вторник, 16 септември 2014 г.

ЗА НИКОЛАЙ РАЙНОВ

10.03.2011 12:14 - FOLLOWING MAESTRO RAYNOFF - STAND UP!, essey, by Bogomil Kostov AVRAMOV RUSSEFF - HEMY
автор: godlieb категория: Изкуство   
прочетен: 354 коментари: 1 гласове: 
1

последна промяна: 29.03.2011 17:00

© 2009 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПО НИКОЛАЙ РАЙНОВ – РАВНИС!
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ


ГРЕХЪТ КЪМ МЪРТВИТЕ ПОЕТИ НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОПРОЩЕНИЕ!
Е.И. Доктороу,
ВРЕМЕТО, КОГАТО НИКОЛАЙ РАЙНОВ (1889-1954.!) вижда бял свят и твори, е време на съществени промени в обществено-политическата обстановка на Балканите. Веянията на голямата европейска култура нахлуват най-вече по франкофонски канали, градени още през вековете на ОТОМАНА. Възгледите на масовото обществото се разширяват, и променят. От ОСВОБОЖДЕНИЕТО насам, една безпощадна млада класта понатрупала черни пари  - за златни дни, е изпратила децата си в чужбина. Аристократически постройки в столицата и големите градове вървят една подир друга. Дворецът се позамисля – на добро ли е това. Но, щом народа веки е кротнал, щом данъчните 'убаво го брулят – няма как – на добро е. Индивидуализмът като същност и самоосъзнаване нахлува, и превзема не само индустрията, мините и съобщенията, но и литературата и изкуствата. Създаден е кръгът “МИСЪЛ”, а списанието на д-р КРЪСТЕВ следва. През цялото време на своето духовно съзидание, Николай РАЙНОВ ще се уповава на литературно-критичното “МИСЪЛ”. Символизмът е огледалото на индивидуализма, и се види все повече привлекателен. Към 1904.-1906. под безброй псевдоними, (Аноним, К. Поборников, NIC, Н.Р. и други неизвестни!), в списанията “ЛЕТОПИСИ” и “ХУДОЖНИК”, се появяват първите поетически опити на  бъдещият изкуствовед-мистик Николай РАЙНОВ. Никой не предполага, че е просто невръстно дете, опиянено от нахлуващото. В белетристиката ТОЙ ще се впусне едва деветнадесет годишен. На дневен ред е Фридрих НИЦШЕ – философ предрекъл-отрекъл фашизмът, па и болшевизмът. Николай няма да остане незахранен с неговите философски мистификации. Доколко стават негово верую, не е известно. Но, най-вероятно да е тъй. Години по-късно, ние ще срещнем неговите прекрасни поетически преводи на “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА”, инкриминирани от КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛИПСА НА ЦЕНЗУРА, можеби защото есветяват ПЪТЯТ НА ИСТИНАТА наиначе. За да ги четем, очаровани от СЛОВОТО РАЙНОВСКО, на светлина на джебно фенерче под покрова на нощта. По време на краткосрочният БЪЛГАРСКИ ЦАРИЗЪМ, текущата цензура е в ръцете на духовните институции, по един или друг начин, по един и същ маниер - МЪЗПРЕПЯТСТВАЙКИ. Заедно с НИЦШЕ е игнориран, и своевременно отлъченият от църквата Николай РАЙНОВ. Гласно заявил, че в светлината на идещото свръхчовешко, национал-патриотическия байганювизм на Иван ВАЗОВ остава тъжен проторобски сантимент.
НИКОЛАЙ РАЙНОВ – ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ МИСТИК НА НОВА БЪЛГАРИЯ, е роден на 14.01.1889. малко подир полунощ, под тракане на кречетало в стара воденица край село КЕСАРЕВО, Великотърновско. Тук са отседнали неговите родители, завръщайки се от МОЛДОВА в своята си родна страна. Подир време семейството ще се пресели в София. Там Николай РАЙНОВ ще прекара цял един апостолически живот. Изключая странствания зад граница, и работата в Пловдивската Библиотека. Когато през 1939 година бива чествана негова творческа годишнина, ТОЙ вече е име от национален мащаб. От което потрепват и Двор, и Патриаршия. Пред интервюиращият го по онова време  неравностоен Жан НУРИЖАН, РАЙНОВ споделя частица от истината за изворите на онова което е сътворил – ВЕЛИКОЛЕПНАТА БЪЛГАРСКА ПРИРОДА. И разбира се – СЕМИНАРИЯТА. Институция приютяваща испокон веков бедняшки синове - бъдещи интелектуалци от мащаб: “ … дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и търся нещо по-горно в живота.” Там библиотеката изцяло е на руски, а това му дава “вкус към безконечността”. Такова е цялото негово творчество. Напълно отречено  и възпретено от ранния тоталитаризъм, поради неизтощимо бликащи древен български национализъм. Подир семинарията, животът емва Николай РАЙНОВ.
ДОКАТО Е ПИСАР в архиерейското наместничество в Провадия, една съвсем почтена длъжност, Николай РАЙНОВ не престава да мечтае за “голямата” София, за свое лично артистично бъдеще и съдба. През 1910. успява да се завърне в столицата, където постъпва в класът по декоративно изкуство на тогавашното ДЪРЖАВНО ХУДОЖЕСТВЕНО ИНДУСТРИАЛНО УЧИЛИЩЕ. По онова първично време, държавата все още не отделя изкуство от индустрия, без да се чуди - що да прави. За разлика от значително по-късни времена. Когато не се чуди - защото няма какво да прави. Николай РАЙНОВ се оказва странно зрял за новите артистични занаяти, за новото време. Към 1905., вече активно общува с група столични международни теософи, обособили клон от основаното през 1875. в САЩ ТЕОСОФСКО ОБЩЕСТВО. Членство, съпроводено с активни теософски практики, резултиращи в широко обсъждани публикации, костващи му ОТЛЪЧВАНЕ ОТ ПРАВОСЛАВИЕТО. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА СХИЗМА е прекалено закостеняла - до корен ортодоксална. В дълбоко символичните “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, (1912.!), Николай РАЙНОВ дава пълна воля на своите теософски познания в системата на символи – много от тях неразгадани. На 26.09.1912., БАЛКАНСКАТА ВОЙНА тръгва, и Николай РАЙНОВ е мобилизиран за санитар в ЧЕРВЕНИЯТ КРЪСТ. Пасифистка организация, в утеха за наедро изтъргувани души. Войната приключва, но ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА е на прага. Отчаянието и безисходицата са всеобщи. Както, и онзи СТРАНЕН ВОЙНСТВАЩ ПАТРИОТИЗЪМ, докарал безброй жертви съпроводени с победи по бойните поля, пропиляни чрез широката ръка на МЕСТНИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ТЪРГАШИ. Николай РАЙНОВ припва към чашката, но това е традиционната артистична система и метод, за контакт с дъното. До Николай ЛИЛИЕВ, той пише: “Само в тъмни, в крайните квартали кръчми: глухо, няма полиция, силно вино, непознати хора …”  Странно, но РАЙНОВ говори за полиция по време, когато тя се брои на пръсти. Дали "ЧАШКАТА" не е звеното за единение? Около него се обособява творчески кръг от тпоетично-рагични съдби - Николай ЛИЛИЕВ, Димчо ДЕБЕЛЯНОВ, Гео МИЛЕВ.

ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА ИЗБУХВА, 
и за ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ 
(14.10.1915.!). За да стане ЦАР, ФЕРДИНАНД КОБУРГ-ГОТТА е поем тежки ангажементи. Балгори ще се изправят срещу руси, а това е поредното падение. Николай РАЙНОВ е военен кореспондент на списание “ОТЕЧЕСТВО” и вестник “ВОЕННИ ИЗВЕСТИЯ”. Все още не е така краен мистик, че да бъде политически подозрителен. Военната цензура обаче е непреклонна: “убит”, “сирак”, “вдовица” и други подобни – биват зачертавани с химически молив в неговите прекалено откровени кореспонденции. Войната приключва. Николай РАЙНОВ се завръща в столицата. Докато цензурата е зачерквала, ТОЙ тайничко е словоблудствал. В краят на 1918., излизат от печат безброй сборници: “ВИДЕНИЯ ИЗ ДРЕВНА БЪЛГАРИЯ”, “КНИГА НА ЦАРЕТЕ”, “ОЧИТЕ НА АРАБИЯ”, “СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ”, “МЕЖДУ ПУСТИНЯТА И ЖИВОТА”, отново “БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ”, отново “КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ”, и ненадминатият поетически превод на “ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА” от Фридрих НИЦШЕ, несравним и понастоящем. Името Николай РАЙНОВ става все повече популярно. Успял е да запълни литературно-мистико-патриотическа ниша в иначе твърде фалшивият националистически литературен базар, без да пише докторантура. През 1919., ГОЛЕМИЯТ НАРОДЕН  ХУМАНИСТ ПРОФЕСОР Асен ЗЛАТАРОВ ще определи неговите творби, като “нов етап в развоя на нашата художествена книжнина”. КОЕТО ЩЕ НАПРАВИ ДА СЕ ПИТАМЕ - ИЗУЧАВА ЛИ СЕ ТОЗИ "ЕТАП" В СРЕДНИЯТ КУРС НА НАШИТЕ УЧИЛИЩА - И АКО НЕ - ЗАЩО!?! В години на размисъл комунистът Владимир ПОЛЯНОВ ще определи ПЕРИОДЪТ В БЪЛГАРНСКАТА ЛИТЕРАТУРА 1918-1919, като “НИКОЛАЙРАЙНОВСКИ”. Подир САКРАЛНАТА ДАТА 09.09.1944., това ще го спаси от невежи преследвания, но обявяването му,, за КРАЕН НАЦИОНАЛИСТ - И НИКАКЪВ ИНТЕРНАЦИОНАЛИСТ, е достатъчно. За да загуби професорска катедра, в ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ, до която е достигнал чрез органиченталант и непосилен труд. Замразяване обнародването на неговите произведения за прекалено дълъг период от време е налице, докато преждевременното пенсиониране го съсипва. През всичкото това време той не само пише, книгоиздава и лекторства, но и, интензивно рисува.

КЪМ 1921., НИКОЛАЙ РАЙНОВ е напуснал столицата, и се е преселил в Пловдив. Където открива самостоятелна декоративна изложба, посетена от министъра на просветата Стоян ОМАРЧЕВСКИ. По ходатайство на Борис ДЯКОВИЧ, Стоян ОМАРЧЕВСКИ го  е назначил за главен библиотекар в ПЛОВДИВСКАТА БИБЛИОТЕКА. Намерил атмосфера, доверие и артистичен покой, Николай РАЙНОВ се отдава на задълбочена изследователска дейност. Проучвайки и обнародвайки изворите на БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО ДЕКОРАТИВНО ИЗКУСТВО. Появявайки се в “ХИПЕРИОН” и “ЗЛАТОРОГ”; ненадминати и днес литературни издания; наред с такива знаменитости, като Боян ПЕНЕВ, Сирак СКИТНИК, и Мара БЕЛЧЕВА.
НЕГОВИЯТ ПАРИЖКИ ПЕРИОД (1925.-1927.!), е изпълнен с творчески находки, но и със сериозни перипетии, где е невъзможно да бъдат в кратце изследвани и изброени. В писмата на неговата съпруга ДИАНА, се откриват следи от всевечните вълнения на българина-емигрант. По това време в ПАРИЖ – "столицата на греха" наспоред БОТЬОВА, се намират безброй пресни-пресни български интелектуалци: Асен ЗЛАТАРОВ, Александър БАЛАБАНОВ, Спиридон КАЗАНДЖИЕВ, Георги НАДЖАКОВ, Благой МАВРОВ и още, и още известни и неизвестни жертви на походът към интелектуализация на ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ. Tя пише:  отидохме с НИКОЛАЙ до легацията, при “благородния” МИТКОВ, а той ни наруга по най-вулгарен начин.” (22.12.1926.!), Не унивайте мои мили съвременници – затръшнат ли ви вратите на посолство под нос. Такива сме си – пипнем ли пост – не признаваме никого. У нас кадърно се обслужват единствено хора с дебели портфейли и ръце под масата. Останалите – трева да пасат. Не от вчера - не от днес. От времената на ТРЕТОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО нанасам. В писмо до Христо МИНЧЕВ, (10.01.1927.!)непосредствено преди завръшане в БЪЛГАРИЯ, Николай РАЙНОВ споделя: “Дано в БЪЛГАРИЯ вие сте по-добре. Много унижения изтърпяхме, много мъки изстрадахме.”
КЪМ 1928., В МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, вече има добре структурирана литературна критика. Николай РАЙНОВ е натрупал огромен творчески материал в безсънните нощи на ПАРИЖ. Негови самостоятелни сборници с поеми и мечтания незабавно виждат бял свят, а сп. “ЗЛАТОРОГ” публикува негови изследвания и разкази. Би могло да се спори, че през тази година той следва и утвърждава Пенчо СЛАВЕЙКОВОТО начало в новата българска литература, последван от Гео МИЛЕВ. Както и поеми посветени на “Христофор КОЛУМБ“, “Дон КИХОТ”, “Свети ЙОАН”, где не бистрят на дребно мистиката на Вечността, где не пропускат да докоснат българското. Сякаш липства авторска гледна точка, но тя е въплътена надълбоко изпод текста. Индиректното внушение на значимата литература, е нслабо изследвана загадка. Тя е дотолкова неописуема, че едва ли някога ще бъде формализирана изцяло. Дали именно поради това най-големият литератор български от първата половина на двадесети век, и днес остава пренебрегнат, и рядко изучаван? Още през 1932., Никола ВАСИЛЕВ се опитва да открие и изследва основните характеристики на НЕГОВОТО авангардно не само за онези време – но и за нашето настояще – националистическо творчество. През 1939. в днес напълно игнорирания сборник с разкази “СЧУПЕНИ СТЪКЛА”, Николай РАЙНОВ всред мистична поетика воюва с игнорирането на човека в утробата на ГОЛЯМ ПАРИЖ, и все пак -  забързан към върховете на ТИБЕТ. Информация за който по онова време пренася в ЕВРОПА просветлена парижка актриса. Експериментирайки с усвоените инструменти на новата литература в сърцето на ЕВРОПА, Николай РАЙНОВ успява, поставя, и оставя своят богат духовен инструментариум в услуга не единствено на един народ.
ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1927., Николай РАЙНОВ чете ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ КАТО ПРОФЕСОР ПО ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВАТА В ДЪРЖАВНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА АКАДЕМИЯ. Това смайва софиянци, някога запокитили своят талантлив съгражданин чак в библиотеката в ПЛОВДИВ. Залата е препълнена, и това не са единствено студенти. Навик някога битуваше, да се ходи на лекции на прочути нашенски професори. Пък, и те ходеха по читалища и училища, за да представят неизвестното. Не, не бе снобизъм. Това бе любопитството на една епоха, стремяща се да надникне в предстоящото. Новоназначеният професор всяка неделя преди обед “държи публична лекция за гражданството придружена със светлинни картини” по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО. Самият ПАРИЖ е изкуство, и поради това – възпитава изкуство. Това са т.н. “тематични сказки”, по вълнуващи гражданството и обществеността проблеми, за които малцина си припомнят. В по-късни времена удачно подменени с масови промиващи мозъка курсове по история на КПСС, марксистко-ленинска етика и естетика, и какво ли още не.
АКО НЯКОЙ ЗАПИТА, с какво най-вече помним този самоизградил се БАЛКАНСКИ ГЕНИЙ, мнозина биха отговорили – с неговата “ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО – ВЕЧНОТО В ИЗКУСТВОТО”. Дванадесеттомен курс, днес библиографска рядкост. Продуцирана в епоха на черно-бяло печатно изкуство, поредицата удивлява с качествено представяне на големите майстори на света. Дали имаме подобен курс понастоящем? Нямаме – как да имаме. Щом няма подобна епохална личност. Този основен курс по естетика, не остана неоплют от агентите на сталинизма, подложен на насмешливо унищожение в библиотекарските и домашни аутодафета на страха. Курсът бил “идеалистически” – колко вредно – но кому? Курсът бил компилативен – а иначе - как? Коментирал най-вече творци на ЕВРОПА. Ами – иначе как? Точен последовател на Елана БЛАВАТСКА, Николай РАЙНОВ известно време е главен редактор на списание “ОРФЕЙ”, орган на ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО в БЪЛГАРИЯ. Между 1929-1930., с подкрепа на дружеството, той успява да издаде серия от 24 наставленчески теософски брошури. Без да указва автор, но под номер. Неговото авторство остава шито-скрито. Дали такива са правилата на теософските сдружения? Напълно възможно. Ако човек и неговата душа са астрален елемент на ВСЕМИРА, без значение е – доколко си автор – доколко – само един зловеш номер. Познавам един такъв варненец. Раздал се е до дупка.
С НАСТЪПВАНЕ НА КАПИТАЛНИ  ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ ПОДИР 09.09.1944., звездата на ПРОФЕСОР НИКОЛАЙ РАЙНОВ принудително загасва. Спешно пенсиониран, като му Се забранява да изнася каквито да било лекции. От кланница и аутодафе го спасява фактът, че своевременно е ОТЛЪЧЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА поради неговите теософски експерименти, че синът му БОГОМИЛ РАЙНОВ е активен участник в СЪПРОТИВАТА. Някога, един престарял варненски художник МАЕСТРО ЧАНКО ПЕТРОВ, си припомняше с умиление за последните лекционни часове по ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО водени от Професор Николай РАЙНОВ: “В залата влизаше сякаш магьосник, обайващ ни с аскетизъм, слово, визия и морал. Залата винаги бе претъпкана – не само със студенти.” Защо напомням всичко това? За да отбележа, как връзката на ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА във всекиго оставя зърно най-странна креативна светлина. СВЕТЛИНАТА ЗА НЕИЗВЕСТНИТЕ ИСТИНИ ЗА ВСЕВЕЧНИТЕ БЪЛГАРИ. 
The End
11.03.2011

Няма коментари:

Публикуване на коментар