ПОМЕН ЗА ПОЕТА МОРСКИ

29.12.2009 09:47 - MENTIONING THE MARINE POET, sketch, by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

автор: godlieb категория: Поезия   
прочетен: 296 коментари: 0 гласове: 

1

последна промяна: 09.12.2012 09:19

(C) 2000 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПОМЕН ЗА ПОЕТА МОРСКИ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ

       За Колю СЕВОВ е писано неведнъж, и все по-рядко. И, не поради наличие на новоталанти - напротив. Поради онова особено качество на българина да загърбва постигнатото, като пренебрегва себе си, че  да даде път на вносното. По сметка на фалшиви богове. Феноменален национален фетишизъм дал фатално отражение чак върху изповядването на нашата собствена религия -Православието.
       Моряк по същността на своята душа, Поетът избягваше да я раздава по моряшки. Този съвършен поставанградист, почитател на френската поетическа школа, посветил себе и своето творчество наград Варна и Морето, успя да познае признание и чест приживе, но на дребно. Дотолкова доколкото това е дозволено в общество, където успяват и властват случайници от недалечно село. Неговият обществен принос все още е валиден и очеваден. “Домът на Писателя” на ул. “Крали Марко” № 11, Варна; построен по негово хрумване, инициатива и настояване; приюти за дълги годиниДружеството на СБП-Варна, за да попадне под контрол наСдружението на варненските писатели, та да битуват в него съмнителни "църкви" и кръчмари. 
       Но да. Поетът обитаваше планините на Орфей далеч преди да стане ясно, че са под финансова запрета.
        Но да. Поетът издаде своите първи поетични книги (“Котвите се вдигат”-1961., “Моряшки възел”-1964.!), в Стара Варна преди да установи, че останалите трябва да обнародва в столицата. В този крайно меркантилен град, ежедневното потъпкване на права и свободи, е превърнато в изкуство.
              Но да. Поетът създаде “ТЕАТЪР НА ПОЕЗИЯТА” в Стара Варна, за да доведе световни имена да четат стихове под старото варненско небе, които да докажат, че за Поезията граници не съществуват. А това, толкоз лесно се забравя. Театър, който си отиде заедно с него. Дали някога някой би го съживил? Младежта, тази крехка опора на всяка нация, няма как да не запита - кой, как, защо и - докога? Кое прави - отново и отново, цяла една нация - да започва всичко отначало? За да бъде отговорено на този насъщен исконен въпрос - трябва отново някой да напомни - "ПОРАДИ ЧТО СЯ СРАМИШ, ДА СЕ НАРЕЧЕШ БÒЛГАРИН?" Останалото би добавило Бъдещето.
          Нека припомним някой от неговите поеми.

IN MEMORIAM

КОЛЮ СЕВОВ 1933 - 1992

• Обърнат съм с лице към теб, море.

Зовеш ми сетивата с непозната власт:

Не може никой в този миг да спре

Магията на тъмната ти страст.

Същински лък е твоят хоризонт –

В очакване на яростния вятър –

От дълбините да изтръгне стон

И към брега вълните да замята.

© 1976 – Колю СЕВОВ

• РАЖДАТ МЕ ВОДА И ВЪЗДУХ ВСЕКИ ЧАС –

СКИТАМ ПО ГОРИ И БРЕГОВЕ СЪС ОСТЪР ГЛАС,

ВИКАТ МЕ В ЗНОЙ, ПРОКЛИНАТ МЕ В СТУД,

ОБЛАЦИ И ЗНАМЕНА РАЗВЯВАМ КАТО ЛУД …

АЗ СЪМ ВЯТЪРЪТ – ПОЛЕГНАЛ В ПРОЦЕПИТЕ ТЕСНИ.

ХОРАТА ВЪЗПЯВАТ СЕЗОНИТЕ МИ С ПЕСНИ –

ПОМНЯТ МЕ С ЛЕГЕНДИ – И ЛЕГЕНДИ НОВИ РАЖДАМ,

И НИКОГА НЕ УТОЛЯВАМ, А РАЗПАЛВАМ ЖАЖДА.

© 1989 – Колю СЕВОВ

Из “Непредвидено Време”, БП-1989, София

КАПРИЗЕН СЕЗОН

На Драга 

• Като загадъчно море приемам тайнствената плът

и моля  вятъра да не изгубя моя път:

да бъда птица и въздишка над игривите вълни

и всяка фибра до смъртта ми честно да звъни.

Каприза на сезоните се мъча днес да разбера –

далече от преструвките в житейската игра.

В прозрачното море пътувам нощем с моята душа

без чувството, че съм опитвал образа му да руша.

От гневното небе барабани внезапен дъжд:

разбирам крехката съдба на всеки мъж …

Но и на Бога ще му кажа; сътворена е жената,

за да я има като чудо в космоса на чудесата!

КЪМ ПОЕЗИЯТА

• Между изречените думи те очаквам. Разгръщам нощите и тъмната трева …
  Слизам чак до корените на деня.
  Викам сънища и спомени.
  Дали под изгрева или под залеза ще те сътворя – и до днес не знам.
  Къде, кога – няма значение.
  По-важно е, че съществуваш …

По-важно е, че те търся,
че няма с теб да се разминем,
вървиш пред моята света Неделя, п
одобно богомолка,
целуваш мъжката ръка,
привикнала с тежестта на чука,
събираш разпиляното жито по стърнищата на живота,
забиваш млечните си зъби в тъмния кръг на молещата гръд,
ревнуваш ме от устните на вятъра …

И точно, когато те докосвам с жуженето на пладнето,
в суматохата на залеза,
в настървението на нощта –
ти пробиваш празното пространство,
така стремително и невероятно го пробиваш,
че забравям да те уловя за гривата.

И по-добре.
Обяздена, ти губиш красотата си.

N.B.: ALL PUBLISHED WORKS ARE KOLYU SEVOV'S FAMILY HERITAGE.
THE END
29.12.2009/09:40AM.