 г.), публикувана и на страниците на в. „Македонска Трибуна”, а през 1983-1984 г. в сп. „Демократически сговор” публикува статията си „Предателството на Българската комунистическа партия към българщината”. И в тях Ив. Михайлов продължава по най-аргументиран начин да отстоява истината по българския национален въпрос, служейки си с конкретни факти от дейността на ВМРО през времето след 1923 г. Не напразно критиката му е насочена срещу първия том от спомените на висшия функционер на  БКП Цола Драгойчева „Повеля на дълга”, част от която, както посочих, първоначално беше публикувана като брошура - „Из моите спомени. На класови интернационалистически позиции”. По-долу ще имате възможност да прочетете написаното от Ив. Михайлов по историческите упражнения на Цола Драгойчева.

Цола Драгойчева

Сега тук искам да припомня, че със закъсняла дата Цола Драгойчева прави опит да се самореабилитира и да омаловажи думите си по време на процеса за участието й в червения терор през времето от 1923 до 1925 г. По-долу ще имате възможност да се запознаете и с нейните показания.
Това, което прави впечатление, е, че показанията на Цола Драгойчева по време на процеса се различават с преразказаното от нея в спомените й, като се стреми да прикрие и омаловажи тогавашните си показания. Тя цитира само информацията за процеса, печатана в пловдивския вестник „Борба”, без да отбележи където и да било за съществуващата книга на П. Бичев. Дословно тя пише: „Повтарях отговорите, дадени по време на полицейското следствие. Сега моя главна грижа беше да се придържам към вярна, политически издържана защитна линия – доколкото сама я разбирах; независимо от личната ми съдба, тая позиция трябваше да съхрани ненакърнена честта на революционното движение. Маловажен бе вече, защото бе предрешен, близкият резултат от моите думи: важни бяха утрешните последици за революционното дело. Не знаех какви бяха съдебните показания на първите трима, разпитани от съда пред мен, не знаех дали те бяха поддържали обща позиция и каква; оставаше ми единствено да се позова на общите тревоги и размишления, на общите изводи и решения, до които всички ние в областния щаб бяхме стигнали далеч преди атентата: отхвърляне решително на терора като тактика в политическите борби; преустановяване на бойните акции и превръщане на въоръжените чети в органи за политико-организационна работа из народните низини; връщане и свързване със синдикалното движение и народните маси. Прецених, че мога да посоча като основна цел на създадената от нас организация възстановяването на партията, едва след което да се търсят – със законни средства – пътища към властта. Позиция – както по-късно разбрах – твърде близка, дори тъждествена с линията, поддържана от Гриша и останалите, въпреки невъзможността да я съгласуваме предварително…” (Вж. Ц. Драгойчева, Повеля на дълга (Спомени и размисли), С., 1972, с. 571–572.)

Цола Драгойчева

Тук Ви предлагам да прочетете истинските показания на Ц. Драгойчева пред съда, както и рецензията на Иван Михайлов на нейните спомени по македонския въпрос, както и част от протоколите от Московската конференция. Независимо от категоричността на водача на ВМРО по лансираните посредством устата на Драгойчева партийни версии по македонския въпрос, определено трябва да подчертая, че те за времето си, когато нямаше какво да се прочете по българския национален въпрос, изиграха положителна роля. Те, тъй да се каже, отпушиха издаването на редица важни сборници, спомени и изследвания по националния въпрос, върху който партията беше наложила едно престъпно мълчание и забрана. Бяха предприети и редица важни стъпки да се промени догматичното отношение по македонския въпрос и да се отговори на югославските обвинения към страната ни.

Цочо Билярски

№ 1


Атентатът в църквата „Света София” през 1925 г.

Извършеното на 16 април злодеяние в катедралата „Св. Неделя” бе най-зловещото по замисъл престъпление, което възмути цялата страна и предизвика погнуса и отвращение в целия културен свят. Това неизлечимо петно, нанесено на българския народ, накара не малко комунистически водачи да се отърсят и погнусят от собствените си дела и напълно да прогледнат в истината. Такъв бе случая и с Цола Нинчева, заведующа връзките при Пловдивската военна област, която разочарована и възмутена от безогледната дейност на Централния комитет, който под натиска на Москва хвърли работничеството в едно диво безумие, направи пълни самопризнания, които напълно потвърждават изнесените по-рано разкрития на полицията.

Цола Драгойчева

В своите показания тя казва:
„В качеството си на искренна комунистка и революционерка, аз преценявам станалите събития в последно време, както и до сегашната ми дейност в партията така:
Първо: Дейността на партията (нелегал[ната] Ком[унистическа] партия) след Септемврийските събития се изрази не толкова в организационна и просветна дейност всред масите, отколкото в бърза военна подготовка.
На някои места в страната поради местни условия – (гориста местност, близо до границата) тази дейност даваше вид, че е най-подходящата при създадените социални условия от една страна и от друга затрудненото положение на България в международно отношение идеше да насърчи една авантюристична тактика.
Второ: Зачестилите убийства както от наша страна, така и от тая на противника внесоха в борбата голямо разорение, помрачиха разума и капка морал в борбата не остана, дори се стигна до взаимно изтребление, което не може да ползува никого.
И разбира се от всичко това, големия брой на скъпите жертви без да има на лице някакви придобивки за движението, не можеше да не спре вниманието на искренния общественик, че тук има нещо не на мястото си, да породи известно недоверие към тактиката и настойчиво да иска да се спре.
Трето: От друга страна понятието за революцията изгуби до голяма степен част от своята чистота, благодарение и на кръстосване пътищата с еднофронтството, с изнасилване на събитията и преголямото желание от страна на земледелците за завземане час по-скоро на властта.
Четвърто: Най-важното положение, обаче, е съотношението на силите, в което всички предимства бяха на страната на противника. С нашата тактика несъмнено ние докарвахме все по-голямо и по-голямо сцепление на силите на противника, заздравяване на неговите позиции и му давахме най-широк простор да оправдава своите сурови мерки.
Пето: По-нататък четническото движение, колкото и да изигра своята роля, то си има големи отрицателни черти, а именно, че в неговите среди често пъти се вмъкваха криминални престъпници и вършеха деяния, които подравяха авторитета на партията. Още повече, че четничеството не можеше да бъде здрава организационна сила.
Шесто: Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение. Често пъти дори и партийни членове гледаха на организацията като на сиропиталище. Това създаваше несъмнено един дух на разложение.
И най-после ясно почна да става, че се отива срещу течението на общественото развитие, че се изнасилва действителността и затова Комунистическата партия не можа да си създаде свой морал, чрез които опълчвайки се срещу буржоазния морал, като противовес за последната да противопостави своя такъв и така да даде едно ново знаме на душата. Ето защо, от набърже изложеното по-горе, аз идвам до убеждението и твърдо вярвам, че досега следваният път от партията е само пагубен за работничеството и нацията.
Така, че да се кара повече по тоя път е най-малкото едно безумие от политическо гледище.
Аз, за да помогна на това работничество, което искрено обичам, и за да допринеса нещо, чрез което да се тури край на излишните жертви, заявявам, че централното ръководство е било не на мястото си, а хората, които ги следваха по една или друга причина, не отнасяйки се критически към работите, са били просто подведени. Аз порицавам централното ръководство и апелирам към другарите, които биха желали да ме чуят, да помислят най-критически върху станалото и да дадат, който каквото може, за да се излезе от това положение на взаимно изтребление.
Сега вече пристъпвам към съществото на работата.
Родом от гр. Бяла Слатина, завърших гимназията в гр. Враца и Висш педагогически курс в София. Учителствувах 2 години, Септемврийските събития ме свариха директор в с. Соколаре – Белослатинско. Понеже имаше нареждане всички ще годе взели участие в преврата да бъдат уволнени, то това сториха и с мен. Същевременно ме задържаха като взела участие в метежа. От затвора излязох през м. април 1924 год. като амнистирана. У дома престоях до юли, а от там по покана на другарката ми Вела Пискова96 й отидох на гости. Тази покана, обаче, се показа претекст пред домашните ми, а в същност ме повика с цел да бъда ангажирана в партийна работа. Изпрати ме с парол при Боян Българанов, който ме и посрещна на гарата. Пръв той ми даде обяснение в какво конкретно се състои моята работа и тая на другите в опасния щаб. Там аз бях изпърво куриерка до центъра и окръзите, но понеже човека на връзките биде подгонен, то аз поех тая длъжност.
В началото на ноемврий месец получаваме нареждане от центъра ВО, Богдан97 веднага да замине за София без да се съобщава защо. Богдан трябва да замине за Пловдивската област, тъй като областния от там бил подгонен и останал само човека по връзките Христо Гюлеметов.
Той, обаче приема да дойде във ІІ-а област само при положението, че Жорж (Недялко Димитров)98 и Соня (Цола Нинчева) бъдат също така преместени. Така и става.
Богдан заминава от София за Пловдив и ми съобщава във Варна веднага да замина за София, отгдето ще ми се съобщи къде ще замина.
Богдан е пристигнал в Пловдив около 12 ноември, а аз заедно с Жорж дойдох на 20 ноември.
Ние не бехме идвали никога в града, ето защо Никола Желязков ни предаде едно момче (русо, високо, с големи сини очи), което да ни доведе и свърже в града с Гюлеметов. Пристигнахме в 1 часа, мен оставят в хотел „Македония”, а Жорж и момчето отиват да търсят явката. Привечер чак момчето идва при мен и ми казва, че човекът на явката не бил там и че ще се опита да отиде направо в квартирата на Гюлеметов, за да съобщи за пристигането ни.
Към 8 часа вечерта при мен идват Христо и Богдан. Разговора, обаче се води не около работата, а какво е станало във Варна при отсъствието на Богдан, защо съм се забавила и т. н. Излязоха си след един час, като казаха, че ще наредят на другия ден среща, за да се уговорим конкретно, какво ще трябва да поема аз от работата на Христо. На другия ден обаче, Гюлеметов бива убит, Богдан заловен и изпратен в София и ние оставаме без връзки. За нашето пристигане, обаче, знаяли мнозина, които са били през деня при Гюлюметова.
Един от тях е от Ст[аро]загорски окръг, който стоял няколко дии в града по партийна работа и не успял да си замине. Сам тръгва да ни търси. Срещна ни с Жорж и ни казва, че ако е необходимо да си замине за София, да се съобщи нещо, то той щял да направи това. Казахме му да почака, за да разберем кой е именно убития и тогава да замине, като същевременно ни донесе и малко пари, защото с Жорж нямахме такива. Изпратихме го на 23 и на 25 се върна обратно, остави ни 15 хиляди лева и си продължи пътя.
Момчето от София ме запозна с един другар Стефчо, под псевдоним или същинското име не зная. Той имаше интелигентен вид, среден ръст, матово лице, със сини дрехи. Този Стефчо след като ме запозна с Матанов (Томата)100, не се яви вече. Томата ми каза, че бил подгонен и той забягнал, къде и той не знае.
Първата ми работа при срещите с Томата (пом[ощник] секретаря на полит[ическата] организация) беше да му поискам това което бе в кръга на моята дейност.
Аз идвам във ІІ-а област като заведующ връзките.
І.-А. Длъжността заведующ връзките се изразява в следното: Да установи връзки между центъра и областта от една страна и областта и окръзите спадащи кьм нея от друга, т. е. да уреди явки, адреси, да води кореспонденцията, да намери квартири, както за постоянно живущите в областта функционери, така и за проходящи такива и най-сетне търсене на куриери.
Несъмнено, че при положението, което сварих в Пловдив моята работа беше трудна и нерезултатна навсякъде. Най-лесно се наредих с центъра, защото знаях адреса за писмата така и явката: адр[ес за] писма Рафаел Юлзари ул. „ Три уши”  № 16. Явка книжарница на Петко Напетов до Централната поща с парол: “Много здраве от Николинка” , „от Николова ли”.
От Пловдив наредихме за явка със София д-р В. Костов с парол: „Страдам от минингит”,  отг[овор] „Епидемически ли”.
Трудната работа, обаче беше с окръзите, защото цялата архива на Гюлюметова бе задигната, а след това и всички, които са били във връзки с него от окръзите подгонени и арестувани. Всеки случай аз си уредих явка за окр[ъзите] и по-нататък търсих пътища, за да се свържа с тях.
Трудността се състоеше и в това, че ние в това отношение не можехме да прибегнем до помощта на политическата организация, защото всеки окръг си подържа връзки направо с ЦК на партията и няма нищо общо с останалите окръзи.
Явката до окръзите бе: Колониялен магазин Петров Бояджиев с парол: „Много здраве от Паун”, отг[овор] „Говедаров ли”. Адрес за писма за центъра бе изпърво Невена Станева до Висшия педагогически курс, а по-после на името на Мара Душева пак в курса. С центъра си уредихме и телеграфически връзки. Повод за това бе, че явката при доктора не смятахме много за сигурна. Ето защо когато ще идва човек от центъра, то ние получаваме телеграма един ден по-рано до курса със съдържание: Изпращам ти колили по естественна, подпис Евгения.
Връзките с окръзите, както казах, не можах да уредя лесно и трябваше да се обръщам най-често до центъра, откъдето можех поне да получа поне един такъв със Ст[ара] Загора. Споменах по-горе, че през деня на нещастието с Гюлюметов, ние се срещнахме със старозагорския окръжен, който се казва Стефан или Стефанов същия, когото изпратихме до София, та ни донесе пари и замина за Стара Загора. Когато се отби тук, аз му дадох адреса да ни се обади и сам съобщи такъв. Той, обаче, заедно със завръщането си взема на своя глава решение да напусне работата си и замине зад границата, като си остави заместник, който не се обажда цели два месеца. Заместникът му се подписваше Герас. Мислех изпърво, че е псевдоним, обаче, по-после, когато бе арестуван, разбрах от пресата, че това е собственото му име. Той изпълняваше както функцията връзкар, така и заведующ връзките в окръга. Адресът за писма беше до неговата кръчма, адресирани само до г-н Папазов – кръчмар, Ст[ара] Загора, квартала не си спомням. Него го арестуваха и ние пред вид на това, че не е изключена възможността да бъдем издадени, просто не правихме никакъв опит да го търсим дори. Още повече, че по целия окръг се разкри мрежата и ние не вярвахме, че някога ще можем да се свържем с тях.
Към края на март дойде от Ст[ара] Загора един другар чрез явката за окръзите да ни се обади само и да ни каже, че там почти нищо не е останало от организацията. На въпроса ни, добре ли би било да изпратим там някого да подеме наново работата, той ни отговори, че стоенето на външен нелегален човек там е абсолютно невъзможно. По-натагък когато от центъра ни изпратиха минноподривчик, какъвто ние не искахме, изпратихме го в Стара Загора за окръжен началник. Успял ли е да се свърже и какво е правил не зная, защото от тогава не се обади. Явката в Стара Запора бе Паун Кънев – квартал„Гибран”. Парол „Как вървят хамсиите” – отг[овор] „Горе-доле”. Обаче, окръжния когото изпратихме от тука бе изпратен с куриер, който познава някои другари в града, та в случай, че явката е вече открита да го свърже направо с някого там. Как точно е станало това не зная. Човека, когото изпратихме за окр[ъжен], се казва Маслинков.
Хасково: И с тоя окръг не можаха да се наредят лесно връзки. Там не дълго след убиването на Гюлюметов биват подгонени, както окръжкия, така и човека по връзките, още не успели да се свържат с нас, защото нямат нито адрес за писма, нито явка за областта. Почти всички бягащи от Хасково се приютили в София и от там трябваше да искаме от тях адрес поне за писма. Те бяха много нехайни хора, забавиха много време до като ми съобщиха, че писмата си ще пиша до обущарница „Идеал” – името на адресанта не си спомням, защото адресите изгорих и прекъснах писменни връзки още в края на януари.
При това, понеже късно ни се даде адреса, то аз размених с тях само няколко писма, като по нареждание отгоре трябваше съзнателно да си подпомагам забравянето на адресите.
Заведующ на връзките е, обаче, Васил Хаджитанев. Явка бе също обущарницата „Идеал”, с парол: „Тука ли е Васко”, отг[овор] „Ще го намерим”.
Т[атар] Пазарджик: Това бе окръг, който по-скоро фигурираше като обект за връзки, без да знаем какво бихме могли да наредим.
От София през януари ми изпратиха някакъв си адрес Васил ... ученик, в улицата не съм положителна, не познавам града, но струва ми се, че „Каналска” № 11 или 32. Не съм положителна също така, че адресанта е наистина ученик по професия, защото често пъти такива професии нарочно се пишат на писмото, за да се разбере от адресанта, че не е за него, а за онзи, който го е помолил да му услужва. Там писах две писма през месеца и от там ни се отговори накратко: „не искайте от тука никаква работа, защото тук дори местен комитет няма. Ако някога направим нещо ще Ви се обадим.” Това беше всичко. И до последния момент от там не ми се обадиха. Несъмнено, че при такова положение за явка и дума не може да става.
Пловдив: Понеже окръга Пловдив е същевременно и града, където живее и Областния щаб, то за техните явки, адреси писма не съм се интересувала, и не са ми били нужни, понеже съм в непосредствена връзка с хората, които са ми нужни. Заведующ връзките в окръга бе Иван Сербезов. Въпреки искреното му желание да работи, правеше опущения, ето защо окр[ъжния] връзкар Любен (Стефан Казаков) пое сам и тая работа. По-нататък какви лица за помощници си е взимал той, как си е уреждал технически работата, това е вече негова работа.
На явките аз сама не ходих. На тази за центъра ходеше Мара Душева, а с окръзите – Иван Сербезов.
Куриерите аз намерих посредством Иван Сербезов като го изпратих при Томата (Матанов) да му иска за такива неподозирани лица. С куриери си служех при случаи на изпращане човек, за да бъде придружен до окръга, или когато адреса на писма са открити да се отиде чрез явката за проверка. Ние започнахме да си служим с куриери от края на февруари месец, след залавянето на Желязков. Изпратихме ги направо до„Три уши”. За София, обаче, ходеше Жорж (Неделчо Димитров), Мара Душева и в последно време Иванчо Сербезов. Мара Душева изпратихме в свръзка с разкритията в Ст[ара] Загора, а да не бъде заловена като адресантка. Втори път я изпратихме да съобщи на Жорж, който бе там да се прибере. Жорж ходи на два пъти да въстанови по някакъв начин връзките с центъра, както и да изкаже нашето мнение по нарежданията на центъра ВО. Той не успява да се свърже, та изпраща от София една студентка, която тук научих, че се казва Мара Русева, да заведе нататък Иван Сербезов, който ще бъде представен като куриер от Пловдив за София. Жорж го свърза там с някого и го връща, като съобщава, че на другия ден ще се прибере. Последното отиване до София бе това на Георги Иванов (пом[ощник] областния)99, придружен от Иванчо Сербезов. Там ги и сварва събитието – атентата в„Св. Неделя”. Куриери за връзките имахме вече намерени, но те бяха предадени на Иванчо Сербезов и той ги знае кои са.
За Стара Загора изпратихме един път, за да придружи Маслинков, окр[ъжния] до там и да го свърже с другари от там.
За Хасково също така изпратихме такъв да отнесе пари и да им съобщи и те да изпратят свой куриер.
Както от Стара Загора, така и от Хасково, ни отговориха, че такива другари, които да не бъдат подозирани и същевременно предани нямат, но ще потърсят. С тях трябваше да се свърже Иванчо Сербезов и той трябваше да ги посреща. Ако случайно са изпратили такива в дните, когато аз се криех, то Иванчо ще съобщи. С квартирния въпрос фактически аз не се занимавах. Исках такива при нужда и ми се намираха, ту от Иванчо Сербезов, ту от окр[ъжния] военен ръководител, или се обръщах към партийните.
Да отбележа, че случаи на пребиваване нелегални от други окръзи бяха редки.
Кореспонденцията се водеше по следния начин: Адресът си имаше някой специфичен белег (заграждане с голяма скоба занятието, писане занятие, каквото адресанта няма, поставяне номера на улицата на уговореното място и т. н.) Писмата се пишат с открит и закрит текст. Открития текст отговаря на адреса, а закрития се пише с особено мастило между редовете или на срещната чиста страница. Мастилото се даваше от центъра. За да се изгуби смисъла на писмото, се вмъкваха и шифровани думи, както и изрази. Шифърът в последно време бе следния:
Разменят се местата на а и ж
Например, искаме да шифроваме София – РНУЗЮ.
Най-живи връзки се подържаха със София. Понякога и по две писма в седмицата получавахме. С окръзите връзките във всяко отношение бяха слаби.
На окръзите щяхме да даваме книжки за шифроване – по-право съобщихме им да си купят такива, но те не направиха това.
При тоя случай се служеше с цифри: означава се страницата и после всяка буква се определя от две цифри.
Организация на областта:
1) Щат: а) Областен щаб, Областен ръководител, помощен областен, заведующ въоръжението и заведующ връзките; б) окръжно ръководство: окръжен военен ръководител, заведующ връзките в окръга и заведующ въоръжението в окръга; в) районен и при възможност помощник; г) подрайонен; д) участъков.
Щаб на ІІ-а област: Областен – Христо Михайлов; помощник областен – Георги Иванов; заведующ въоръжението – Неделчо Димитров и заведующ връзките – Цола Нинчева.
В окръзите знаят се най-често псевдонимите.
Ст[ара] Загора: Герасим Папазов – изпълнява длъжността окръжен военен ръководител и заведующ връзките, заведующ въоръжението не зная.
Хасково: Заведующ връзките Васил Хаджитанев, за окръга се подписва някакъв Стефан, дали е пак Танев или друг – то той ще каже. Мисля, обаче, че там има вече окръжен. Трябва да е човека, който е пристигнал с Христо Михайлов заедно от София.
Това подписване, обаче стана в последно време заведующия въоръжението също не зная.
Т[атар] Пазарджик: Няма нищо.
Пловдив: Окръжен военен ръководител Стефан Казаков, заведующ връзките Иван Сербезов – временно. След туй го поема пак окръжния, за да ги предаде в последно време на един другар, с който аз не можах да се свържа, но който по настоящем е задържан именно като заведующ връзките в окръга; заведующ въоръжението в окръга не зная. За въоръжениците сведения могат да вземат от Неделчо Димитров – Жорж.
Милиционната система.
Страната е разделена на революциони области: 1) Софийска, 2) Пловдивска, 3) Варненска, 4) Врачанска и 5) Бургаска.
Към всяка област спадат по няколно окръга. Много рядко революционните окръзи не спадат към административните такива. Окръзите са подразделени на райони. Най-често районът съвпада с ацминистративната единица – околия.
Пловдивски окръг има следните райони: Брезово – Карлово – Станимака – Борисовград и Пловдивска околия.
Хасковски окръг – Любимец – Харманли – Търново Сеймен – Свиленград и Хасковска околия.
Стара Загора – Чирпан – Казанлък, Нова Загора и Старозагорска околия.
Пазарджишко не е делено.
Разузнаването има три подделения: военно, което има за цел да разузнае във всеки населен пункт, където има войска, каква е тя, от каква част и специалност е, как е въоръжена, какво количество и т. н. Това се върши не системно, а от време на време, за да се знае разместването на войсковите части. По тоя отдел ние нямахме специален човек. Обикновено от София ни съобщаваха, както за разместванията, така и за всичко останало. От къде те, обаче получаваха тези сведения, не зная; б) Политическо: да се проучи какви политически партии има, числеността, настроението на отделните членове в редовете им, младежки организации, спортни дружества, македонски и тракийски организации, фашистки такива, „Кубрат” и пр. С тази дейност може да се натовари отделен човек, затова се обърнахме към партията, да намери хора, които имат по-широки връзки в политическите среди и ни дадат приблизителни сведения. Такива те не успяха да ни дадат. Това се дължи на туй, че хората, които са ангажирани в партийна работа, не смеят много да се въртят из средите на противника от една страна и от друга, че хората с широки връзки в политическите среди след септември категорично се отказват да вземат каквото и да е участие в партийните борби. И в това отношение нямахме успех.
3. – Контраразведка: Да се влезе във връзка с Обществената безопасност, общината, окръжното управление, градоначалството и конспиративни правителствени организации. Поискахме и в това отношение съдействието на партията, но и тук тя се оказа без особени връзки. Ние фактически не знаехме кой момент противника ще ни удари в тил и окончателно разгроми.
Инцидентно, обаче за малко време имахме ние връзка с Обществената безопасност, и то без всякаква видима полза за нас. Тя се създаде по следния начин:
Генчо Георгиев ме застигна един ден към Военния клуб и ми съобщава, че някакъв човек пристигнал от Брацигово и искал за Брациговската чета две торби брашно и кожухчета. По същото време ние заговаряме изобщо по въпроса за връзки с Обществената безопасност и че от никъде нищо не получаваме. Той, обаче направи намек, че е имал един приятел агент, та ще потребва. Понеже аз не знаех нищо за четите писах след известно време в София, от там, обаче, ми се отговори, че никакви средства за никакво брашно и кожухчета няма да ви се отпуснат, защото Брациговската чета е отдавна вън от България. Това положение ни много усъмни и ние решихме на всяка цена да скъсаме връзките с Ганчо Георгиев. По времето докато пиша и ми се отговори, той ми съобщава следното нещо при разговора си с агента Данов. Онзи му казал: искаш ли да станеш главен в партията. Друг път какви са вашите хора, да не са някакви хлапетии и т. н. Това ни караше да мислим, че тоя човек ни устроява някаква игра. Все пак те се уговарят с Ганчо, че той ще ни услужва.
За да се убедим окончателно в неискреността му, ние му предложихме няколко искания, а именно: да ни даде списък на агентите и ако в скоро време се предприемат арести да ни предупреждава, поне един два часа по-рано. На първото искане той, обаче, отговори, че списъка на агентите се държи заключен и не може да ни услужи, ако някога му се отдаде случай, ще стори това. Колкото за второто положение не обещавал сериозно, защото към него се отнасяли с голяма недоверчивост. И понеже това всичко съвпада с поръчването на кожухчетата и закупване на брашно за несъществующата чета, то ние си теглихме заключението, че ни е устроен капан от властта, представител на която е в случая Данов.
После той прекомерно любопитствува за работи, които не трябва да знае дори и един от най-добрите партийни членове. Често пъти дава лъжливи сведения, както напр. че някакво лице, не си спомням името му, от София и заемаше много отговорна длъжност в Софийската нелегална организация, е усилено търсено от властта. Несъмнено аз пак запитах в София има ли такова лице, като функционер там, защото имаме сведения, че лицето е усилено търсено. Отговорът бе, че този който ни дава сведения, ни лъже и че такова лице няма не само в София, но и във всичките области. Най-окончателно ни се изяснява държанието на Данов. И един ден просто изпращам Иван Сербезов при Генчо Георгиев да му каже, че аз напускам града, и че сведенията, които агента ще му даде, може да задържи за себе си. Георгиев се чувствува изолиран, но сам не знае коя е истинската причина, защото ние никога пред него не обявихме недоверие на агента. Това бе от съображения, че в такъв случай Георгиев ще му каже и като резултат Генчо Георгиев ще бъде арестуван, а подир него аз и всички останали. По тоя начин ние оставяхме агента да се самообладава, че скоро ще ни излови. Най-напред помислихме, че не е искрен, защото иска парично възнаграждение, затова му предложихме посредством Георгиева, обаче той отказа. Така се скъсаха всякакви връзки не само с човека на обществената, но и с Ганчо Георгиев, понеже той беше под око.
Разузнаването официално бе предназначено от Центъра за Георги Иванов, който може да даде и по-конкретни сведения по това.
За връзките, които са моята официалност, аз говорих по-горе. Пропуснах, обаче, да съобщя нещо по това как давахме сведенията.
Образец за сведенията ни изпращаха, обаче ние ги пишехме по своему, а именно:
1)  Състояние на организираните сили и брой.
2)  Въоръжение наше и на противника в склада и на ръка.
3)  Разузнаване: военно, политическо и контраразвезка.
4)  Състояние на връзки, писмени, куриерски и телеграфически. Такъв доклад ние можехме да им дадем само един и то непьлен. Това беше към края на февруари месец. Сведения имахме само от Стара Загора и Пловдив. От Хасково не получихме, но от София ни съобщихи, че окръжния им е дал там доклад за всичко. С Пазарджик нямахме нищо.
Стара Загора – организирани в целия окръг 600 человека. Въоръжение на противника – превъзходно, на много места съобщаваха, че имало изгледи да открият скритото оръжие. Нашите разполагат само с 19 парабела на ръка и с малко оръжие на склад.
3)  Разузнавателната им дейност слаба.
4)  Връзките им с районите добре уредени както писмени, така и куриерски.
Пловдив: Организирани сили 400 человека.
Въоръжението на противника не добре проучено, но несъмнено превъзходно. Работи се за откриване скритото му оръжие. За нашето оръжие мисля, че тогава се оказаха 30 парабела.
3) Разузнавателната дейност слаба.
4) Връзки с всички райони не уредени.
5. Въоръжение.
Във II област заведующ въоръжението бе Жорж (Неделчо Димитров). Дейността му се състоеше в това да използува всички начини и средства за закупване оръжие, изземване такова, ако има на згодно място, такова на противника, приготвяне скривалища за оръжие. В доклада никога не е съобщавано за скривалища, а изземване на оръжие не е имало. Така че остава само оръжието, което са могли да закупят. Подобен доклад по въоръжението не съм имала, още повече, че Жорж бе се ангажирал за своята дейност да дава отделни доклади. Ето защо най-добри сведения в тая област би могъл да Ви даде той, понеже му е от специалност.
6. Четническа дейност.
Конкретно в какво се изразява в детайлности не зная, обаче, предназначението на четите бе да държат винаги в респект противника, да внасят смут в редовете му и да организират до известна част партийни ядки. Дали успя изцяло дейността на четите, това е друг въпрос.
Когато пристигнахме през ноември Гюлюметов беше вече снабдил четите с всичко необходимо за зимата. При това всеобщия провал на връзките не им позволи да намерят нови пътища за общение, пък и не знаеха има ли ново ръководство в Пловдив.
За Брациговската чета, както споменах по-горе, ни се съобщи от центъра по повод на поръчаните кожухчета, че е вече зад граница.
Стрелченската чета почти през цялата зима била към Ихтиман и си е получавала всичко направо от София. Чак в началото на април при нас достигна случайно куриер от същата чета, изпратен от Тумангелов. На каква явка се е явил, това не зная, защото след смъртта на Гюлюметов ние не сме уреждали никакви явки за четите, понеже те не ни търсеха, ние още по-малко можехме да уловим връзките с тях. Както казах дали на явка или при някой познат се е спрял човека, който ми бе представен от Васил Божилов – шивач, не зная. Този човек ми предаде само едно бързо писмо написано с открит текст без всякакъв шифър и си замина. Каза също, че е изпратен от Тумангелов, един от сподвижниците на Кескина. Той не знаел към кого да се обърне, понеже сам не знае кой ще бъде компетентен да разреши спора, за който се говори в писмото. Но Васил Божилов е към ВО. Точно каква функция изпълнява, не зная. Смята, че куриера е за нас, щом иде от името на чета и го свързва с мене.
Писмото предавам на областния. В него се говори за спор между Тумангелов и Кескинов по въпроса за ръководството. Единия от тях го избивало много на авантюризъм, другия държал повече на организационната дейност и от там конфликта. Искат човек да отиде и го разреши. Областният иска да замине, но нямаше никаква връзка нататък. Един ден, обаче, Жорж идва при мен и ми съобщава, че Гриша вече заминал за Карлово. Как са наредили това заминаване, кой го е завел там не го разпитах, но зная, че веднага се върна и каза че не успял да се свърже с никого.
Хасковската чета, т. е. Митю Ганевата, не ни е тьрсила, както и ние нея. Това се дължи може би на положението, че четата е била сформирана с месец преди нашето пристигане, успяла е да си създаде нужните условия за съществуване и не е имала вече нужда от подържаните връзки с нас. Ето защо аз изразявам, че връзки с четата не сме имали.
7. Терористичесна дейност.
За терористическата дейност получихме окръжно, в което се съобщаваше, че всеки окръг трябва де има от 3 до 6 души терористи, а областта, т. е. окръга в който пребивава щаба, трябва да са 10 души. Тяхната дейност трябваше да се изрази в прочистване нашите среди от провокатори и избиване на по-видните личности в средите на управляющите. Това окръжно ние, ІІ-а област, не посрещнахме безкритично, защото не се самозалъгвахме, че силите са ни нарастнали до там, че безогледно да приемем, каквато и да е било терористическа дейност. Все по същото време ние не един път се спирахме на положението, че въпреки всичките ни усилия работата не върви, търсихме фалша, на който почива нашата работа и не можахме безпогрешно да го разрешим. Ето защо ние се противопоставихме на терористическата дейност, като не на мястото си, защото знаяхме, че убиването даже на един агент ще озлоби управляющите и ще разруши от основи туй, което с такава мъка се съграждаше.
Въпреки нашите протести, обаче, те категорично съобщават, че трябва да организираме група, па ако искаме да й възлагаме работа, ако не да я държим като такава за самоотбрана. С тая работа бе натоварен заведующ въоръжението в областта Жорж (Неделчо Димитров) със строго поръчение, че върху това никому няма да се говори. Какво той е успял да организира с положителност не зная, но че търсеше хора зная. Зная също така, [че трябваше да се отпуснат] суми за издръжката на трима души, които ще бъдат ангажирани като терористи. При все това ние продължавахме да атакуваме центъра, че това е излишен баласт хора, за които ще трябва да се отделят както средства, така и време. Повече от това не зная. Жорж сам ще разкаже какво е свършил в това направление.
8. Минноподривно дело
Че минноподривното дело има за цел да се руши там, където намери за добре: мостове, сгради и т. н. това зная, но по какъв начин, при какви случаи, това на мен никога не е говорено и в това отношение аз съм наистина невежа.
Ставаше дума да ни изпратят взривни вещества, но аз не съм уреждала никакви канали за пренасяне не само на такива, но на каквото и да било род оръжие. Не се боя от отговорност и никога не заобикалям себе си, но това е истината. Пиша показанията си, даже след като е открито значително количество оръжие, за което ми се съобщи от следствените власти, аз пак твърдя, че за съществуването на такова не знаях. Това беше и в интереса на конспирацията, аз, човека по връзките, който е най-изложен, да не знае нищо в областта на въоръжението и минноподривното дело. Ето защо подробни показания по това могат да дадат заведующите въоръжението, както на областта, така и на окръга. Колкото за минноподривците споменах и по-горе, че от центъра въпреки нашето нежелание ни изпратиха за такъв Маслинков, обаче, не се подчинихме на тяхното нареждане и го изпратихме за окръжен военен ръководител в Стара Загора. Изправихме ги пред свършения факт и те се съгласиха. Кога и как е изпратен Маслинков съобщих вече.
9. Политическа организация.
1) Щаба ще съобщя такъв, какъвто го знаях преди да бъда в партията нелегална. Ако има някакви промени, не зная. Това се дължи на положението, че организациите взаимно не трябва да знаят своя строеж, та при залавяне на едно от лицата функционери, в която и да било организация да не може да предаде строежа на другата. Нищо по-лесно няма за разкритието от властта като това да се знае строежа на организацията. Конкретно улавят партиен, който е подържал връзки с някого от Военната организация и той може да каже, че поддържа връзки с едного от ВО, но какво място заема в организацията, какви стъпала има нагоре и надолу, не зная. По такъв начин разплитанията им се осуетяват. Всеки случай зная, че ПО е подделена на окръзи и всеки такъв поддържа връзки непосредствено с Централния комитет на партията, без да има такива с останалите окръзи. В окръга с местния окръжен комитет със секретар, контролна комисия и членове.
От Пловдивския местен окръжен комитет познавам нелегалния секретар на партията Йонко Панов и помощника му Томата Матанов. Йонко Панов знаех под името Серги.
2) Основния принцип при организиране на партийни ядки бе производствения. Доколко успешно им върви работата, точно по какви инструкции се ръководят, не зная. Ние не знаехме числеността им въобще, нежели по предприятия.
3) Отношенията между ПО и ВО се изразяваха в следното положение: ПО предава организирани и вече заклети членове, годни да носят оръжие и те не по производство, а по квартали. Това предаване става, обаче не с щаба, а с връзката и секретаря на партията. Фактически щаба в тия отношения не се бърка. ПО услужва за куриери, които най-често не могат да бъдат във ВО с подпомагане за уреждане ядки и адреси за писма и намиране квартири. Явяват се, обаче, случаи за разрешаване положения от принципален характер от щаба. В повечето случаи на такива заседания аз не присъствувах, пак по конспиративни съображения. Но зная, че повод за подобни срещи ставаха тогава, когато бяхме недоволни от някакво нареждане на центъра и искахме да знаем какви нареждания е дала партията при същия случай конкретно. Ние получавахме нареждане да започнем системен терор през дните, когато в цялата страна ставаха разплитанията на нашата организация. Виждаме всичката несъстоятелност на нарежданията и искаме да стъпим малко на по-здрава почва и да започнем да действуваме по-смело пред центъра за късогледите му нареждания. Обръщаме се към партийния секретар, за да ни съобщи имат ли някое окръжно от подобен характер, указва се че в същото време ЦК изпраща окръжно, в което дава нареждане с нищо да не се придизвиква противника, тихо и внимателно да се организират работниците. Това ни озадачава – що за противоречие: от една страна терор, от друга внимателност. Всеки случай ние преди да знаем окръжното на партията бяхме на същото мнение. Явен конфликт или несъгласие при нареждането от центъра.
И вземаме решение да изпратим Серги, до София, за да се свърже с някого от ЦК и съобщи нашето решение, за противопоставяне на всякакъв терор, който би станал причина за залавянето на всички ни. Серги замина. Но по това време стават усилени гонения на всички функционери на София и той се връща без да донесе удовлетворителни сведения. Изпращам след туй Жорж да потърси по някакъв начин връзка, като избиколи Фридман, Страшимир – и се свърже направо с някого от ЦК на партията. Жорж се бави цели 15 дена без да свърши каквато и да било работа. Най-после решаваме да изпратим д-ра Георги Иванов като другар с минало, по-голям авторитет и по-широки връзки и да отиде и намери начин да се свърже. Неговото отиване не беше само да провери като факт противоречието, а просто да постави на разглеждане изобщо тактиката на партията, най-вече на ВО. Ние виждаме, че всеки ден управляющите ни затягат въжето, че въздуха ни намалява и ние сме изправени пред лозунга „спасявайте си кожите”. За нещастие тоя нерешителен жест против централното ръководство остана като жест във въздуха. Там вече почти всички са изловени и подгонени от една страна и от друга като венец на лудостта дойде и атентата в „Св. Неделя”.
Д-ра е заловен и нам не остава нищо друго, освен да чакаме и своя ред. Това и стана.
Отношенията ни към Земледелския съюз тук долу бяха резко определени. Никакви връзки с каквито и да било земледелци в организационно отношение. Те си имат център и той ще им дава инструкции за работа. Това ще стане с оглед на конспирацията. Как, обаче, точно са се преплели отношенията със земледелците горе в центъра на тоя въпрос, никой никога конкретно не ни е отговарял. Това което можехме да чуем то е известно на всички, защото го научихме от пресата.
Колкото за отношенията си със Занаятчийския съюз той не можеше да бъде обект за връзки с ВО, а по-скоро с ПО.
Преговори, обаче вън от тези, за които четяхме в пресата не зная. Не може, обаче, да се мисли, че такива не са съществували. По тези въпроси може да се изкажат хората от центъра, чиято работа изглежда, че не беше друга, освен да преговарят ту с тогова, ту с оногова.
5. Младежка организация
1) Тя е организация, за коята мога най-малко да кажа. Предполагам, че ще е конструирана по образеца на партийната такава. Непосредственни връзки с нея не поддържахме по нареждане от центъра, още след провала, който стана в Русе през октомври месец. Връзка с тях поддържаше партията и когато ни потрябват младежи за нещо, те ни ги предават. По нареждане трябваше да са сформират от младежите така наречените щурмови групи, обаче в това отношение се породи разногласие. Ние съобщаваме на партийните, че годните младежи за оръжие ще трябва да предават на ВО за организиране на щурмови групи, а младежите отговарят, че с това ВО ги подценява и че те си имали от техния ЦК нареждане за самостойно организиране.
2) „Ами” е организация, която се занимава с разпространение на нелегална антимилитаристическа литература с цел да разколебае духът на войската и по такъв начин в решителния момент, ако не ни съдействуват, то поне активно да не ни се противопоставят. Освен това да се свързва с войсковите части с цел за разузнаване и организиране. „ Ами”  организация, както и младежката, си държи връзки направо с центъра, дава там сведения и ако има нещо необходимо да ни се съобщи, то центъра ще стори това. Зная, че тук представител на „Ами”  организация е Теодоси Чолаков, родом от Пловдив. Това научих от София, понеже ми се каза един път така: „ Съобщи на Теодоси, представител на „Ами”  организация, че трябва веднага да се яви на конференция”. Това аз предадох на Томата и той му е съобщил. Аз се познавах с Теодоси от по-рано, разбира се, но като човек, който ми бе даван от партията да ми прави малки услуги, като за квартири, търсене работа и др.
7. Помощен комитет: Такъв би трябвало да има, но дали има тук не зная. Това е особен клон на партийната организация, с който ние нямаме нищо общо. Обикновенно за другарите, които са в нужда, бди партията и тя се грижи да им помогне с каквото може.
Аз завеждах и финансовата част.
Месечния бюджет беше следния:
Област[ният] щат 4 души по 3 хил[яди] – 12 хил[яди] куриерски, 3 хил[яди] квартирни, и 10 хил[яди] непредвидени.
Пловдивски окръг: щаб 3 души по 3 хил[яди] – 9 хил[яди] на всички райони по 2 хил[яди] куриерски, 2 хил[яди] квартирни 1 хил[яди].
За Ст[аро]загорски окръг: щаб 3 души по 3 хил[яди], – 9 за райони 3 хил[яди], 2 хил[яди] куриерски, 2 квартирни 1 хил[яди].
Хасковски окръг: 3 души по 3 хил[яди] – 9 хил[яди], за районни 3 хил[яди] 3 по 2 – 6 куриерски, 2 хил[яди] квартирни 1 хил[яда].
За организационни тройки, каквито във всички окръзи не можаха да организират по 1000 лв. Ние не изпращаме суми за толкова тройки, колкото райони имат, а те са ги изразходвали съвсем за други цели, защото такива тройки се искаха по инструкция и ние така им ги изпращахме, въпреки че съобщаваха, че това не е лека работа.
Хасково има 4 района по 1 тройка 12 человека 120000 лв.
Ст[ара] Загора [има] 4    [района по] 1 [тройка] 12 [человека] 12[000 лв.].
В Пловдив ги давахме като знаехме с положителност, че окръжния ще ги изразходва за други цели.
Кръгло 80000 лв. месечен доход.
Тези суми редовно ни се даваха и когато имаше някоя извънредна работа искахме допълнително такива. Обикновено окръжните не даваха отчет пред мен, но аз изпращах такъв в София. Сумите не разпределях аз, а това ставаше по общо решение, искахме суми и за оръжие, обаче за такива все не ни си отпускаха, като казваха, че сме длъжни да открием някой склад на противника и да си изземем. Това неимоверно дразнеше окръжните и по тоя повод сме стигнали с центъра до формени кавги.
За Пловдив обаче ни отпуснаха 20000 лв., а за Хасково 15000 лева. Какво обаче е закупено за тези пари, на мен никой не е давал отчет. За декември, февруари, март и април ни изпратиха пари, но за януари не ни изпратиха такива и тогава всички ние изкарахме дни на голяма мизерия. Всичко пари са ни изпратени 355000 лева.
И след всичко това, след непосилно напрежение и свърхчовешки усилия, аз се спирам уморена и дълбоко се взирам в душата си, както и в тези на другарите ми около мен и след мен и си казвам; защо бе всичко това? Нима ние тръгнахме по пътя на неравната борба в името на жертвите, нима ние жадувахме като съсухарена земя потоци кръв и нашите отрудени братя, за да си изгладят синорите на обществените борби? Не. Ние започнахме работата с крепката вяра, че сме се изцерили от прежното си късогледство, че умело ще задържим попуканата ръка на работника и с нея ще изградим утрешния ден.
Но уви, изгрева за работничеството не дойде. И ако продължаваме да мислим, че сме на прав път, ние още много потоци кръв ще изцедим от гърдите на народа, може би ще се образува дълбока и непроходима река, която ще издави не тези, що имат кормилото на държавната машина, а ония, които като диваците ще се спуснат с лодка без лопати в бездънната река на обществените борби. Ние сме изправени пред положението искренно човешки да си дадем сметка за това, което става от септември насам.
И видехме, че всички самозаучвания и подравяне устоите на властта отидоха на пусто. Ние по-скоро инжектирахме от време на време онези, които за момент се колебаеха във вярата си към нея, създавахме се по-големи вцепления на силите им, губихме всички пътища за свободно съществуване и се обърквахме при всяко конкретно решение за действие.
Не от скоро мнозина чувствувахме, че наливахме вода в бента на чужда воденица, но партиен морал, дисциплина ни караха да бъдем не смели в това, което зрееше в душите ни. Авантюристичните склонности на няколко луди глави трябваше да дирят своето реализиране в недрата на народа. И по пътя на тоя авантюризъм ние смятахме, че ще достигнем новият ден. Много естествено, че историята не търпи шеги и насилия и вместо ние да й поизвием гръбнака, тя ни изпочупи костите и ние сега сме сакати.
Нашето доверие във всевъзможни центрове е паднало още от септември насам, но нашият идеализъм, с който бяхме напоени към самата идея комунизъм ни беше толкоз сковала, че бяхме рекли, все един ден ще успеем. В самият център са се появили не един път разногласия по въпроса за тактиката на ПО и ВО, обаче всякога се е стигало до положението: мълчете да не чуят комшиите и за това днес сме притиснати от желязната ръка на закона да даваме сметка за нашата дейност.
И каква сметка мога да дам аз, жертва на моята сляпа вяра в комунизма?
Аз чувствувам, че ние не церим, а нанасяме все по-дълбоки и по-дълбоки рани в сърцето на народа, чийто сили изтощихме до край. Не ми остава нищо друго, освен да  искам припадающият ми се дял от наказанието за туй, гдето носих негодуванието против тая безумна тактика в душата си. И никога не повдигнах сериозен глас на протест по това.
Но в историята никой не закъснява. И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Казвам на всички, които са около мен и след мен, че нам не остава нищо друго, освен да осъдим най-безрезервно дните, прекарани в безплодни усилия, за да изнасилим обществения живот. Трябва искрено да порицаем туй, на което безрезервно се подчинявахме и да погледнем без страх и двоумение това, което ни чака. Какво сме криви ние, слепите идеалисти, да плащаме греховете на безумни атентатори? Какво допринесоха те на работническата класа? Нищо, нищо освен неизмерими страдания. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист. И на такива ние не можем да не изпратим нашето най-дълбоко презрение даже в гроба. Нека всички се замислим и преоценим ценността на нашата безразсъдна тактика и тези, които имат възможност да чуят, нека всякога питат своите верни пролетарски инстинкти преди сляпо да слушат и изпълняват безумни решения. Аз не пиша това, за да оплаквам своята участ, защото не е тя най-тежката. Това го пиша за ония, на които обещавахме щастие, а ги тласнахме стремглаво към пропастта на мизерията. За ония бащи и братя, които от сляпо доверие към някаква магическа сила на някакъв център безогледно се хвърлиха във вихъра на борбата. Аз не мога да не чувам разкъсващия писък на безброй бащи, майки и деца. И тежко като олово в душата ми падат техните палящи сълзи.
Ние трябва да си платим с достойнство за това, гдето съзряването за решителен акт против тактиката на партията, като обща мисъл дойде много късно и ние не можем да помогнем не на себе си – затова не говоря, а на ония, които слепешката се втурнаха след нас да търсят благоденствие. Моята последна дума е, че за стореното от мен досега е недостойно да прося милост, а справедлива присъда, която ми се полага като престъпница спрямо буржоазната държава. Посрещам със спокойствие припадающият ми се дял и моля за снихождение за онези, които сляпо вярваха в магическата сила на новата тактика. Аз прогледнах и съдя станалото пак като комунистка. Нека ми се даде заслуженото.”
Тая изповед на Цола Нинчева, която макар и късно проглежда, е поучителна …
Публ. в П. Бичев, Надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925 г. (Разкриване нелегалните апарати на комунистите). Съст. Ц. В. Билярски, С., 2006, с. 149-173.

№ 2

Статия-рецензия на Иван Михайлов


Пише свои спомени уж, като си дава вид, че разказва абсолютно верни исторически факти. Пише, както въобще българските комунисти „пишат история". Озаглавила е книгата си „Повеля на дълга”. Обективна би била само ако беше я озаглавила „Целта оправдава средствата". Тъй като всички лъжи и изопачения, които изпълват страниците й, служат само на партийната цел, а не на истината. Тая книга е издадена в настоящата 1972 г.
Не ще се впускаме в разглеждане на въпроси, които се отнасят до свободното (преди 1944 г.) българско общество. В чужбина има тъй много интелигенция, избягала от комунистическия режим. Някои всред нея може би ще се заинтересуват да дадат преценка по съчинението на Цола. Ние се спираме само на точки, които се отнасят до фалшификации относно македонското освободително движение.
1) На първо място подчертаваме, че и Цола е в пълно невежество по македонските работи. Допускаме да е знаела по-точни неща за негрите в Средна Африка, но по македонското движение е боса.
Тя, например, не знае какво означават и четирите букви ВМРО, отбелязвани стотици пъти и в чуждата преса всяка година, в течение на десетилетия. Като говори за ВМРО тя си служи с местоимението „него” - сякаш означението „Вътрешна Македонска Революционна Организация”е от мъжки род.
Тя ни разправя, че в с. Лопово, Мелнишко, през 1924 г. бил свикан конгрес на ВМРО, за да примирява някакви федералисти и автономисти. И че в конгреса станало някакво изтребление, най-голямата жертва при което е бил Тодор Александров. Цола е изсмукала всичко това от пръстите си.
В с. Лопово бе свикан конгрес само на Серския революционен окръг. В него не е поставян никакъв въпрос за примиряване на федератисти (това е групицата на комунистите във Виена по това време) и автономисти. В конгреса не са станали никакви изтребления. А Т. Александров биде убит на път от Мелник за с. Лопово.
И множество други неистини и нелепости пише Цола. До времето около Първата световна война, и след нея, за такива блудкави измислици, когато някой ги пише, в България се казваше, че е писал „семковщини”. Четейки редовете на Цола по македонското движение обхваща ни смях, както когато сме чели книгата на Семков, озаглавена отгоре „Роман”, а в средата на страницата поставено заглавието й „Въздушна природа и нещастна фамилия".
2) Цола пише за наказанието на Алеко Василев и Георги Атанасов, виновници по убийството на Т. Александров, на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая (сега Благоевград). Но не съобщава имената, а изрежда общи фрази. Тя твърди, че там били подложени на сеч привърженици на същия Т. Александров и от тях загинали 193 души, и словом сто деветдесет и три души. А, повтаряме, в Горна Джумая бидоха наказани само споменатите двама души и опиталия се да побегне техен другар Коларов. Нито едно врабче повече не е загинало. Очевидно, Цола е сънувала за някакви избити привърженици на Т. Александров в Горна Джумая.
3) На стр. 295 в книгата си казва, че насмалко Тодор Александров щял да бъде спечелен за единодействие с комунистите, „ако не бяха кървавите погроми от август - септември 1924 г. ”
Тук вече цяла се е объркала всред дати и факти, за които понятие и няма. На 31 август изменнически бе убит Т. Александров, а в същия момент и придружаващият го четник Панзо Зафиров.
В съзаклятието по това злодеяние участвуваха всичките (по-сетне наказани) десетина души комунистически оръдия в Пиринска Македония. Тя има предвид това наказание на виновниците от страна на ВМРО и го нарича „погроми.”
Но как тия „погроми” (станали през септември в същност) са попречили да бъде спечелен за комунистическата кауза Т. Александров, когато той е убит още на 31 август? Това Цола не ще бъде в състояние и на себе си да обясни.
И как Т. Александров би бил спечелван за тая кауза през август - септември, когато още на 2 август публично бе известил - че отхвърля всякакви сътрудничества с комунистите и че с тях не е подписвал никакви споразумения. Такива изявления той бе направил и пред кореспондента на лондонския вестник „Таймс”, което и Цола казва.
4) На стр. 292 пише: „Дворецът се стреми с потоци кръв да пресече всякакви контакти на ВМРО с нас, за да провали единния ни фронт с него” (под „него” тя разбира ВМРО!).
Тя говори, че запасният майор Янков, комунист, приказвал с македонски дейци. Но никой не му е пречил да води колко обича разговори. И никаква кръв не би се проливала, за да се попречи на това. С македонските дейци е могъл всеки да приказва най-свободно. Цола не е в състояние да посочи нито една капка кръв, пролята от когото и да било, за да пречи на разговори с комунисти. Но съвсем друг въпрос е дали македонските дейци (освен някои хаймани из софийските кафенета) са искали да правят единен фронт с комунистите. Не са искали; и затова комунистите мразят Т. Александрова и другарите му дори и след неговата смърт, за която носят голяма отговорност те, комунистите.
5) На стр. 470 Цола нарича ВМРО „реакционно крило на ВМРО”. С това иска да каже, че е съществувало и някакво прогресивно крило, състояще се от неколцината събрани на издръжка във Виена, бивши (отпреди 16 години, за онова време) санданисти, а някои от тях турнали си и име федератисти.
Тая групица бе в открита услуга на сръбската и гръцка полиция. Един измежду нея бе прословутия предател и обирач Тодор Паница. По това доста е написано в македонските печатни издания. Но комунистите старателно скриват тия данни пред своите партийни членове.
6) На стр. 295 четем: „Привеждайки решението на Централния комитет (на комунистическата партия - бел. наша) Коста Янков постави пред областното ръководство неотменимата задача да сторим всичко от наша страна, за да спасим от пълно унищожение честните хора във ВМРО. Същевременно ние не биваше да прекратяваме работата си за все по-дейно привличане към нашето дело на широките маси от македонски бежанци. Те трябваше да бъдат смятани за нас важен боен резерв. Резерв, какъвто бяха Добруджанската революционна организация, организацията на тракийци и единофронтовската левица на Българския земеделски народен съюз.
- Ето, който не е знаел, ще чуе от Драгойчева, че македонските народни бежански маси били нужни на Българската комунистическа партия за боен резерв. Не става дума за македонското освободително дело, но за техен резерв, та - като вземат властта - да обявят македонските българи за друга народност, а да не говорим за другите „прелести” на режима им.
Що чудно тогава, че те са в съзаклятие за убиването на Т. Александров, или врагове на Иван Михайлов, на македонската родолюбива емиграция и пр.?...
- Какви „честни хора” ще спасяват те във ВМРО? Имат на ум само неколцината техни агенти в редовете на македонското движение.
7) На стр. 249 споменава за нови поръчения от техния център. И казва: „Поръченията се свеждаха до засилване работата ни с тракийските и македонските бежанци, чиято организация след летните кланета се гърчеше в мъчителна криза и все още отказваше да приеме Ванчо Михайлов, кървавия приемник на наказания „бунтар”: сега бе време да окажем помощ на здравите революционни сили във ВМРО, с надеждата да я изтръгнем от желязната ръка на двореца”.
а) Тя приповтаря пак баснята за някакви кланета през лятото на 1924 г., по които стана дума по-горе.
Но тук и нея подканваме: да изнесе имена на пострадалите при тия „кланета”. Това искане отправяме към българските комунисти от пет - десет години насам. Сега са на власт в България и имат всичката възможност да изнесат имената, толкоз повече, че с това ще изложат омразната на тях ВМРО. Защо не го сторят? Ясно е - защото няма какво да посочат.
б) Колко ВМРО и македонското движение изобщо се е отказало да приеме Ванчо Михайлов - Драгойчева и всичките й по-видни другари отлично знаят. Рядко някога в македонското движение е викан и приеман някой с такъв ентусиазъм, както бе приет Иван Михайлов. Напразно си е хабила езика и по тази точка Цола.
в) Михайлов бил кръвник, според Цола и другарите й, задето бидоха наказани виновниците по убийството на Т. Александров, които по всички посоки (на македонска територия, в стара България, в чужбина) едва наброяваха една дузина.
Но кое прилагателно да прилепим на Цола и нейните другари за ония хиляди избити невинни българи, които станаха жертва на комунистическия терор в България подир 9 септември 1944 г.? Тук не говорим за предизвиканите от хора като Цола множество български жертви чрез септемврийското комунистическо въстание в 1923 г., загиналите в черквата „Света Неделя” в София и пр. и пр.
Повтаряме, - съгласете се, „другарке Драгойчева” на анкетна комисия от името на Обединените народи, която да посочи и поименно жертвите в тия злодеяния; пък нека посочи и имената на наказаните от страна на ВМРО (но заедно с туй и на загиналите членове на ВМРО и на македонската родолюбива емиграция от ръката на чужди оръдия).
г) Думите й „наказан бунтар” сигурно се отнасят до Т. Александров. Тия думи Цола не е изяснила. Но факт е, че в убийството му имат участие комунистическите оръдия.
д) С измислиците Цола си играе като децата с оловни войници. Така че, излишно е да й отговаряме във връзка с намерението й да изтръгвала - тя и другарите й - ВМРО от „ръката на двореца”.
Не двореца, а българските комунисти се стремяха (както сами го признават и чрез редовете на Цола) да заграбват в своя ръка македонското движение и новите бежански маси в България. И днес, ако не нещо реално, заграбили са поне една сянка, едно празно название в София, което искат да представят за македонска организирана емиграция. Тая сянка и фикция са я поместили при така наричания Славянски комитет в София.
8) На стр. 238 говори, че Пловдив, Асеновград и околните села били „наводнени” от македонски бежанци. В редовете й се чувствува неприятност поради тоя факт. Сигурно, защото тия бежанци не са били в редовете на нейната партия.
Но едва ли се е запитала с каква тъга тези хора са напуснали вековните си огнища. Премного взискателни бихме били, ако търсим подобно родолюбие в човешки екземпляри като Цола Драгойчева.
9) На стр. 188 описва как доставяли оръжие за партията си: „Оръжие пристигаше чрез други „входни врати” - Гърция и Югославия: прекарваха го през границите нелегално наши политически емигранти и дейци на ВМРО. Разбира се, касае се до дейци от левицата на тази революционна организация, хората около легендарния Тодор Паница, които бяха запазили верността си към идеалите на Гоце и Яне и сега крачеха в борбите рамо до рамо с комунистите; на тях партията бе поверила доставките на оръжия откъм Гърция (Солун) - през долините на Места и Струма и през Пиринските усои - райони на неотдавнашния Серски революционен окръг, и през Родопите. През западната граница оръжието бе пренасяно от политически емигранти, настанени по това време в граничните райони на Югославия... ”
Върху тези думи на Цола отбелязваме следното:
а) „Легендата” на Тодор Паница се изчерпва в неговото антибългарско дело, което в по-малък размер беше започнало още при младотурците. Но сетне това свое дело той уголеми в сътрудничество със сръбската и гръцка полиции в разни посоки, включително в избиване на най-добри българи всред селата на поробена Македония.
б) Що се отнася до „неотдавнашния” Серски революционен окръг, Паница и така наричащите се няколко души санданисти около него, бяха напуснали редовете на ВМРО още в 1908 г., като се поставиха в служба на младотурската власт, в разрез с добре разбраните български национални интереси. Днес вече и видни деятели от някогашната младотурска партия отпечатват свои спомени в Турция и твърдят, че Сандански и Паница след 1908 година са били чисто и просто на власт в Турция, значи - в течение на четири и половина години до Балканската война. Нещо повече, видни турски деятели като солунския валия Кязим бей подчертават в спомените си, че хора като Паница са се компрометирали пред другарите си в национално отношение и че истински са обирали българското население чрез отстъпени от младотурците за използуване гори и прочее. Значи, когато Драгойчева споменава „Серски революционен окръг” във връзка с името на Паница и някои негови някогашни другари, трябва да се разбират софийските или виенски кафенета. Що се отнася до Серския окръг, там народът, начело със съмоотвержени водачи, продължи борбата за освобождение до самата Балканска война.
Оръжието, което комунистите е трябвало да си доставят откъм Солун и Драма, чрез прикрити единични лица към Пиринска Македония и Родопите, в никой случай не можеше да бъде доставяно без пълното съдействие на гръцките власти, с които лично Паница беше в постоянна връзка и дружба. А в същото време нелегални борци се движеха всред българското население тайно, поддържаха духа му и надеждата за освобождение. Гдето можеха Паницовци предаваха, разбира се, тия борци било на гръцката, било на югославската полиция, или водеха сражения срещу тях рамо до рамо с войските и жандарите на поробителя. На много места се отдаваха даже на бясно избиване на най-корави български селяни, считайки ги за съмишленици или участници на ВМРО, и всичко това напълно открито, както действуваха обикновените сръбски държавни банди.
в) Цола признава, че се явили пречки за доставките на тяхно оръжие, та затова обърнали погледа си към другите граници на България. Буквално пише така: „През западната граница тази задача падаше върху плещите на нашата политическа емиграция, настанена по това време в Сърбия; през южната граница тази грижа пое левицата във ВМРО и по-точно другарите на Тодор Паница... ”
Тук логически идват следните въпроси:
а) Кого може Драгойчева да увери, че сръбската полиция не е знаяла за доставките на оръжия, които откъм Сърбия са изпращани тайно на комунистите в България? Нима това оръжие, ако е идвало от по-далечно място, тайно е пристигало в ръцете на българските емигранти - комунисти, които живееха на казан под контрола на сръбските власти? И сега ли трябва да се убеждаваме, че самата сръбска полиция доставяше оръжие на всички тия емигранти в Сърбия след 1923 година, защото тя знаеше, че оръжието ще бъде употребявано срещу ВМРО и срещу България. Поради такова убеждение подпомагаше подобни вноски на оръжие и гръцката полиция. За да се намира Тодор Паница като у дома си в канцелариите на сръбските и гръцките видни полицаи и генерали причината е само тази, че той с няколко души бе изцяло на разположение на „Югославия” за насилия, дори най-безчовечни, срещу българските селяни в поробения край, за да бъдат те оттръгнати чрез огън и меч от ВМРО, на която бяха дали клетва още от времето на Груев и Делчев. Вторият мотив на поробителя беше именно споменатия - че с въпросното оръжие ще се вършат акции и против България.
б) Уместно е и тук да запитаме Цола Драгойчева: спомня ли си тя под каква сръбска тирания живееха тогава един милион българи в Македония и Западните Покрайнини? И счита ли от българско и човешко гледище приемливо и морално да се прибягва до сръбското оръжие, да се поставят в негова услуга българи, за да доунищожават македонската българщина и да атакуват България?
10) На стр. 437 тя казва: „На 13 февруари 1925 г. ючбунарската наказателна група с няколко точни револверни изстрели екзекутира видния сговорист и правителствен главорез, директор на войнствуващия фашистки ежедневник „Слово”, фашистки идеолог и „интелектуален” вожд на ВМРО Никола Милев. Ефектът от екзекуцията бе поразяващ. Естествено, изборът на Центъра е бил продиктуван от грижливо премислени съображения и въпреки това мнозина от нашите не бяха предполагали силата, с която мечът на възмездието се стоварва върху врага... Освен всичките си публично известни титли, постове и отличия, Никола Милев се оказа в центъра на множество държавни и обществени институции, член на поверителни щабове, в чиито ръце фактически се намираха юздите на властта; беше председател на столичното дружество на буржоазните журналисти; беше и таен съветник в двореца; участвуваше в ръководния триумвират (заедно с Ванчо Михайлов и генерал Протогеров) на окончателно прочистената от демократически елементи ВМРО. Оказа се, най-сетне, че бил току що назначен за пълномощен министър на режима в най-силната капиталистическа държава - Съединените щати, и че до деня на заминаването му оставали броени дни. ”
Относно писаното от Драгойчева по убийството на Милева отбелязваме следното:
а) Чрез Драгойчева имаме публично признание, че комунистите са наредили убийството на проф. Милев, което - впрочем - веднага след убийството стана известно на ВМРО. Центърът, който тя споменава, и който е дал нареждане за убийството, се намираше във Виена. От там именно Павел Шатев е изпратил бързо съобщение до самия Милев, когото добре познавал и ценил, да се пази, тъй като Виенската комунистическа централа е взела решение да бъде убит. Шатев по това време беше в средата на Виенската централа.
б) Нещо нормално е Драгойчева да нарежда цяла серия прилагателни и за Милев: главорез, сговорист, фашист, „интелектуален вожд на ВМРО” и прочее. Прилагателните, и колкото е възможно по-гадни, са може би най-важното отличие на книжовния стил, с който си служат комунистите; и затова тъй тежко, досадно се четат техните писания.
Милев никога в живота си не е бил главорез, какъвто възможно е да е Драгойчева. И сръбските вестници наричаха Милева комита, та затова известният български карикатурист Александър Божинов бе нарисувал иронична за сърбите карикатура, представляваща Милева облечен като комита; но вместо паласки с патрони беше наредил на кръста му шишета с мастило, а вместо пушка беше поставил в ръката му писалка с изострен писец. Цяла мислеща България се смееше на ума на сърбите във връзка с тая карикатура, както ние сега се смеем, на Драгойчева. Нямаше разумен човек в България, който би повярвал, че Милев бил комита или пък някакъв главорез, какъвто Драгойчева го представи, за да мине като по-смешна и глупава и от сръбските шовинисти.
Също тъй е измислица, че Милев бил интелектуален водач на ВМРО. Той е бил само идеален българин, който не забравяше, както Драгойчева и подобни на нея забравят, че в Македония има един милион поробени българи. Милев служеше с перото си само на българщината, но нито на фашизми, нито на комунизми от какъвто и да е сорт; и не е бил член на никакви отговорни съвети, конвенти и прочее, каквито Цола е изсмукала от пръстите си. Най-смешната измежду тези измислици е тая, че Милев влизал в някакъв триумвират заедно с Ванчо Михайлов и Протогеров.
11) На стр. 483 Драгойчева пише: „Атентатът в църквата „Света Неделя” потресе всички. Потресе и нас, нелегални и легални дейци на революционното движение; подобен акт, завършил с гибелта на невинни хора, в никой случай не можеше да получи и нашето одобрение. Нещо повече: огромното мнозинство между нас първоначално смятаха, че се касае до провокационен акт на властта, планиран като претекст да развихри тотална разправа с революционните сили. Бяхме слисани, изумени, потресени издън душа. ”
По това ще кажем следното:
а) Първата фраза на Цола от горния цитат ясно признава, че целият български народ е бил потресен от това безгранично злодеяние. А във втората й фраза се говори, че уж били потресени и те, легалните и нелегални комунисти в тяхната тайна и революционна организация.
Но всеки читател на книгата й би се запитал: защо тя толкова често и с адмирация говори за запасния майор Янков, който може да се смята главен организатор на атентата в черквата „Света Неделя”? Тя посочва Янкова като много важен деец на комунистическата партия. И защо този човек не е бил изхвърлен от редовете на тази партия, като най-малко наказание? За пример, ВМРО наказва със смърт даже за неимоверно по-малки злодеяния, извършени от неин член, особено пък ако е действувал в нещо на своя глава. Сега комунистите казват тук-таме, че Янков (т.е. военната им секция) действувал на своя глава при атентата в „Света Неделя”. Никой не вярва на това, с право.
б) Сетне, като груба тартюфщина звучат думите на Цола, че съжалявала за загиналите в черквата сто и петдесет души невинни хора. Ами какво ще ни каже тя за многото хиляди невинно избити в България, съвсем невинни хора, по нареждане на комунистическото ръководство след 1944 г.? Дължим този въпрос и тук да засегнем, макар и другаде да е споменат в тази статия.
в) Отбелязваме и дебело подчертаваме, че организаторът на атентата в черквата „Света Неделя” (вероятно заповядан от по-високо място) се смята от всички за организиран от запасния майор Коста Янков, когото комунистическата партия, тоест нейното ръководство изтъква като важен деятел на партията, и го споменава в редица свои печатни издания.
г) За да бъде вярна на своята мисия — да провокира лъжи, на същата страница Цола не е могла да скрие в същност задоволството си от извършения атентат. Всеки наблюдателен читател ще разкрие това задоволство в първите единадесет реда на страницата, където започва да говори за станалия на 16 април 1925 г. атентат в софийската катедрала. Съвсем прозрачно е, че на Цола, както и на тези, които са заповядали атентата, се е искало да бъдат избити в тая черква всички, които не са били с комунизма или са осъждали неговите насилия. И понеже и македонското освободително движение се зловидеше на комунистическото ръководство, Цола и днес, след четиридесет и седем години, флагрантно лъже, - че в черквата били загинали хора на ВМРО. Ето как тя пише за загиналите: „Между убитите и ранените се оказаха видни членове на демократическия сговор, офицери от армията и униформената полиция, началници в „обществената безопасност”, запасни чинове, ръководни дейци на реакционно-монархическата ВМРО, висши държавни служители, граждански лица”.
Нито един член на ВМРО, камо ли пък нейни ръководни хора, не е загинал при този атентат. Но Цола пише лъжата, защото това прави удоволствие на нейните кръвожадни инстинкти.
Отбелязваме и следното: ако толкова много голям е бил броят на загиналите видни членове на управляващата тогава партия, или действуващи запасни офицери, или хора от полицията, нямаше самата Цола да пише, че е била потресена от гибелта на невинни хора. Ако са загинали, да приемем тридесет души участници във властта (между тях и съвсем бедни чиновници) останалите сто и двадесет души, както и ранените, поне около сто и шестдесет души, бяха изключително невинни хора, далече стоящи от властта.
12) През 1924 г. беше пристигнал в България твърде известният белгийски социалист Емил Вандервелд, ползуващ се с голям авторитет във Втория социалистически интернационал. Той беше гост на българските широки социалисти (социалдемократи). Пожелал беше чрез тях да се срещне с Тодор Александров, но беше отговорено, че Тодор се намира далече и надали би могло да стане среща докато е в България г. Вандервелд.
В книгата на Драгойчева четем, че този виден гост на България бил освиркван по целия път от Варна до Горна Джумая (значи по цялото протежение на България) от вражески на него марксически елементи. Тук Цола очевидно пак приказва семковщини. Ние сме уверени, че нито на едно място и нито един човек в България не е освирквал госта.
Отбелязваме, че Вандервелд наскоро, като се прибра в Белгия, беше научил, че Тодор Александров е убит. И открито писа, че е убит от агенти на комунистите. Затова, види се, и „другарката”  Драгойчева още не желае да прости на Вандервелд задето е казал истината.
13) На стр. 227 Цола говори за някой си Благой Касабов, който бил обкръжен от многобройна полиция във Варна и паднал убит. Касае се за някакъв комунист, чието име ние за пръв път слушаме.
Но и тук Цола е намерила за нужно да каже нещо против македонското дело; и измисля лъжата, че този Касабов, освен от полицията, бил обсаден и от „бандата на Ванчо Михайлов”. Изглежда, че в просташката фантазия на Драгойчева тая „банда” е имала свои въоръжени хора във всяко село и град на България. Личи си, че тази чудновата авторка много разчита на крайната неосведоменост или евентуално на политическата плиткост на комунистическите читатели.
14) На стр. 238 тя разправя, пак за наивниците, че в дните на септемврийското въстание (1923 г.) на пловдивската гара се движели „македонствующите”, при това - по нейните думи - настръхнали и недоверчиви към всичко. И добавя, че след „по-големите кланета” в Горна Джумая, когато „били избити около двеста видни войводи и активисти от опозицията във ВМРО начело с Т. Александров”, - македонствующите имали основание да изпитват озлобление към всички, дори към военните, „до вчера смятани за техни бойни другари и доброжелатели”.
Пак трябва да запитаме Драгойчева:
а) Нима тя вярва в една буква от онова, което е написала? Нима очаква да й повярва някой, че на пловдивската гара са се движили цели патрули от комити (и то непременно с черни бради! — както тя казва)?
Допускаме, че тя е прочела някои книги, където лъжите на комунистите по отношение на македонското дело са жестоко изобличени. Та затова сега и тя полага колко голямо, толко и напразно старание да заблуждава читателите. Но истината не може да бъде променена чрез купища лъжи, така както едно парче злато не може да бъде унищожено чрез натрупване върху него на цели кошове смет.
б) Сама си бае Цола и Бог знае дали вярва, че в Горна Джумая били избити някакви двеста души видни войводи и някакви „активисти” от ВМРО. Не може и да се разбере, дали тя смята, че тия двеста души са привърженици на Т. Александров или някакви противници. За Цола е било важно да посочва някаква голяма цифра, пък останалото няма значение... Що се отнася до думата „активисти”, тя е съвършено непозната в речника на ВМРО.
15) На стр. 486, говорейки за полицейските мерки след атентата в черквата „Свети Крал” (новото име е „Света неделя”) Драгойчева пише: „На всеоръжие бяха вдигнати всички ефективи на тайната и униформена полиция, запасните офицери и подофицери, бандите на монархореакционната ВМРО” и прочее.
Истината е, че нито един човек от македонското движение и специално от ВМРО не е бил насочван за каквато и да е акция срещу българските комунисти във връзка с атентата в софийската черква „Света Неделя”. И този път даваме възможност на комунистите от категорията на Драгойчева - да изнесат поне един конкретен случай, поне едно име на деятел от ВМРО, който да е взел участие в каквато и да е гонитба или акция срещу българските комунисти в оня момент. За човек, който нищо не знае по даден въпрос, но твърди, че знае всичко тъкмо по същия въпрос, обикновено се казва, че е безсрамник.
16) На стр 495, във връзка с някакви проектирани мерки на българската власт срещу комунистите в Пловдив (по повод на атентата в Софийската катедрала) пише: „До зори светеха и прозорците на гражданския клуб (седалището на пловдивския Конвент), пълнеха се с всевъзможни субекти и свърталищата на Ванчомихайловата ВМРО. Властта използува нощта за последно уточняване и съгласуване на големия Удар. ”
Никакви свърталища на ВМРО не са съществували в Пловдив, тъй като този град е отдалечен от Македония и там не е имало никаква ВМРО. А що се отнася до атентата в софийската черква, никакъв македонски деятел не е имал нещо общо с мерките на полицията и нито е имало нужда в някакви свои свърталища да се събират по този случай” македонски деятели.
17) На стр. 438 Драгойчева наново умува: „... Продължаваше кървавото гонение срещу левите дейци на ВМРО, санданисти и федералисти - избиваха ги с нож, куршум и отрова.. ”
Цола пише толкова сигурно тези глупости, като да е присъствувала при употребата на ножове и отрови. Като оставим на края тези празнословия, изтъкваме, че и Цола защищава някакви санданисти и федералисти. Имаме още едно доказателство, значи, че няколко души, които се кръщаваха с такива имена подир Първата световна война, не бяха нищо друго освен обикновени оръдия на комунистическата партия.
18) На стр. 294 тя споменава, че по „събитията” в Горна Джумая бил писал на времето статия и Георги Димитров. Но той е писал и други статии. И всичко казано от него е в духа на онова, което и Цола бръщолеви. Всичко написано и от него е лишено от обективност, напълно тенденциозно и много пъти съвършено отчуждено от истината.
19) На стр. 293 Драгойчева пише: „Под диктовката на двореца дясното крило на организацията, оглавено от още неизвестния третостепенен функционер - главорез Ванчо Михайлов, подпомогнат пряко от правителствени войскови части, командувани от генерал Протогеров, подлага на брутално унищожение всички „бунтари” във ВМРО”.
Наново имаме семковщина:
а) Цола дължи първо да посочи кога е бил главорез Иван Михайлов. Нека тя изреди жертвите на това му главорезство, за което плещи с толкова дълъг език.
б) В Горна Джумая Протогеров коленичеше умолително да не се посяга на живота му, когато две - три секунди преди това падна убит пред очите му Алеко Василев. Протогеров беше еднакво виновен с Алеко по убийството на Т. Александров. ВМРО имаше съображения в този момент да не го накаже, но не забрави вината му и по-късно биде наказан. Кои са тогава войските, които в момента Протогеров е командувал? Може да се говори за сълзите му, а не за войските му.
в) Алеко Василев, сляпо оръдие на комунистите, участвува в убийството на Т. Александров главно поради страх, че на предстоящия общ конгрес на ВМРО ще бъде съден и осъден заради користолюбие и злоупотребена значителна сума народни пари. Този нищожник, добре следен от ВМРО, комунистите обявяват едва ли не за герой.
20) На стр. 292 Цола, мъчейки се да подражава на Емил Зола, пише: „Кланетата от септември 1924 г. бяха разтърсили със своята бруталност цялата общественост на страната, превърнаха се в сензация и за цяла Европа”.
Тук трябва да поясним следното:
а) Сензацията за всички мислещи хора (особено в политическите среди) на Европа се състоеше в туй, че загина Тодор Александров, който приживе още беше станал легенда и всред много чужди среди.
б) А комунистическата централа даде нареждане на всички зависещи от нея леви или други вестници по света пишат сензационни измислици във връзка с наказаните в Горна Джумая двама души (Алеко и Атанасов), които комунистическото ръководство считаше за свои потайни оръдия в средата на ВМРО. Тия писания именно и до ден днешен - както виждаме и в книгата на Цола - говорят за някакви кланета в Горна Джумая, които изобщо не са ставали.
Що се отнася до България и до поробена Македония, там българщината беше потресена само поради известието, че Тодор Александров е загинал. Всичко останало, което тя пише по въпроса, са смешни измислици.
От гореказаното се вижда, че върху македонските работи Драгойчева пише само изопачения, измислици и нелепости. Който обича нека вярва, че по други въпроси в книгата й тя пише другояче.
Дължим да поясним, че когато споменаваме наименованието „Българска комунистическа партия”, имаме предвид само нейните ръководства. Що се отнася до трудовия народ, с който тя обича да се идентифицирва, изтъкваме, че гръбнакът на ВМРО всякога е бил именно трудовия народ. Който има старание да проучва българските народни работи, нека хвърли поглед поне само върху списъците на избитите, изтезавани и затваряни под сръбска власт македонски българи, за да се увери, че деветдесет на сто от всички тия хиляди пострадали хора са работници, селяни, дребни еснафи. За повече от дванадесет хиляди пострадали македонски българи, поименни списъци се намират в спомените на Иван Михайлов. Но и деветдесет на сто от нелегалните борци (четници, войводи и пр.) във ВМРО са все синове на селски и работнически фамилии, в голямото си мнозинство бедни хора. Никога не смятаме, че макиавелизма, съмнителното родолюбие, авантюрите и фантазиите на ръководството на БКП е едно и също нещо с родолюбивото чувство на българското работничество, което не еднаж братски се е проявявало в полза на македонската освободителна кауза и на поробения брат.
Д. Р. [Деянов, Радко – псевдоним на Ив. Михайлов]
Публ. във в. „Македонска трибуна”, август 1972, бр. 2346—2350. Вж. и Цола Драгойчева „ Повеля на дълга”. Вж. Ц. Драгойчева, Повеля на дълга. Спомени и размисли, т. І, С., 1972, Т. ІІ, Щурмът, С., 1975, Т. ІІІ, Победата, С., 1979, Из моите спомени. На класови и интернационалстически позиции, С., 1979 и критиките на Вера Ацева и Ванчо Апостолски от Скопие от позициите на югославския македонизъм.

№ 3

Из протоколите на Московската конференция (Московското съвещание) на БКП по македонския въпрос.

Москва, 31 юли, 1 август 1925 г.

Протокол № 3
Заседание на 31 юли 1925 год., 6 часа вечер.
Ст. Димитров: (продължава доклада си). В първата част на доклада си,  пропуснах някои работи. Стана дума, че ИККИ не е казал думата си по всички въпроси, които бяха спорни в ЦК, за да се види кои са прави.
По предложението за единния фронт с широките, левичарите казваха, че то трябва да се направи от нелегалната партия, а ние – от легалната. По тоя въпрос от ИККИ нямаше отговор. Също по въпроса дали участието в изборите трябва да става от нелагалната или легалната партия – нямаше отговор. Също и за отношенията ни към депутатите. В протеста на левицата се казваше и заплашваше, че ако работите в ЦК  продължават така, те не ще могат да работят с нас. По тия заплашвания ИККИ не каза нищо – ако беше отговорил, щеше да се уяснят отношенията и характеризират разбиранията. По единния фронт със земледелците ЦК беше приготвил изложение, по което нямаше отговор от ИККИ. В това изложение се третираше и въпроса за левия блок, чието идване на власт се смяташе невъзможно и че ако случайно поеме властта ще продължи фашисткият режим на сговора.
Когато Ив. Манев се върна от Виена, той донесе обясненията за раб[отническо]-сел[ското] правителство, като псевдоним на Съветската власт, не като етап. Това гледище бе развито по нататък в „Р[аботнически] В[естник]” и легалните вестници. Но в резолюцията на ИККИ се казваше, че раб[отническо]-сел[ското] правителство е един етап към съветската власт. Тоя етап ние изразявахме с „Народна власт”. Говори се също за селските комитети като израз на единия фронт със земледелците в село. Но такива селски комитети не се създадоха и през трите години, през които ги проповядвахме. Дори в Русия гдето властта е в ръцете на Партията, не могат още да се създадат солидни селски съвети. У нас още по-малко можеха да се създадат селски к[омитети]ти вън от организациите. Преди общ[инските] избори трябваше да се изработи една инструкция и в нея се предложи да излезем със земледелците и безпартиините селяни с обща листа; избраните съветници трябваше да продължават да представляват селото и да организират борбата за общите интереси – за защита от фашистки нападения, за подпомагане на пострадалите от реакцията и пр., били те на власт, били в опозиция. Ние смятахме, че тия избраници могат да представляват селския к[омите]т. Но това предложение не се възприе. Нека се има предвид сега.
По отношението към левите партии имаше спор. След убийството на П. Петков ние предложихме на Земледелската парламентарна група да напустне заседанията на Народното събрание за известно време и да свика събранията в страната. Освен това предложение групата да се отнесе не само до трудовата група, но и до демократи и радикали за организиране обща акция в парламента и вън от него. К. Янков предложи това, но Манев в ЦК се противопостави и предложението стана повод за нови обвинения от страна на Манев и Искров в десничарство.
На Витошката конференция се поиска да се произведе анкета по Септемврийското въстание: Имало ли е болшинство в ЦК при решаването на въпроса, имало ли е контра парола и пр. Но анкетата не стана, защото другарите бяха натоварени с други работи, а събирането на писмени материали можеше да стане опасно. С окръжно поискахме организациите да поканят десничарите и колебающите се да се произнесат до определен срок, дали признават гледището на КИ или не – ако признават да влязат в партията, ако не, да заявят. Но отговори от организациите не последваха и ЦК нищо не предприе против тях. Към Г. Попов и Мулетаров отправихме предупредителни писма, защото в частни срещи те критикуваха и подронваха авторитета на ЦК. След това Молетаров бе изключен от своята ядка, защото не посещавал заседанията и не плащаше чл[енския] си внос.
Освен вестниците, за които говорих, излизаше и хумуристичното списание “Звънар” като частно издание и под контрола на ЦК. “Звънар” получи голямо разпространение, списваше се много добре и проявяваше голяма политическа отзивчивост, съществуваше и списание „Нов път”, най-напред като списание на др. Бакалов – само литературно, но понеже се чувствуваше необходимост от научен орган от Партията, ние го поискахме и Бакалов го отстъпи като той остана да завежда литературния отдел, а научно-политическия отдел се остави на Т. Павлов.
След 1 май станаха общинските избори в градовете и селата. В тях се прояви наново единия фронт със земледелците. Излязохме с общи листи. В градовете имахме намаление спрямо миналите избори, но пак събрахме много гласове за Партията. Навсякъде в селата нашите другари участвуваха в общи листи със земледелците, но в градовете  особено в някои, земледелците излязоха отделно; градските земледелци искаха само да ни използват за свои изборни с котерийни успехи, даже когато говореха за единен фронт. ЦК поиска да възстанови организацията на жените, защото участието на жените в борбите считахме за много важно. Създаде се централна комисия и започна в. „Работничка”. Но успехите бяха твърде малки, както в София, така и в провинцията. Въпреки усилията групи не се създадоха, вестника се разпространяваше слабо – едва 600 екз. Но въпреки това жените взеха активно участие в борбите – работеха в МОПР-овските организации, служеха за явки, за връзки и пр. има другарки убити, осъдени на смърт, на затвор – много са сега в затвора. Жените изобщо взеха живо участие в борбите и дадоха много жертви.
Опитахме също да създадем организации на МОПР за подпомагане на жертвите. През пролетта ЦК се погрижи да се образуват МОПР-овски к[омите]ти в провинцията, не само за помощи, но и за събиране сведения за жертвите на белия терор, снимки и пр. По това време се получи и инструкция за МОПР-а. Но настъпилите събития туриха край на направените усилия.
По-подробно трябва да се спрем на работата ни в националните движения. Съществуват у нас Македонска, Тракийска, Добруджанска и др. организации. В Добруджанската ние обединихме нашите другари във фракция, която продължава и досега да съществува и работи, за да не допусне организацията да отиде след правителството. В Тракийската организация имахме по-малко другари – повече имаше в Млад[ежката] Трак[ийска] Организация, която беше напълно под наше влияние.
Най-важно е македонското движение, което бе едно голямо масово движение; трябваше да се създадат наши фракции в него. През пролетта на 1924 год. бе възстановена Емигрантската комисия водена от др. Х[аджи]димов и започна работа. Въпреки грешките ни, чрез нея все пак можахме да създадем фракции в много братства, а също в Илинденската организация и в младежките д[ружест]ва. Докато в миналото на конгресите на братствата не можеше да се чуе критика на леви делегати, на последния конгрес присъствуваха наши другари, между тях и Ант. Недялков, който обедини около нашата критика много делегати. По тоя начин се почувствува едно приближаване на тия братства към нашата Партия. В Илинденската организация се работеше по-специално чрез др. Х[аджи]димов. Още през септември във в. „Илинден” имаше статии, с които се агитираше да се държи организацията по-далеч от организацията [революционната-б.м.], по-далеч от правителството. След това опозиционното отношение се засили. Появиха се статии за обръщане македонското движение към Москва, поместиха статии и на Х[аджи]димов. Занков държа реч във Варна, в която заяви, че спасението на македонското движение е в Червената армия. По настояване на Т. Александров той трябваше да корегира думите си малко. Когато бе публикуван подписаният във Виена манифест, в. „Илинден” го препечати и го разпространи в много екземпляри на Илинденската манифестация в София. На конгреса на Илинденската организация в Пловдив нашите представители помогнаха щото левичарите да вземат надмощие при избора на ЦК срещу усилията на хората на Т. Александров и въпреки десетината въоръжение агенти, пратени от него. Нашата политика беше да не допуснем разцепление в македонското движение и да създадем доверие към нашата партия срещу правителствените агенти, които искаха да компрометират КП всред македонските среди. Нашата линия беше да се запази единството и да се търсят връзки с Москва и с националното движение на Балканите.
При избора в София на двама члена на ЦК на Илинден нашите другари излязоха със своя листа. Десницата се нахвърли срещу тях, а левицата мълчеше. По искането на ЦК нашата листа бе оттеглена и се предложи друга листа – един от десницата и един от левицата. Др. Х[аджи]димов сам участвуваше и отхвърли обвиненията на десницата Томалевски. Избрани бяха кандидатите от нашата обща листа и това отне козовете на десницата и създаде доверие на масата към нас. Това голямо олевяване в Илинденската организация вървеше паралелно  с олевяването в Македон[ската] Автономист[ка] Ортанизация. Ние нямахме свои хора в организацията, защото на времето Партията не позволи да навлязат в нея, когато тя се създаваше в Петричкият окръг. Срещу автономистите имаше тогава една омраза поради разбойническите нападения на тяхните чети. До септември 1923 год. около 25 наши другари бяха избити от автономистите. В организацията имаше недоволни с анархистически разбирания, някои социалисти и анархисти – чрез тях ние действувахме за създаване наша фракция. Но това беше много трудно. Ако някои войводи се приближаваха до нас, това ставаше поради общото олевяване на македонското движение.
Направихме опит да се свържем с хора от организацията – чрез др. Методи Алексиев, който беше в близки връзки с Алеко Паша. Алеко се ползваше със симпатии всред населението и организацията и се стремеше да използва своето влияние, за да влезе в ЦК на организацията. Олевяването сред македонците се засилваше и от политиката на Цанков спрямо Югославия. При това положение Т. Александров потърси връзки с Москва. По тия преговори и връзки станаха спорове в ЦК на Партията, които доведоха и до спорове с Виена.
Преговорите с Т. Александров завършиха с историческия манифест, който после бе публикуван във Виена против неговото желание. От Виена след като са настоявали за публикуването, са дали срок на Т. Ал[ександров] да даде съгласието си за това. Той пратил свой човек във Виена – Монев – да иска да не се публикува. Манифестът биде публикуван с подписите на тримата членове на ЦК – Т. Александров, Ал. Протогеров и Чаулев, но дълго не разбрахме, че публикуването е станало против несъгласието на Т. Ал[ександров]. Веднага след публикуването, хората на организацията в София заявиха, че манифеста е една мистификация. Последва такова съобщение и от самата организация, заедно със заплашване, че тя ще отговори на тоя начин на действие.
Преди манифеста се публикуваха в България и известните изявления на Чаулев във Виена. Манифестът и изявленията се посрещнаха в емигрантската маса радушно. В Дупница стари македонски войводи, оттеглили се поради разни недоволства, казваха, че вече ще работят, защото мястото на организацията е да върви с Русия. Това настроение се изрази и в споменатата илинденска манифестация в София. Но след това започна реакция. Организацията отхвърли манифеста и се нахвърли върху Чаулев, за да го компрометира лично – че избягал от Македония и движението. Създаде се настроение и мнение, че Чаулев се подал на болшевиките. Срещу Влахов отначало не се казваше нищо, поради голямата му популярност, но след това атаката се насочи и срещу него. Водачите на организацията успяха да създадат убеждението, че болшевиките искат да използват македонското движение за свои користни цели, на което спомогна публикуването на манифеста против желанието на Т. А[лександров]. Беше започнало оформяване на левицата в организацията, още повече, че с поведението си Т. Ал[ександров] бе създал недоволство всред някои воеводи против себе си – такива бяха Г. Атанасов и др. Левицата почна да се свързва. Стана една нейна конференция в Мехомийско, на която бе поканен и Димо Х[аджи]димов – той изяви, че изразявал мнението на Ал. Протогеров, който бил недоволен за гдето Т. Ал[ександров] протака толкова преговорите с Виена. На конференцията в Мехомийско Х[аджи]димов не отиде, защото имало опасност, а и той не вярваше на левицата. Събитията се развиха така, че малко време имаше за оформяването на левицата. В създадената атмосфера недоволните войводи придобиват кураж и да посегнат на Т. Ал[ександров]. Ние смятаме, че убийството не е уговорено от левичарите, а е дело на двамата войводи, които имали лична омраза против Т. Ал[ександров] и тая омраза свързали с недоволството на левичарите срещу него. Те очаквали, че конгреса на организацията в Пирин, който стана тогава, ще одобри убийството и ще ги закриля. Делегатите от конгреса слизат в Гор[на] Джумая, а с тях заедно и Алеко Паша, който нищо не подозирал. В Джумая идват от София Монев и др. правителствени агенти в организацията, които уговорили от София убийствата. Те привличат и своите терористически групи от София. А по-рано правителството беше групирало войски в Петричко, защото се боеше от вземане ВМРО изцяло от левичарите. Монев и др. влизат във връзки с Протогеров и го заставят да замести Т. Ал[ександров] – той се съгласява и получава от правителството право да разполага с войските в Петричко и да унищожи всички левичари. Резултатите са известни – според сведения от правителството, убити има около 180 души, според сведения от организацията 25 души, заедно с Д. Х[аджи]димов.
Нашата преценка на тия събития е, че това голямо движение на македонците претърпя пълен крах. Левичарството в него заглъхна поради избиване на представителите му. От строя на обществените борби у нас излезе македонското движение, с което ние искахме да създадем единен фронт. Правителството успя със своята тактика да постигне големи успехи – през юни разби земледелците, през септември 1923 год. – нас и тоя септември 1924 год. македонците. Така то успя да закрепи властта си. В тоя момент се отбелязва едно изменение на силите в страната, при което се налагаше да се извърши завой в нашата политическа линия.
Партийното ръководство се обвинява от  Федерацията [Балканската-б.м.], че тия събития не биха имали тоя край, ако ЦК действуваше енергично, за да се създадат фракции в Македонската организация и да се обедини левицата. Така можело да се избегне поражението на левицата. Борбата, която се разрази, била неизбежна и ние нямало защо да бягаме от нея – тя била борба срещу Цанкова.
Нашата преценка е, че олевяването в Македонската организация вървеше с големи крачки, най-напред в легалните организации, а по-късно и в нелегалните. Ние трябваше да работим така, че да стане възможно оформяването на това олевяване, да назрее извършващия се процес. Другарите от Виена ни обвиняват, че сме отказвали срещу Т. Ал[ександров] и че не работим за олевяването. Ние правихме постъпки да се срещнем с Т. Ал[ександров] стана една срещу между него и К. Янков, беше определена и втора среща за 30 август, но тя не стана защото Т. Ал[ександров] бе убит.
Във Виена Т. Ал[ександров] се съгласил с манифеста. По негово искане се направили даже корекции в проекта, що се отнася до борбата против Цанков и за подкрепа на раб[отническо]-сел[ско] правителство. Но Т. Ал[ександров] маневрираше – той преговаряше във Виена, а след това замина, направи обиколка на Европа, ходи в Лондон. Другарите от Виена смятаха, че с публикуването на манифеста Т. Ал[ександров] ще се изложи, ще бъде поставен до стената, ще се започне борба срещу него и по тоя начин той ще бъде изтикан. Нашето мнение беше, че трябва да се изчака процеса на олевяването, затова ние критикувахме публикуването. Ние знаяхме, че е даден срок на Т. Ал[ександров] за публикуването, но късно узнахме, че то е станало без негово съгласие. Поддържахме, че трябваше да се направи корекция в манифеста в пункта за отношението към Цанковото правителство, ако това е било пречка за несъгласието на Т. Ал[ександров] да не се публикува. По-късно Т. Ал[ександров] обвиняваше манифеста като партизански именно поради това. Ние можехме да направим постъпки в тоя смисъл. В ЦК тук имаше разногласия. Иван Манев, П. Искров и Димо Х[аджи]димов ни обвиняваха в национализъм, защото сме говорили за неутралитет към Цанков. Останалите четирима членове в ЦК бяхме единодушни против публикуването на манифеста, като акт на скъсване и обявяване война с ВМРО.
Г. Димитров: Вие сте спорели помежду си и никой не е знаял за вашите спорове по манифеста.
Ст. Димитров: ЦК не казва думата си до септември. Но по тактиката на Федерацията ние подържаме, че имаше грешка, а останалите трима от ЦК бяха за тая тактика. От Федерацията заявиха, че след събитията положението се разяснило, разбрало се, че десницата в Македонската организация се проявила като оръдие на Цанков и се явила възможност за създаване нова Мак[едонска] организация, като нацинал-революционна организация.
В. Коларов: По въпроса има решение на ИККИ.
Г. Михайлов: Съобщено ли е било на ЦК за публикуването?
Ст. Димитров: Съобщено е, че е даден срок на Т. Ал[ександров] за публикуването
Г. Димитров: Знаеше ли се в ЦК, че Т. Ал[ександров] готвел убийства на левичари?
Ст. Димитров: Това се знаеше.
Г. Димитров: Как тогава може да се каже, че публикуването е причина за убийствата?
Г. Кръстев: Какви мерки се взеха от ЦК, за да се предотвратят убийствата на наши хора?
Ст. Димитров: Убийствата на Димо Х[аджи]димов извика едно недоволство срещу Т. Ал[ександров]. Но когато след това се съобщи за убиването на Т. Ал[ександров], създаде се обратно ностроение. И вместо очакваното масово погребение, даде се обратно настроение. И вместо очакваното масово погребение на Х[аджи]димов, стана обратното. Масите отидоха на панахидата на Т. Ал[ександров].
ЦК почувствува необходимостта да даде осветление по събитията и да се брани срещу обвиненията. Нашият легален печат бе заплашен и бе принуден да мълчи. Започнахме да издаваме „Р[аботнически] В[естник]” всеки ден в намален формат – дадоха се осветления и настъпи уяснение и успокоение. С течение на времето симпатиите към Т. Ал[ександров] отслабнаха, но се създаде едно равнодушие всред емигрантските маси. Ръководствата на македонските братства и на Илинденската организация не свикваха организационни събрания и не даваха възможност да се прояви настроението всред емигрантските маси.
Г. Кръстев: Каква директива е дал ЦК на нашите другари, когато са излезли в горите. Казваха, че можело да победи десницата.
Ст. Димитров: Директива нямаше физическа възможност да се издаде, но когато научи, че с левицата са излезли и наши другари, одобри тяхното действие.
За активирането на работническите маси, създадохме легален апарат. Преди всичко, това бяха комитетите за прехраната. В София в комитетите влязоха нови хора, безпартийни и др. и двама наши другари, които ръководеха работата. В пъво време можахме да заблудим властта. Директорът на прехраната даде съдействие на комитета за разрешаване събрания и др. Наредихме нашите ядки да действуват за образуване комитети в цялата страна и да ги подпомогнат. В София нашите ядки се отзоваха. Станаха събрания – последното бе твърде оживено. Говориха мнозина наши и други хора, осъдиха политиката на Цанков по прехраната и пр., но в провинцията не можаха да се образуват комитети поради терора на властта, която съзря нашия пръст в тая акция. Също и в София се засили терора, външните хора в комитетите се изплашиха и оттеглиха. Направихме нов опит да попълним комитета с други хора, обаче след това настъпиха нови събития, които туриха край на тая акция. При откриването на камарата през октомври 1924 год. наредихме нашите ядки от градовете и селата да отправят резолюции с определени искания. Тая акция се проведе добре – това беше първата публична акция, организирана чрез нашите ядки. Резолюцията най-напред трябваше да разгледа и приеме в ядката, след това и от трудящите се в района на ядката. Имахме успех в това отношение. От Враца и др. места идеха резолюции с подписи, за жалост редакцията само съобщи за тях, без да публикува изцяло подписите, което бе твърде важно. Получиха се повече от 100 резолюции. В буржоазния печат казваха, че тия резолюции са работа на комунистите, но в. „Знаме” и др. трябваше да признаят, че исканията са основателни.
По тоя път ЦК трябваше да упорствува, но новите събития попречиха. Акцията продължи до януари.
По това време настъпиха нови събития. Стана известно, че генерал Жеков с група запасни офицери и със знанието на двореца готвят преврат. Съобщението идеше от дружбашки и наши източници. Петрини лично се срещал с Жеков – Жеков се интересувал какво би станало ако се даде свобода и се произведат свободни избори, каква камара би се явила. Лявата буржоазия се плашеше от бъдещето и затова в срещите си с Петрини и П. Янев правеха усилия да откъснат земледелците от нас. Ние можехме да се възползваме от случая и да подтикнем групата на лявата буржоазия чрез земледелците, но не го направихме. А в тая група около Жеков бяха привлечени мнозина. Офицери, окр[ъжният] управител в София и другаде се питали какво ще бъде нашето отношение и това на земледелците пре един преврат. Имаше смущение в правителствените редове. Когато В. Иванов бе арестуван и пуснат от Общ[ествената] безопасност, един от инспекторите му казал: Трябва вече да променим отношенията си; при обиска в дома му, дедектива унищожава един списък. Преди това стана убийството на Димчев, което смути буржоазията и органите на властта.
ЦК трябваше да реши какво поведение да държи. Жеков питал земледелците, кога ще бъде по-удобно да извърши преврата. Дали преди или след свикването на Земледелския съюзен съвет, значи готвен е бил наскоро тогас преврата. За нашето поведение решихме, че ако настъпи едно стълкновение между групата на Жеков и властта, да се намесим на страната на Жеков с оръжие, да запазим след това оръжието и с течение на времето да определим по-нататъшното действие: да вземем ли власт или заставим новото правителство да направи отстъпки. Решихме да се свикат конференции през януари, за да се определи по-точно становището на Партията. Конференции станаха от 15 януари до началото на февруари.
В. Коларов: Вашето съобщение бе, че запрещавате на нашите хора да се срещат с Жеков.
Ст. Димитров: На първите съобщения ние наистина не вярвахме, защото не бяха сериозни. Но отношенията се потвърдиха и от наши източници. Т. Страшимиров ни съобщи; че Жеков искал да види Сакаров, когото смятал за комунист, за да поговори с него по готвения преврат и да го пита дали биха могли да улегнат борбите. Страшимиров обяснил, че Сакаров не е в Партията. Станало дума да се срещне сам Страшимиров с Жеков. Страшимиров потвърдил пред посредника, че ако се изпълни платформата на Жеков, може да се легализира положението в страната. Но ние не позволихме на Страшимиров да отиде при Жеков – дори само за информация, както той искаше.
В. Коларов: Какви бяха съображенията Ви?
Ст. Димитров: Ние смятахме, че когато стане преврата КП ще се компрометира като се узнае, че е водила преговори с Жеков.
Т. Луканов: Не сте ли сондирали ИККИ по въпроса?
Ст. Димитров: Когато съобщихме тук сведенията, според нас не бяха сериозни. Решение на ИККИ не сме получили.
В. Коларов: Решение на ИККИ се взе през февруари.
Ст. Димитров: Защо се поместиха двете статии за преврата на Жеков – това е в съгласие с постоянното гледище на левицата. Другарите – левичари смятаха, че ако в статия или позив не се поменава за въоръжено въстание и за работн[ическо]-селско правителство, масите могат да се заблудят в дребно-буржоазни илюзии. Мислеха, че преврата може да влече масите и да ги отклони от революцията.
Т. Луканов: А как да се обясни това противоречие. Имали сте становище да подкрепяте Жеков, а пишете статии в „Наши Дни” против преврата.
Ст. Димитров: Нашата мисъл беше, че масите трябва да бъдат предизвестени и да се види, че ЦК не е изненадан, както на 9 юни. Между двете статии – на Ив. Манев и на Ст. Димитров имаше разлика. Докато Ив. Манев обясняваше, че преврата се готви от лявата буржоазия под натиска на работническите маси, Ст. Димитров твърдеше, че дребната буржоазия идва до преврата и поради чисто класови интереси – засегнати от кризата, причинена от режима на Цанков и недостатъчно задоволени от него.
Д. Златарев: К. Янков беше против поместването на тия статии.
Г. Димитров: Защо не стана преврата?
Ст. Димитров: Нашата позиция уплаши лявата буржоазия и тя се отказа от преврата.
И. Панов: По това време даже Ликоманов – нач[алник на] Общ[ествената] безопасност в Пловдив искаше да се срещне с др. Г. Ламбрев.
Ст. Димитров: По това време се извърши ограбването на митницата в София. Правителството бе решило да засили терора, да предприеме арести, за да открие ЦК, да избива и да ни нанесе изобщо един физически удар. Доведени бяха в София 100 автономисти – подготвяше се апарата за терора. След ограбването на митницата, започнаха обиски и претърсвания на цели квартали. Извършиха и убиването на Вълчо Иванов, когото смятаха за член на ЦК.
В. Коларов: Занимавал ли се е ЦК с въпроса за експоприяциите, защото се предприемат, кой е вземал решение и с каква политическа идея.
Ст. Димитров: Решенията за ексовете се вземаха от Военния център. Липсваха средства. Имаше и политическо значение, защото с ексовете се компрометираше властта. Но знаяха се и отрицателните последици, за това се забраняваха без решение на ЦК. Станали са всичко три екса:
Коларов: Считаше ли ЦК решенията на ИККИ за задължителни за себе си. Съобрази ли се с решенията против терористическите действия?
Димитров: Разбира се, че считахме решенията на ИККИ задължителни. Не само Цанковата власт се готвеше да ни удари – беше желание това и на лявата буржоазия, която смяташе, че края на Цанков приближава, но преди да си отиде, той трябваше да свърши с комунистическата опасност. Ляпчев е казал: „Дадохме 200 000 души във войната – за да се спаси България, трябва да се дадат още 20 000 комунисти. Това е било и убеждението и на левите партии. Жената на Малинов в един разговор с наш човек е казала: „Да не мислите, че Малинов ще ви постели?”.
К. Лазаров: Имаше ли нареждане на ИККИ против ексовете и терористическите актове?
Коларов: Никога ИККИ не е давал съгласието си за ексове.
Ст. Димитров: Изрични нареждания не е имало. Имаше напомване за опасностите от ексовете и терористическите актове.
К. Лазаров: Когато ЦК не се съобрази с тия писма, други усилия в тоя смисъл правени ли са?
Коларов: ЦК отговаряше: Ние сме съгласни с вас.
Димитров: В тия писма, писани от др. Коларов, се казваше, че Партията трябва да издигне политически лозунги за сваляне на Цанков и пр. В това време във Военната организация се получиха съобщения, че в Москва става въпрос да се снеме курса на въоръженото въстание. Ив. Манев обвиняваше Москва за това, че не ще има въстание. Основната грешка беше, че когато се препоръчваше тая нова тактика, говореше се и за курса на в[ъоръжено] в[ъстание]. Яви се естествено, конфузия.
Луканов: Не се ли казваше в решенията на ИККИ да не се въстава?
Ст. Димитров: Решенията на ИККИ се получиха през февруари. Но и тогава във Виена имаше разногласия: едни другари казваха, че то трябва да се тълкува като сменение на курса на в[ъоръжено] в[ъстание], други поддържаха противното.
При това положение ЦК възприе пътя на политическото маневриране, но едновременно и курса на близко въоръжено въстание. Правителството се възползва от настъпилото положение, че буржоазията се сплоти около него. За нас останаха два изхода: да приемем удара на правителството и да отговорим с атентати, или разбирайки невъзможността да излезем на глава на тая почва, да отстъпим, като се помъчим да спасим повече хора от нашия апарат чрез прехвърляне зад граница, та да се свием за известно време и да намалим по такъв начин жертвите; правителството във втория случай щеше да се измори повече, щяхме да можем след това да се подготвим по-добре за бъдеща борба.
Г. Михайлов: Какви искания поставихте на левицата в заседанията на Съюзния съвет на З[емеделския] с[ъюз]?
Ст. Димитров: Задачата на левицата беше да вземе надмощие в Съюзния съвет; делегатите да бъдат левичари и центристи, в ръководството да се изберат също левичари и от центъра; трябваше да вземат отношение и към левия блок.
Убийството на прокурора Димчев трябваше да стане като първи акт на централната теротистическа група, налагаше се да се удари не голямо политическо лице, за да се сондира почвата, да се види как ще се отговори и съобразно с това да се решава за бъдеще. Убийството на детектива Кузинчев се наложи по необходимост, защото той предаде Гюлеметов и др. С решението за убийството на Ник. Милев се искаше да се удари по-силно правителството и македонствующите и да се види пак как ще действува тая тактика. Но убийството не се схвана като отговор за убийството на Вълчо Иванов. След това трябваше да се види, че правителството има на тая почва повече възможност да действува и да извършва убийства.
Приближаваме към атентата. Военната организация намери клисаря в черквата „Св. Крал” и сметна, че там може да се складират взривни материали. Другарите огледаха черквата и намериха, че в нея може да се извърши атентат. К. Янков и Ив. Минков разискваха тоя въпрос и сметнали, че може да стане един атентат, като се съберат правителствени хора и с един удар да се унищожат. Трябваше да съобщят и на мен като представител на ЦК. Понеже тогава станаха разкрития на много места в провинцията и правителството бе влязло в дирите на К. Янков смяташе, че когато ръководните хора на Обществ[ената] безопасност изчезнат, ще има достатъчно време ние да си отдъхнем. Атентатът ще има и политическо значение – Царят ще бъде принуден да състави ново правителство от лявата буржоазия. Аз възразих, че такъв атентат може да бъде едно отлично начало на едно наше въоръжено въстание, но като изолиран акт ще предизвика един погром на движението. Отговориха ми, че наистина ще има да арестуват комунисти, които са известни на полицията, но ползата ще бъде по-голяма. В бюрото на ЦК Ив. Манев посочи, че след един такъв атентат Сърбия ще се намеси под претекст, че в България няма власт. Поради това той не се съгласи, но казахме, че се подготви атентата технически и да се има пред вид при въстанието. Моето предложение беше, че, понеже се касае за твърде голяма акция, да поискаме преди всичко съгласие от горе. К. Янков настоя да се бърза с решението, защото подготовката изисква време. Работата не е лесна, трябва да се намери лице, което трябва да бъде убито. Остана мнението, че атентата няма да се прави.
Когато аз тръгнах за насам К. Янков ми напомни да питам горе за атентата. В Югославия аз поисках да сондирам емигрантите. На Гавр. Генов казах, че готвим нещо голямо. Разбрах, че другарите гледат съчувствено на тая идея, понеже искат да се отговори на убийствата. Във Виена можах да съобщя само на Г. Димитров. Той каза, че трябва да помисли и след няколко дена отговори, че наистина едно такова събитие може да предизвика намесата на сърбите и затова не бива да стане.
Г. Димитров: Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание.
Ст. Димитров: Това мнение съобщих в София. Пропуснах да кажа, че когато излязох от България на прощаване с Ив. Минков му заявих пред вид започналите репресалии: тия хора могат да се сандардисат само с един такъв атентат и затова моето мнение е той да стане, ако продължат репресалиите усилено.
Ив. Генчев: От горе бе съобщено, че са решително против – това съобщение е получено в София. Това се разбира от едно писмо на Яко Доросиев.
Ст. Димитров: Убийството на В. Иванов ме накара да смятам, че правителството е вече почнало. От Виена писах в София, че трябва да се открият палачите и тия които произнасят смъртните присъди и тъкмо тях да засегнем с терора си, за да се уплашат и престанат. Когато дойдох тук, съобщих на В. Коларов за атентата и че за него се иска мнението на ИККИ. Той запита сигурно ли е, че взрива ще избухне.
Коларов: Аз казах две неща: не сме сигурни, че технически атентата ще постигне своята цел, но сигурни сме, че той ще предизвика страшни репресии срещу нас.
Ст. Димитров: Когато тук научих, че на погребението на В. Иванов имало само около 200 души, у мен настана отчаяние – на какво въстание ще водим масите, когато не можем да ги изведем на едно погребение за тъй любим човек. Така буквално  писах на Яко. Сега научих, че Ив. Манев и Искров били против атентата, но К. Янков не искал да ги слуша. Атентатът стана. При положението след февруари, Партията не можа да намери изход в едно отстъпление и в оттегляне на нашите хора. Така се дойде неизбежно до атентата.
Коларов: След македонските събития получи ли ЦК предложение от тук К. Янков да излезе зад граница?
Ст. Димитров: Това не мога да си спомня. Но аз правих предложение да дойде той тук вместо аз.
Коларов: Получи ли се едно такова искание: ЦК да каже кой го представлява, кой има право да говори от негово име и да третира политически въпроси. Защото тук по военна линия се получиха писма, в които се третират политически въпроси, полемизира се срещу Федерацията, срещу ИККИ по препоръчаната от тях политическа линия. Направи се упрек, че ЦК трябва да определи лице, което да третира политически въпроси и да запрети на отделни свои членове да вършат това.
Ст. Димитров: Тук намерих писмо от Ив. Манев, с което оправдава Коста, защото той отговарял на частни политически писма на Боян. Напоследък дойде и нареждане по военна линия К. Янков да направи и политически доклад.
Коларов: К. Янков е водил политическа полемика.
Г. Димитров: К. Янков не отговори на Боян, но писа до своите хора във Виена и полемизира срещу определената политическа линия. Ние трябваше да питаме, какво е вашето мнение, съвпада ли с това на К. Янков.
Коларов: Имаше искане за К. Янков да напусне и дойде тук.
Ив. Генчев: Това искане е получено.
Д. Златарев: Да, получено е.
Коларов: Нареждането е: ЦК да си назначи заместници и да мине зад граница.
Луканов: Имаше ли спорове между политическото и военно ръководство?
Ст. Димитров: Назначихме политически представители при военни области, за да има единство.
Арг. Димитров: Какво беше отношението към четите на Грудов и М. Ганев?
Ст. Димитров: Връзките с четите бяха съвсем слаби.
Коларов: ЦК организира ли чети? Какво е отношението на ЦК по нахлуването на някои чети от Сърбия? Знаеше ли за нападението на Годеч и когато стана то, какво беше решението на ЦК?
Ст. Димитров: Четата в Брацигово беше образувана по наше нареждане. Вземането четата на М. Ганев стана също по наше нареждане; също и пращането на Т. Грудов в четата на Г. Янчев като политически ръководител. Кискинов сам образува четата си. За нахлуването от Сърбия не мога да отговоря, защото тогава аз бях вече тук.
Коларов: Знаеше ли ЦК, че по военна линия има нареждания да се организират нападения.
Гавр. Генов: По военна линия имаше инструкция за образуване на четите през 1924 год. и друга инструкция от 1925 год. за дейността на четите. Знаеше ли ЦК за тия инструкции?
Ст. Димитров: Не знаехме нищо. Решихме през зимата четите да се разформируват и минат зад граница. Създадоха се само организационни тройки, които да обиколят групите. От тяхната дейност имаше добри резултати – в Шумен, Варна и др. Всяка тройка имаше политически ръководител. Това беше през есента на 1924 год.
Коларов: През март 1924 год. в София имаше един делегат на КИ, който представи доклад и в него препоръчваше четите – беше напълно съгласен с ЦК. Имаше и други руски другар, доста авторитетен, който също препоръчваше четите. При тоя конфликт внесох въпроса в компетентните уреждания и тук се получи решение: никакви четнически движения – не в горите, а в градовете е местото ни. Това решение бе взето и съобщено в София.
Ст. Димитров: Когато докладвах на тоя другар той запита: съществува ли партизанско движение в страната. Тогава още нямаше чети през март 1924 год. Другарят разказа историята на четническото движение в Русия и заяви, че четите при царящото затишие могат да действуват и да бъдат полезни за раздвижване на масите. Тогава ЦК се съгласи с него, че четите могат да се използват. Но не ЦК ги състави, а те сами се образуваха и ние само се намесихме, за да ги овладеем. Когато решението тук е взето, чети вече съществуваха.
Коларов: В писмото ми се казваше: нямаше нужда от чети, а от Васил-Левскиевци – от хора, които ще ходят и ще организират наши групи. От Виена получихме отговор, че са напълно съгласни с това.
Г. Димитров: Решението на Федерацията бе ясно: Партията не образува чети, а съществующите се стреми да ги превърне в организационни за подържане връзки, разнасяне на литература и др.
Г. Михайлов: Има ли решение на ЦК да се разформироват четите и всички хора в тях да минат в организационни тройки.
Ст. Димитров: Решението бе здравите елементи от четите да минат в тройките, а останалите – зад граница.
Г. Димитров: По случай Годечкото нападение Федерацията запита в Югославия, какво се мисли с това нападение, кой го е организирал. Изтъкнахме голямата пакост, която се прави. Гавр. Генов отговори, че имат инструкции от София за подобни действия.
Г. Генов: Аз ще отговоря.
В. Коларов: По Годечкото нападение Задграничното представителство отрече участието на Партията в него и направи съвършено основателно това, защото знаеше точната линия, която бе дадена против четническите нападения. Но К. Янков защити това нападение.
Арг. Димитров: Пращаните от Русия другари от къде получаваха инструкции.
Г. Димитров:
В. Коларов: Те получаваха тук само квалификация от своите началници, а в България се поставяха в разположение на Партията.
Луканов: Каза се, че след 1 май работничеството излязло на първа линия, но не се успяло да бъде раздвижено. След 1 май движението се засили, но Военната организация става повече от политическата. Не се ли постави в ЦК въпроса за съотношенията между двете организации – че това представлява сериозна опасност.
Ст. Димитров: Тоя въпрос се постави. Политическата организация нарастна на 7000 и военната стигна също 7000.
Луканов: Не се касае до количеството, а до активитета.
Ст. Димитров: При наличността на революционно положение тук нямаше опасност. Подобен анализ не сме правили.
(Дава се отдих)
След отдиха.
Гавр. Генов: (Докладва за емиграцията и дейността в V военна област.) Нашето участие във въстанието и неговата подготовка ще оставя за после. Другарите не знаят много факти и в много упрекват ЦК без да знаят самите факти.
Нашето минаване в Югославия – тук минаха предимно селски маси. Градските се предадоха в голямата си част и бидоха избити. Разбира се имаше разочарование и скръб за многото жертви, които даде движението. Това обърна тази маса от 500 человека в една страшно разярена тълпа и от това се възползваха ония другари, които бяха против въстанието. Те поведоха борба против ръководството и Партията. Беше много трудно да се разгледа въпроса, защото изгубихме въстанието. Във всеки случай ние по-добрите другари – няколко верни на Партията – се ориентирахме веднага и почна борба срещу тези, които искаха ликвидирането на Партията.
Недоволните искаха да се наказват всички по-раншни ръководители. Трябва да ви кажа, че въпреки, че идваха от страната лоши ужасни известия, около нас, когато минахме в офанзива, се групира една голяма част от емиграцията против ликвидаторите. В емиграцията се очертаха левичари и десничари.
Първите имаха голямо надмощие, но в последствие те всеки ден намаляваха, докато след месец-два те изчезнаха, за да се появят пак през времето на кризата в Партията. Начело бяха Пастармаджиев и някои интелигенти, адвокати, повечето от тях заможни и богати. Те казваха защо Партията не е взела властта през септември 1918 год., и през стачката [през] 1920 год. Защо Партията не се вдигнала на 9 юли и защо сме се вдигнали през септември 1923 год. Те осъждаха Септемврийското въстание.
В няколко конференции ние изяснихме всички въпроси и знаехме становище, което се взе после и от ИККИ.
В емиграцията спорните въпроси се изгладиха много бърже, защото повечето от емигрантите бяха партийни членове, дисциплинирани и защищаваха Септемврийското въстание, защото то беше тяхно собствено дело. Въстанието се наложи от самата маса.
Недоволните искаха да се издирят отговорните за пропадането на въстанието и да се накажат. Ние също бяхме съгласни за това. Трябваше да почнем от нашите окръзи. Но понеже повечето бяха дезертъори, те не искаха да се повдигат тия въпроси за нашия край, а да се издирят отговорните само от ЦК и от другите краища. Тук те бяха изобличени и за всички стана ясно, че те преди всичко трябва да бъдат избесени, да се почне най-първо от тях. Разправям това, за да се види как действуваха нашите „левичари”.
Не бяха се минали още 10 дни от въстанието и ние изпратихме хора във вътрешността, за да занесат отвореното писмо, но нашите „левичари” не бяха доволни. След конференцията във Виено на нас ни се възложи да организираме Врачански и Видински окръзи. Аз събрах всички левичари и десничари и им предложих да се върнат в България за нелегална работа. Всички левичари отказаха – Пастармаджиев, Ликов и пр., а „десничарите” приеха и заминаха на работа в страната.
Няма да говоря какво сме свършили като партийна организация. (Конференцията иска да се спре на този въпрос.) Ние след като си уяснихме спорните въпроси в Партията решихме да се организираме. Решихме това, тия които останаха верни на откритото писмо и становището на ИККИ. Тези десетина другари образуваха Общия комитет. Те не бяха избрани, а посочени от мен. Левичарите се противопоставиха и свикахме една конференция, в която те отстъпиха от своето становище и казаха, че и те застават на партийното становище. Но щом поискахме да ги върнем в България те пак станаха левичари. Образувахме Емигрантска партийна организация по околии с петорки и централна ръководна ядка. Там поставихме наново въпросите спорни в Партията. Това стана и след като имахме становището на ИККИ, като с резолюции одобрихме това становище. Правеха се събрания по околии и се разглеждаха въпросите, които възникваха в Партията. Всички въпроси се разглеждаха в ядките и централната ядка. Партийните членове се движеха около 300-500 члена и когато през пролетта трябваше да се пращат вътре хора за нелегална работа, явиха се много доброволци и то по-главно от бивши ръководители, нещо, което самият мен изненада. Ние поставихме въпроса за четите. В нашата организация той се разглеждаше и ние имахме отрицателно становище. След като се върнах от Виена това становище се възприе от цялата емиграция. Ние застанахме против четите. Този въпрос се повдигна от левичарите и така започна да се разглежда. Другарите от Видин и Тракия се съгласиха, че не трябва да има чети. Но решихме, че трябва да има нелегални другари, най-много по трима, които обикалят и да организират нашите партийни другари. За това всички другари получиха инструкции, които аз получих от Виена. Всички тези инструкции впоследствие се измениха и от тогава ние завързахме спор с К. Янков. Първият спор беше, че аз не исках Янков да бъде назначен за военен ръководител. Но Георги отговори, че: първо друг няма и второ, че той е амбициозен и може да разцепи Партията.
Д. Златарев: Защо не си бил съгласен с назначението на К. Янков?
Гавр. Генов: По мои лични съображения. За мен стана ясно, че най-нещастния и най-негодния организатор е К. Янков. Против неговото участие в ЦК не съм говорил. Човек, който вярва всякога и който забравя това, което е казал преди пет минути. Докато го арестуваха през септември той не изработи никакъв план. Човек, който само говори, но не е годен за никаква положителна работа. Ние настоявахме за съвсем друга форма на организация, която се разраства в шесторки, чети и дружини или ще се разруши от бездействие или ще се провали. Ние водехме спор с писма, в който много сме се обиждали. К. Янков ми пишеше, че това е нареждане на ЦК и, че трябва да се подчиним. Ние изпратихме другари във вътрешността въпреки, че вярвахме, че ще се провалят. Вторият спор беше по четите. Ив. Атанасов ми пише, че е получил нареждане да образува боева чета, която да нарастне до 300 души. Аз изпратих Зафир да каже на Атанасов, че не трябва да се образуват в нашия окръг чети. Така и стана. В нашите окръзи не се образуваха чети. Когато дружбашите минаха – 4 души – в нашия край почнаха да правят золуми, ние решихме да ги изтрепим. Ние казахме, че ще смятаме всяка чета в нашия край за провокаторска и че ще я истребим. Ние писахме, че никога с чети не може да се почне революция, защото тя трябва да почне от градовете, а не от горите.
Така стана и ние не образувахме чети. Във всяка околия имаше по един организатор, който си взимаше един или два човека, които бяха въоръжени. Денем се криеха, а нощем си вършеха работата. Назначаваха първо шестари и после с тях образуваха шесторките. Събранията с шестарите се правеха вън от селата. Първият въпрос, който те разглеждаха,  беше Септемврийското въстание и 9 юни. Другарите от вътрешността напълно възприеха становището на ИККИ по 9 юни и Септември. Политическата работа я вършеха военните организатори – аномалия, която в първо време не можеше да се избегне. Имах нареждане за въстание за през есента, по което имахме конфликт – даже другари от Видин казаха, че не признават никаква Военна организация и не искат никакво въстание през есента. Тези нареждания аз получих през юли и август. На 1, 2 и 3 ние имахме конференция, на която казахме, че хората трябва да стоят вътре и да чакат нареждане. После от София аз получих нареждане хората да напуснат страната и аз ги повиках всички. Повдигна се въпроса за експоприяциите.
Пари партийната организация не получаваше редовно. Пари нямахме никак и ако бяхме останали на онзи бюджет беше невъзможно. Във Виенския център става нещо невъзможно, което спъва нашата работа и което е за осъждане. Понеже не можах да чакам инструкции от София, аз със съветите на политическото ръководство на емиграцията смятах, че ексовете са опасни за Партията и решихме такива да не стават. Ние бяхме решително против тях. Повдигна се между нашите другари и въпроса за нападенията от вън. Той се повдигна от дружбашите. Исках да ги отклоня. Дойде др. Ив. Манев от София. Той поиска да ги отклони. Но те казаха, че ще действуват. Той каза, че нито те, нито той може да разрешава този въпрос, но че той ще го внесе в общия Софийски комитет. С това се стремяхме да мине време и да дойде есента. В София аз казах подробно плановете на дружбашите и исках от там да ми кажат какво поведение да държим спрямо тях. К. Янков ми каза, че от тях ще има полза ако разбира се не ни се влоши положението в Югославия като база. Ние бяхме против и след няколко нападения на дружбашите ние ги предупредихме, че ще се борим с оръжие против тях. Дойдоха стрелченската, тракийската чети и др. и този въпрос взе да разрешава своето влияние всред емиграцията и се създаде едно четническо настроение, което доби надмощие. Започна да се води усилена агитация за четите. Дадох на дружбашите пет души, но не партийни хора за Годечкото нападение и то с условие за друго нападение да не търсят нищо от нас. Годечкото нападение стана по поръка само на Пашич. Нашите другари извършват всичко, а дружбашите избягват веднага. После в комитета стана спор и в болшинството го осъдихме като грешка, а в София го одобриха. Също стана и с албанското нападение. Ние се стремяхме всички други нападения да ги предотвратим и осуетим. Някои другари смятаха, че тези нападения сме ги ние организирали, когато ние бяхме против, както се борехме решително и срещу интервенцията. Те назначаваха окр[ъжните] управители, окол[ийски] началници и пристави, даже искаха такива и от нас. И когато ние отказахме и се борехме открито от името на БКП, те ни клеветяха на полицията.
Заседанието се вдига за 1. VІІІ. 1925 г., 10 ч. сутр.
Председ[ател]: Г. Димитров
Секрет[ар]: Ник. Кофарджиев
Из Протокол № 5
1 август 1925 г.
Д. Златарев: […] По македонския въпрос Соф[ийската] организация мисли, че се твърде много избърза с публикуването на манифеста от 6 май на ВМРО. Процесът на олевяването в емигрантските организации и тоя във ВМРО не бе завършен, а възможността за това трябваше непременно да се даде. Трябваше да се предвиди, че след публикуването на манифеста Цанков на всяка цена щеше да се справи и с това движение, което и стана. […] Няколко думи и за терора. Пръв др. Каравасилев, заедно с Бижо Бакалов се заеха да образуват една терористическа шесторка, със задача да убият Ив. Михайлов, Протогеров и др. Бижо пропадна и го заместих аз. По-късно бе арестуван и убит и Каравасилев. Аз влязох във връзка с шест души, дадохме им всичко и в продължение на два месеца се готвехме и разузнавахме. През това време двамата избягаха. Чувствуваше се нуждата и от наказание на наши другари – дезертьори и предатели. Ние работехме в това направление с Петър Абаджиев. Убийството на др. Вълчо Иванов дойде като гръм върху масите. Пред нас се постави за разрешение въпроса за убийството на Ник. Милев118. Щастие е, че на втория ден ни се отдаде да го убием. Това се посрещна от масите с голям ентусиазъм и въодушевление. На мене др. Яко Доросиев ми каза след това убийство, че ме избивало на анархизъм. Ив. Манев е казал също на К. Янков, че това е явна провокация, обаче след като сам е констатирал одобрението му от масата се коригира. Първата жертва на нашия терор, обаче, бе прокурора Димчев. Убихме го защото беше ужасно много затегнал режима в Центр[алния] затвор. Неговото убийство също се посрещна с голямо одобрение и с особено облекчение всред затворниците. Опити да избиваме по-големи хора не правихме. Убихме и детектива Кузинчев, който направи провалата в Пловдивската област и можал беше да проникне в някои наши работи. Убихме го преди да може да каже нещо. За него искахме да се пише в „Р[аботнически] в[естник]” защо е убит, но после по военна линия съобщихме това. То също се посрещна с одобрение. Аз мисля, че партията не можеше да не прегърне тоя терор, защото имаше опасност той да вземе неорганизиран характер. Един младеж напр. на своя глава уби един агент и един стражар. Не може да се мисли, че да убиваш хора е спорт. Ние действувахме с пълното съзнание, че това е необходимо за движението. Зачестиха убийствата на наши хора, усили се терора, готвеха Вартоломеева нощ и всички мислехме, че трябва да им се отговори, макар да не се самооблащавахме, че на всяко убийство на наш другар ще можем да им отговорим с такова. Тия убийства се решаваха от една ЧЕКА, създадена от ЦК в състав: Яко Доросиев, Ив. Минков и един представител на Младежката организация.[…]
ЦДА, ф. 3 б, оп. 1, а. е. 38, л. 18 – 28, 33-34. Копие. Машинопис.