вторник, 16 септември 2014 г.

С ИЗКОРУЕН ОТ ВЛАГА ПОКАЗАЛЕЦ

04.03.2010 11:35 - ONCE TIME MORE - ABOUT THE SEA, essey, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
автор: godlieb категория: Регионални   
прочетен: 446 коментари: 1 гласове: 
1

последна промяна: 17.01 22:43


(C) 1982 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
С ИЗКОРУБЕН ОТ ВЛАГА ПОКАЗАЛЕЦ



БАРБИ И ДЕЛФИНИ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
 НЯКОГА, през времената на ветроходните гемии и на параходите, на препълнените с чиста, прясна и уханна на море и дълбини сребриста риба аламани, пренесли през вековете плавните обводи на скандинавски дракари и средиземноморски ладии, време на прокатранени мрежи и хамалски самари наместо механизация, на връх Богоявление наспоред православният календар, почтеното варненско гражданство тръгваше подир знамена и хоругви към недалечния морски бряг. Където се диплеше на едро Морето. Традиционно тържествено шествие посветено не само на Господ-Бог, но и на Великолепното Всеотдайно Всемилостиво Черно Море. Достолепна процесия "За Здраве". Поведена от общността на местния еснаф от Площада наричан "Муссала", покрай моряшката църква "Свети Николай Чудотворец", построена от блаженопочившия Параскева Николау. Чиито завещани на града жълтици все още дрънкат тук и там, из кемерите на последни кореняци. Решили да умрат от глад, но да не продадат едно завещание превърнато в обет. Жълтици, с които варненските нищи хапваха-пийваха, за бог да прости, дълги години подир поредното навлизане на русите в страната
 ПАРАСКЕВА НИКОЛАУ, бе един от първите местни тежки търговци на зърно по море. След като, в началото на миналия век, Портата внезапно вдига многовековното ембарго върху търговията със зърно. Като допуска и иноверци. Стига те да се гърчеят. Лицемерието в този забележителен град, не е от вчера. То е възпитавано и поддържано от поробители, поколение подир поколение. Подработвано от най-различни по ранг властимеющи. За да добие пъстър космополитно-интернационализиран облик понастоящем. Когато, в града почти не са останали исконни кореняци. Прехвърлянето на маси народ от селото в града и обратно, е вечния модус за стабилизация на режимите. Модус, който в международен план -  добре послужва.
 ПРОЦЕСИЯТА спираше за кратко, пред гроба на знаменитият покойник. Всъщност всеизвестен причерноморски лаз, и най-обикновен божигробски изедник. Оставил завещание с доста струпани парици. Дотам щедро и до дъно хитро скроено, че Босите, Гладните и Безработните в града край морето наричан Варна, от време на време чудесно хапваха-пийваха в основаните от него болница и трапезария-социал. Чак до фаталната 1947. Когато Бедността, бе забранена чрез закон. За да бъде прехвърлена от индивида върху обществото. Та да бъде подменена, с недостижими перспективи, и  все по-безумни надежди. До това време, общинските власти все още притежаваха някаква реална власт и, се опитваха да следват заветите на подобни полузабравени патриоти-паралии.
 РУКВАШЕ КАМБАНЕН ЗВЪН. Струва ми се, камбаните на тази Света Божа Обител, отдавна избягват да гърмят. Обградена със смахнати алуминиеви павилиони за търговия на дребно с какво ли не, на отците едва ли им идва да разлеят звънката пищност на лятите в Русия камбани. Звън, който не би нарушил спокойствие ничие. Освен, на търговците пред храма. Замирисваше на благовонно. Свещи огъваха пламък. Под нозете снегът хриптеше. Притичваха невръстни деца зачервили носове под топли, ръчно плетени шалове. Послушници изнасяха златисти хоругви. Твърди се, но вече се забравя, че в темелите на тази всъщност някога частна църква, градена с варовик от античните градски стени; камък от който са съградени безусловно всички стари къщи в крайбрежната Гръцка Махала; са зазидани килът и ребрата на първата товарна гемия. Натоварена със златно добруджанско зърно, прекосила Черно Море от Варна до Одеса, управлявана от местни гемиджии в годините на Кримската Война
 ПРОЦЕСИЯТА мудно потегляше към Морето. Пред кръстовището с булевард "Сливница", където се намираше единствената градска телефонна кабина, процесията хващаше правия път. Присъединяваха се зяпачи. Покрай бозаджийница "Пчела", народът се спускаше към новопостроените Централни Морски Бани. За които, вече бе научила цяла Европа, без да бърза да хукне насам. За да навлезе благопристойно през Големите Бели Врати на Морската Градина. Та, да коленичи пред Морето. През всичкото това време, Флотската Музика, в дълги доземята черни шинели, вирнала най-лъскавите флигорни каквито би могло да има по света, пристъпваше ленно под думкане на тъпан. Само на два разкрача зад владиката Дядо Симеон, - пастор на паство с което се обичаха.  
ЩОМ ДЯДО ВЛАДИКА стъпеше върху дългото стройно бетонно тяло на новият Централен Мостик, тълпата замираше. Църковният хор подхващаше. Докато Флотската Музика все още в движение, дънеше тежки тържествени маршове. Както при всички официални тържества, наставаше всеобща весела неразбория. Отбрани градски хаймани, с взети под наем хавлии от "Баня Вергиев", се нареждаха на края на моста. Гледайки се един-друг кръвнишки. Готови да рипнат подир дървения кръст, но преди това да се сбъхтят. Който Дядо Владика не преставаше усилно да размахва. За да докаже народу, че в тази работа корупция няма. И, че единствено Господ-Бог ще да реши, кой именно да носи менчето с подаяния подир обед. Този докрай свет човек, навярно за пръв път през годината се опитваше да лъже - накъде ще захвърли свещената утвар. А, устата му бъбреше молитви. Новаците се подаваха на тези шеги. Захвърляха хавлии. И скачаха - без да има защо, в ледените води на Варненския Залив. Студът ги отрязваше с нож. Виковете на зяпачите, пълни с презрение и гняв, ги връщаха обратно. На моста, в готовност, оставаха старите варненски катили. До един заклети пристанищни пиячи, които никой никога не би могъл да измами. Може би, защото Животът отдавна бе измамил техните деди, та да се захванат с Морето. Ударили порядъчно анасонлийка на глава, те следяха дървеният кръст с привидно ледено спокойствие. Ставаше дума за суха пара. Не за нещо друго. (През зимата докато риболовът спи, сухата пара е кът!) Най-накрая кръстът сам си се изплъзваше из ръцете на Дядо Владика. Апапите политаха като един във водата. Боят за кръст калайдисано менче със стотинки започваше. Не минаваше, и бе грешно всичко да отмине, без рибарски тупаник. Но, това бе борба свята, законна, и  свещенна. Победителят, отнел с вяра, кураж, достойнство, майсторлък и тежък пестник този плаващ на Вярата символ, бързаше да се завърне на моста. Температурата на водата бе едва над нулата. Хукваше по ръждивите стъпала към Дядо Владика. Да целуне ръка, да вземе суха пара, и да предаде кръстта. По обед, тръгваше заедно с Дядо Владика по къщите на първенците. За да носи менчето със Светена Вода, докато Дадо Владика благославя и със китка ръси. Менчето бъкаше от сребърни стотаци. Тези сребърници, каналията делеше с Църквата. 
 
 ЩОМ КРЪСТА биваше изваден от водата, народът бавно-бавно се оттегляше към Града. За да чества у дома, около трапеза уханна на пресен домашен хляб, уханна на какво ли не. Светият Православен Празник. Военната Музика изцеждаше флигорни и, се настаняваше пред бар "Астория". Да свири и весели безплатно.
 
АЛА БОЛШИНСТВОТО МАРИМАНИ, до един душмани на всяка една власт, закърмени и отгледани всред немотия, всред бури, море и сол, хора прости но съвсем не глупави, чиито сметачни машини бяха пръстите на две пребити от труд ръце, ако все още бяха на местото си, отвръщаха глави от Обичая. Знаеха, че всеки Обичай най-напред е със властта и, едва подир това  - с хората. И, водеха синове и внуци накрай вълнолома. Където под пръски на вода се диплеше морето. Странен факт, но подир подобен молебен морето като по заповед кротваше. Ставаше пасторално тихо. През кристалната вода, искреше пясъчливо дъно обхождано от кривокраки раци. Над които сребристосини риби, големи, колкото самите малчугани, препускаха в търсене на своето. С изсушени от влага, мастика и мизерен живот стави, с криви като рогове на котви някога стройни нозе, тстарците-маримани тежко пристъпяха нагоре по брега, към оная Пуста Варна. Установявайки, че не са първи, нито последни, осъзнали една насъщна жизнена необхо-димост. МОРЕТО вземаше здраве, но даваше препитание, и социална сигурност. Морето бе див Баща и благодатна Майка. Поучение далеч не политическо...
- Морето е твое, - ръмжаха през зъби старите апапи, захапали загаснала цигара "Томасян", сочейки Вода, Море и Хоризонт с изкорубен от влага показалец. - Морето е твое - пази го!...
Сякаш изричаха благословия. Никой не споменаваше Бог, Цар, Държава, Парламент, Партия, Околна Среда, Регион, Кмет, Инспекторат, или поне Министър. Всеки един знаеше, че от морето труден хляб се вади, ала този хляб е винаги обилен и щедър. Младоците, гларуси с опърпани криле поради беднотия и несрета, захвърлили поради нужда училище, готови напролет да захванат веслата на липованката на татко или щурвала на някоя от многобройните гемии на Барба Николиди, се чудеха и маеха, какво толкова има да се пази на едно море така безбрежно. Което само да реши и, те глътва. Но траеха. Авторитетът на старите не бе за подценяване. Щото имаше и, пестници.
Години по-късно, когато Море, Дъжд, Бури, Хали и Живот белнеха сол върху изпечени от слънцето скули; а червея на професионалния ревматизъм забиеше остри зъби за да ги прикове към одър, та да ги озапти завинаги; те прозираха изключителната истинност на това дребно наглед традиционно поучение.Черно Море бе единствена и вярна Съпруга, която погубва с обич, но и подхранва поради обич. Майка, Баща и Съпруга, които любовно галят и най-тежко наказват. На стари години, усетили че настъпва и техният ред, малко преди гроба, някой слънчев неделен ден, те повеждаха към вълнолома деца, внуци и правнуци. Под старомодния металически фар, застанали под образа на цар дошъл от никъде за да построи и да отмине, с изкорубен от влага показалец, те сочеха и постановяваха.  
 
 - Морето е твое, - крещяха през воя на ветровете, - пази го!   Днес, никой не би повярвал на всичко това. Освен престарели очевидци, тръгнали по жизнената стълба нанадолу. Но мнозина свидетелстват, за подобен ритуал характерен за начало на службата във флота през четиридесетях години. Новобранците са били довеждани на Мола при Военния Кей. Където са заклевани, да обичат и почитат Черно Море. Дали някой от въвелите ритуала е подозирал, на каква клоака ще заприлича това море само подир две десетилетия
 
МОРЕТО вземаше здраве и, даваше препитание. В своята първична всеотдайност Черно Море и, до днес е безпределно. Независимо от поганското отношение към Него. В своята синовна признателност, онези които си вадеха хляба от Морето, не даваха прах да падне Върху Му. С примитивни на пръв поглед, но умно замислени ръчни инструменти, те прибираха плодовете на една невинна, вечна и на пръв поглед бездънна плодна нива. Опазвайки по интуиция, а навярно и поради прозрение, нейната безконечна девственост. Те познаваха Черно Море от деца и, То ги познаваше от край време. Хора, които наивно вярваха в своята взаимна съдбовност. Неграмотни люде, които се подписваха върху годишния договор в Рибното Тържище, с почернен с мастило палец. Формалната индустриализирана грамотност, все още не бе изместила неформалната органически градена векове етика в системата Човек-Природа-Човек.
ТВЪРДЕ ЧЕСТО, прелиствайки пресата, където ощетяването на Черно Море така рядко бива отбелязвано, което в никакъв случай не може да прикрие неговото умишлено унищожаване, си мисля, че онова което липсва на съвременното поколение моряци, навярно не е единствено опитът за работа с платна. Струва ми се, онова което липсва на тези така добре ограмотени, обучени, обезопасени, интелигентни и предварително наловчени моряци, е Онзи Изкорубен от Влага Показалец, който като сочи, Да Напътства, Да Напомня и, Да Възпитава. Убеден съм, че неговото име се нарича Приемственост. Нещо, за което се изисква не само европейски опит. Но, най-вече Потомствена Държавност.
Потомствена държавност . . .
 THE END
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар