70 години от защитата на небето над София (1943 – 1944)
През декември 1941 г. България обявява символична война на Великобритания и САЩ. В отговор в продължение на шест месеца в периода 1943 – 1944 година небето над София се превръща в димящ, черен ад. Градът под него – в пълна развалина.
Това е един внушителен разказ за вдъхновяващия героизъм на нашите летци-изтребители, роден в пламъците на небето сред отломките на унищожението. И за мрачния ужас, придружен от протяжния вой на страшните сирени и пронизващото бръмчене на самолетните мотори, следвани от мъчителното очакване на момента, в който шумът от свистящите, летящи към земята бомби предхожда гърма от експлозията, докато убийственото тяло се разбива в стените, покривите, улиците и живота на хората.
В продължение на кървавата едногодишна въздушна борба англо-американските съюзни сили атакуват 186 населени места с над 45 268 бомби. Загиналите в тези въздушни нападения българи са между две и четири хиляди души като повечето от тях са безследно изчезнали. Изгубените самолети са 27, а загиналите летци изтребители – 22-ма. Освен столицата, бомбардирани са още Солун, Скопие, Велес, Ниш, Охрид, Прилеп, Враца, Пловдив, Хисаря, Русе, Карлово, Казанлък, Лом, Свищов и много села и други населени места. В устремната защита на родната земя от своя страна българските летци изтребители свалят 185противникови самолета, без да се броят повредените. Броят на убитите и пленените противници е над 658 души.
Нечувани в своята жестокост са чудовищните атаки на англо-американските военновъздушни сили. Те използват необосновано агресивни похвати, неприемливи по законите на войната, обстрелват цивилни обекти и цивилно население и атакуват денем и нощем. Прословути са думите на Уинстън Чърчил, в които той казва: За да падне България, трябва да падне само София. Тя трябва да бъде изравнена със земята и в развалините й да се засеят картофи. Ала българският войник не се предава. Той се бие и защитава. Той брани и загива. Той е научен да отстъпи единствено когато падне убит. По онова време българската авиация е съставена от момчета на възраст между 22 и 32 години, отгледани и възпитани с любов към родината, израснали с чувство на силна привързаност към родното, обгрижени в усещане за силна принадлежност към отечеството. Момчета, непознаващи отстъплението, за които България е дом, подслон, светиня. И това, което ги движи напред, е вярата в бога, верността към Царя и любовта към семейството.
Въздушната война за София в дати, цифри и имена
Всичко започва на 14 ноември 1943 година. В 12,30 часа за пръв път 91 бомбардировача Б-25 Мичъл и 46 изтребителя Лайтнинг навлизат във въздушното пространство на столицата. Металните машини за смърт прокъсват обедното есенно небе с 563 бомби, които нанасят ужасяващи разрушения и отнемат живота на 59 души и раняват още 128. Срещу общо 137-тепротивникови самолета излизат 17 български Месершмит 109 Г-2. Във въздушния бой, докато се впуска в атака към един Б-25, загива фелдфебел Йордан Славов Тодоров-пирата, чийто самолет е притиснат от няколко от вражеските изтребители. Той е първият пилот, който дава живота си, защитавайки родното небе.
Второто нападение на града е на 24 ноември 1943 година. Този път от 60 Б-24 Либерейтър – така наречените „летящи крепости” – и около 30 изтребителя. Те хвърлят 156 бомби, които убиват 9 души и раняват още 29. В този бой загива поручик Мито Дисов, на 23 години, разбивайки се в района около село Долни Пасарел, след като с крилото на самолета си отсича опашката на един от бомбардировачите. Поручикът не е имал време да се ожени и да остави свой наследник. Наследството, което оставя, е съвсем различно и това е заръката за дълга към Отечеството и неговата отбрана.
На 10 декември 1943 година 60 Б-24 Либерейтър и 60 изтребителя Лайтнинг нападат София. Само 40 от тях достигат до града, общият брой на хвърлените бомби е 180. Те убиват11 и раняват още 22 души. В небето загива и капитан Павел Павлов, на 32 години, посмъртно повишен в чин полковник.
Следва датата 20 декември 1943 година. 150 бомбардировача Б-24 Либерейтър и 60изтребителя Лайтнинг са посрещнати от 30 български Месершмит 109 Г-2 и Девоатин Д.520. Всички са наясно, че това въздушно противоборство няма как да бъде спечелено. Но може да се спечели време, в което мирното население да успее да се укрие добре. И месершмитите се врязват в летящите крепости. Над 270 бомби убиват 71 човека и раняват общо 108 души. Във въздуха, обграден от шест противникови самолета, загива подпоручик Георги Кюмюрджиев, на 24 години, като преди това сваля един бомбардировач и един изтребител.
Тези славни герои, изправили се срещу многобройния противник, са величествени в своя стремеж и страшни в своята жертвоготовност. За тях съюзническият лейтенант Едуард Тинкър, участник и пленник в боя от 20 декември казва: Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те надхвърлят понятието ненадмината ярост в авиацията. И наистина, един път капитан Димитър Списаревски възкликва: Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби! Поручик Списаревски, произведен посмъртно в капитан, загива в същия ден с подпоручик Кюмюрджиев на 27 години в първия си боен полет, извършвайки таран като се врязва в противников самолет, сваля го, след това се удря във втори, който също разбива. Самолетът на капитана пада в местността край село Долни Пасарел.
Първата и една от най-страшните комбинирани денонощни атаки е тази от 10 януари 1944 г. За 45 минути бомбардиране пораженията са невъобразими. Хвърлени са 1800 бомби по 250 кг всяка – общо 450 тона, загиват 750 граждани, 700 са ранени, разрушени са напълно 463сгради, частично – 420, сред които Народният театър, Етнографският музей и неговият архив, сградите на БАН и Народното събрание. На следващия ден се образува деветкилометрова опашка от хора между „Руски паметник“ и „Княжево“. 300 000 софиянци бягат от горящия пъкъл към съседните софийски села, които също са бомбардирани.
В същия ден преди нощната атака през деня в небето над София влитат 180 американски бомбардировача и 100 изтребителя. България отговаря с 39 прихващача от прословутия модел Месершмит 109. Отношението на силите е 7:1. Равносметката от противоборството – 1свален български самолет срещу 39 свалени американски бовбардировача. Екипажът на един американски бомбардировач (т.нар. „летяща крепост“) се състои от 10 души. В българския самолет екипажът се състои само от един човек и това е пилотът.
По време на нападението от 30 декември 1943 година са убити 70 души, а ранените са 95.
На 16 март 1944 г. около 21.00 часа 50 бомбардировача хвърлят 4197 бомби, 4000 от които запалителни. Нощна София избухва в пламъци, които обагрят небето в кървавочервено и които отнемат 43 живота и раняват 58 души.
На следващия ден, 17 март, 25 бомбардировача пускат 307 бомби. Убитите са 33–ма, ранените – 76.
На 24 март атакуват 40 бомбардировача. Жертви няма, с изключение на двореца Врана, чийто втори етаж изгаря.
На 29 март 50 бомбардировача със 70 бомби убиват 10 души.
На 30 март 1944 г., срещу 450 бомбардировача и 150 изтребителя, загиват:
подофицер Йордан Кубадинов, на 25 години, посмъртно произведен в чин капитан, загинал в с. Асен, Казанлъшко;
Иван Бояджиев,
фелдфебел Христо Цанков Коев (Гърмидолов), на 31 години, със седем въздушни победи, загинал при село Гълъбник, Радомирско, един от най-смелите и безстрашни защитници на българското небе, за чиято смърт механикът на самолета му Иван Русалов казва: „Когато подготвяхме ковчега за погребение в Шипка, установихме, че от Христо е останала само обгоряла плът, залепнала по токата на войнишкия му колан„.
На Черния Великден, 17 април 1944 г., срещу 350 тежки бомбардировача, ескортирани от 100изтребителя (съотношение на силите 10:1) загиват шестима летци. Това са:
четирима пилоти от 2/6 орляк:
подпоручик Веселин Рачев, на 27 години, получил повишение в званието си предишния ден, посмъртно произведен в чин полковник;
поручик Христо Арнаудов, на 28 години, разбива се с изтребителя си на територията на днешния кв. Банкя, посмъртно произведен в чин полковник;
поручик Димитър Попов, на 26 години, загива при село Ярджиловци;
подофицер Атанас Кръстев, на 24 години, посмъртно произведен в чин офицер, загинал в село Лесново, Елин Пелин;
и двама пилоти от 3/6 орляк:
капитан Любен Кондаков, на 29 години, попаднал между няколко вражески самолета, загинал в село Дренково, област Благоевград;
и подпоручик Иван Стефанов.
Във въздушния бой от същия ден поручик Неделчо Бончев, тогава на 26 години, успява да направи втори таран. Оцелява. Има признати осем въздушни победи и въпреки че получава забрана за летене поради пневмония, се връща в небето и участва във всички боеве за София. По спомените на Петър К. Петров: Яви се внезапно на летището, хвърли пелерината си и от ход ме попита: Петре, кажи на кой самолет да се кача и нагде ще летим? За съжаление, след октомври 1944 г. следите му се губят – пленен е от немците след злощастния девети септември. Откаран е във военнопленнически лагер, където най-вероятно е разстрелян.
Съдбата на защитниците на небето над София след 9 септември 1944 година
Историята на поручик Бончев е пример за една неблагодарна и мръсна смърт, която за съжаление достига множество негови бойни другари. Те получават присъда от комунистическия режим и техните героични дела, победи и самоотвержена отбрана на Родината потъват в забвението на новия безнравствен ред, наложен от органите на Държавна сигурност. Имената на тези летци са много. Един от тях е поручик Христо Костакев – на 25 години през 1944 г., извършил истинско чудо от храброст, когато в боя от 30 март 1944 г. излита напълно самостоятелно със самолет, който не е негов, изправя се срещу колона от 60 самолета и почти веднага сваля два бомбардировача, които му донасят славните шест въздушни победи в един-единствен бой, носител на орден „За храброст“. Той умира забравен, болен и омерзен.
Неговата съдба е ужасна, но по-разтърсващ е краят на хора като майор Николай Стоянов Бошнаков, който е изтезаван до умопобъркване, загинал при неизвестни обстоятелства като най-вероятно е разстрелян. Полковник Кръстю Атанасов, майор Тодор Йорданов, Борис Велянов Дамев – племенникът на Даме Груев със седем въздушни победи и още куп други са унизени и принудени да изкарват прехраната си с тежък физически труд, заради присъдата „враг на народа“. Народ, за оцеляването на който тези храбри, твърде храбри летци принесли без колебания и двоумене в жертва себе си в оня момент, в който да обичаш и да се бориш за България било привилегия и чест.
Забравените въздушни асове на България
Безкрайна е смелостта на нашите български летци-изтребители. Повечето от тях обаче отдавна са потънали в забвението на историческата несправедлиост. Такъв е и случаят с четиримата ни въздушни асове – генерал-майор Стоян Стоянов, Чудомир Топлодолски, Петър Бочев и Христо Кръстев. Те също са участвали в боевете за София, в един от които Петър Бочев намира смъртта си.
Генерал-майор Стоян Стоянов е на 31 години по време на последните бомбардировки от 1944 г. Завършва школата за изтребители в Германия, както и курс за инструктори-изтребители и през 1942 г. започва да обучава. На 1 август 1943 г., при изпълнението на съюзническата операция „Приливна вълна“, когато 170 американски летящи крепости преминават през територията на България, той сваля две от тях. Има 35 бойни полета срещу англо-американските самолети при бомбардировките на София и страната и 15 въздушни победи за четири свалени противникови самолета, за участието му в свалянето на още два и за нанасяне на сериозни повреди на още четири. През 1956 г. е уволнен от армията и заема редица дребни служби. Въпреки ордените за храброст и немския „Железен кръст“, крилата на орела са отрязани. За заглавие на книгата си той избира краткото „Ние бранихме тебе, София„.
Майор Чудомир Топлодолски-чудото, 32 годишен през 1944 г., с кортик, върху който е гравиран надписът За Царя и Отечеството, заместник-началник на Изтребителната школа за висш пилотаж, обяснил се в любов на съпругата си по време на полет, с четири въздушни победи и общо седем свалени и повредени вражески бомбардировача и изтребителя. През 1944 г. е дисциплинарно наказан с понижение в чин, тъй като отказва да изпълни заповед на германски полковник с думите Аз служа на Българската авиация, а не на Германия! След края на войната през 1945 г. е заловен и изтезаван от комунистите, които го обвиняват в измислени престъпления. Три години по-късно е уволнен от армията, завършва специалност „Право“, но не му позволяват да работи. За да изкарва прехраната си, участва като бетонджия в строежа на националния стадион “Васил Левски” и на театъра в Стара Загора.
Подпоручик Петър Бочев, посмъртно произведен в поручик, 24 годишен през 1944 г., загива същата година в самолета си. Притежава немски „Железен кръст“ и орден „За храброст“, връчен му лично от Н.В.Ц. Борис III. Сваля общо четири самолета и поврежда още два. По време боя на 24 ноември 1943 г. е тежко ранен, но оцелява. Възстановява се цели седем месеца и отново се връща в небето. Той и генерал-майор Стоян Стоянов са двамата най-резултатни летци в историята на българската авиация.
Заключение
В действителност никой не може да даде точен отчет за броя на бомбите, с които е обстреляна страната ни. Никой не може да каже колко точно сгради са разрушени и колко хора са ранени, убити и изчезнали. Но те щяха да бъдат много повече, ако нашите смели храбри пилоти, защитили успешно небето над София – последният стожер на морала и упоритата любов към Отечеството, последната защита срещу многобройния враг, в чиито устои се коренят съвестта, честта и безрасъдната готовност за саможертва, не бяха останали на своя пост горе в небето да бдят над своята България. Едно можем да твърдим със сигурност и това е, че преди да паднат на земята, смъртоносните бомби бяха посрещнати от гърдите на нашите храбри летци, които запазиха честта и славата на българската армия и по този начин позволиха на България да остане непобедена на бойното поле.
Затова няма финал, достоен да завърши разказите за бомбардировките от 1943 – 1944 година, унищожението, което тежките самолетни мотори донесоха след себе си и начина, по който българските орли защитиха нашето родно софийско небе. Но веднъж капитан Списаревски попитал колегите си авиатори следното: Намирате се във въздушен бой, неприятелят е многоброен, напира, иска да бомбардира – кого? – баща ти, майка ти, българския народ, който разчита на изтребителите си, нали сме се готвили толкова време да браним родното небе. Поглеждаш бензиномера – показва ти нула, нямаш бензин, уредът отчита патроните, нямаш боеприпаси. В този момент чувстваш, че губиш сили, че от тебе тече кръв – какво ще направиш?
Те недоумели: Какво?
А той отговорил: Ще се блъснеш, но няма да даваш да мине в тази свещена земя!
comment - unknwn: Самолетите Avia B-135 са използвани като учебно-тренировъчни машини, на които се изучават и отработват елементите от висшия пилотаж и прилагането им във въздушен бой.
Въпреки изключително слабото си въоръжение, на 30 март 1944 г. четири машини от този тип излитат на прехват на американски бомбардировачи, насочили се към София. Решението за този полет е взето своеволно от началникът на школата, капитан Кръстьо Атанасов, без висшестояща заповед. Излитат машини с бордови номера 3, 5, 8 и 11, пилотирани от кап. Атанасов, подпоручик Петър Манолев, фелдфебел Недко Колев и фелдфебел Йордан Фердинандов. Четирите самолета застигат последната, четвърта вълна от бомбардировачи (около 60 - 70 машини от общо ок. 450), в района северно от София. Оказва се, че в същото време всички други български изтребители, отразявали предишните три атаки са на земята за дозареждане и четирите Avia B-135 са единствените български самолети в небето над столицата. Независимо от това лековъоръжените машини извършват няколко атаки срещу „летящите крепости“. В района на Радомир двойката Атанасов — Фердинандов застига откъснал се от строя B-24 Liberator и по думите им успяват да подпалят със стрелбата си двата му десни двигателя, като вследствие на това бомбардировачът губи височина и пада на югославска територия. Фелдфебел Фердинандов докладва и за забелязани петима членове от екипажа на американската машина, спасяващи се с парашути. Бомбардировачът е записан като „вероятно свален“, капитан Атанасов получава мъмрене за своеволието си и похвала за вероятната победа. По думите на подпоручик Петър Манолев в този бой няма свален американски самолет, но неговата двойка не участва в атаката при Радомир, тъй като се връща поради изчерпване на горивото.
Машините Avia B-135 служат в българските ВВС до 1946 г., когато са поставени в края на летището и използвани за мишени при учебни стрелби.
