ЗА МАКСУЕЛ - КАТО ЗА МАКСУЕЛ

15.02.2010 09:07 - TO MAXWELL - LIKE ABOUT MAXWELL, by Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

автор: godlieb категория: История   
прочетен: 583 коментари: 1 гласове: 

0

последна промяна: 17.01 16:56

© 2004 – Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ЗА МАКСУЕЛ КАТО ЗА МАКСУЕЛ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ

       В краят на м. май 1990., във варненския централен РЕП (И никъде другаде!), се появяват броеве на “THE EUROPEAN” (“ЕВРОПЕЕЦЪТ”). Първият цветен едроформатен таблоид на запад, е постъпил овреме на варненския интелектуален пазар. (Такъв съществува, колкото да не се иска някому!) Сравнен с получавания от години “ТАЙМС” (THE TIMES), и “ТHE MORNING STAR” (Орган на Английската КПСС!), тази неочаквано свежа медия, за никаквата цена на която се предлага предизвиква истински фурор. Назнайващите как да е английски, все по-безстрашно го купуват. (Старо шопе кълве сърцата!) Те се разполагат на някоя самостоятелна маса в недалечният “Одесос”, където на кафе алатурка, и остатъчна кубинска пура се сбират популярни местни кандидат-европейци. На които и през ум не им минава, как майсторски ще ги отучат да бъдат европейци, преди да бъдат казионно калесани за "влизане" в Европа. Ако доживеят. Ще да изминат доста години време, докато се промени статуса на масовото варненско общество. Процес, бавно влачещ се вече повече от столетие. Без особен видим резултат. За да бъде доказано всинца, че за да бъдеш европеец е необходимо да продадеш душата си на евтиния. Мнозина го сторват. За да останат разочаровани. Които не го пожелават, за пореден път биват отритнати. Дисидент отново става мръсна, прилепчива и опасна дума. (Особено “бивш дисидент”!)  И, защото козметичните промени са предназначени за да се хвърли прах в очите на мнозинството, като по поръчка - престават да ги наричат “дисиденти”. За да ги поплюват, най-вече - като “неудачници”. Вечната насмешка, с която всякога са пресрещали неуредиците в живота, безмълвната гражданска съпротива чрез която са се опвали срещу всеки пореден управленски фалш, се е оказала безсмислена. Времето на времената е доказало своето.
        Със своите дванадесет цвята

“THE EUROPEAN”

е световна полиграфска изненада. (Прословутия високотиражен “ТАЙМС” все още бавни в мътно линотиперско сиво-черно-бяло.) Изданието е поразително свежо и тематично всеобемно. Вкусен, по европейски приготвен информационен млечен меден шейк. (Хладен качамак!) Всред който тук-там се мярка доброжелателно дори думата “България”. Умишлено пропускана за новини от официози от рода на The International Herald Tribune, The Guardian, The Observer, Frankfurter Algemeine Zeitung и други. Практика, която не притеснява нашите наевропейчили се управляющи дори понастоящем. Прониквайки на изток редакторите на този нов вестник (“ЮРОПИЪН”) навярно отчитат, че тази първа лястовица на текущата “Перестройка”, все още не бива да досажда никому с характерните реалии на запада. Вестникът е предназначен да запълни онези конституционализирани информационни кухини, които тоталитаризмът безсмислено поддържа почти столетие. Някога насилствено. В наше време под формата на въпросителност. Самодейни медийни анализатори веднага си задават въпроса, кой именно дава пари за подобен авангарден печатарски разкош. (По това време таблоидите са малоформатни в шест цвята!) Те ще остареят, без да намерят правилния отговор. Но, няма да престанат да се безпокоят. В светът “ЮРОПИЪН” домува Брижит Бардо със своите смешни протести в защита на животни излязли от биологична употреба. Изпреварена от Михаил Сергеевич Горбачов, заканил се работата да стане както подобава. Както и Негово Величество в изгнание Цар Симеон Втори, гордо запрял в недоумение по средата на стълбище подобно на онова в полурухналия Царски Дворец в столицата, (Дали не е същото!?!), за чийто ремонт ЮНЕСКО пари е дало, но съвсем не е ясно къде са изтекли. Изпълнен с патриотично-носталгични чувства, Той още не подозира това. Пък и да знае, какво от туй! В пестелив текст някой си Теодор Троев, (Псевдоним на безпощаден столичен главен редактор изведнъж решил да престане да бъде тоталитарист!), се опитва да ни каже, че НВ Царят си вади паспорт за България, ама работите (Тюх бря!) нещо си се бавят. Без да е академичен, вестникът завършва своите ежеседмични послания към света, с кратки академични есета по наболели европейски проблеми от Сър Питър Устинов, (Заченат в Санкт-Петеребург – роден в Лондон!), доста спорт заедно със сияещия всред своя личен футболен отбор Роберт Максуел, седмична метеорология и загадъчна традиционна кръстословица. Защото е прекалено европейски, нещо което слабо се нрави на останалия медиен свят, в десния ъгъл на последната страница се мъдри информация за състоянието на главните пътища в Европа. Източна Европа не е между тях. Щом се наберат реклами екипът се впряга и вдига 24 страници.
     При създаване на този изключителен първи паневропейски вестник, (Днес има десетина подобни!), основателят-собственик

РОБЪРТ МАКСУЕЛ

доверява на своя син Жан:

“АЗ ГО ПОСВЕЩАВАМ НА ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА
НАВСЯКЪДЕ, И ЗА ДА БЪДЕ ПОДПОМОГНАТА ИНТЕГРАЦИЯТА НА ЕВРОПА
КАТО ДОМ С МНОГО ОТВОРЕНИ ВРАТИ И ПРОЗОРЦИ,
КЪМ КОИТО ВСЕКИ БИ МОГЪЛ ДА ПРИНАДЛЕЖИ, ОТ УРАЛ ДО АТЛАНТИКА.”

Конкурентните медии недолюбват подобни инвазии. Появил се е сериозен конкурент на стогодишния американски гостенин в Париж “The International Herald Tribune”. Зад Боб Максуел стоят неизвестни интереси. Поддържащите парични потоци са изненадващо стабилни. Маскуел е чудак, който вместо да си гледа старините, буйства по младежки и експериментира като първопроходец. Позволява си да посяга и към медиите в САЩ. Гордо губи битката за списание “THE TIME” (“ВРЕМЕТО”) срещу Рупърт Мърдок. Спечелва най-продавания вечерен вестник “Ню-Йорк Дейли Нюз”, спасявайки го от инвазия на чикагски капитали. Дейвид Динкинс, кмет на Ню-Йорк по онова време, е особено благодарен. Милиардерът Робърт Максуел навярно не си дава сметка, че в борба на регионално равнище често успява и печели, докато в глобален план е на път всичко да загуби. Дали единствено едно състояние? Вестникът е скроен прекалено земно и по европейски, макар да битува на земята на Стара Англия. В бъдеще ще се печата и, в Европа. Всъщност навсякъде по света. Боб е в динамични връзки с топуправляющите от страните на СИВ, (Комплект генерални секретари, гдето изобщо не диктаторстват!), а към подобни връзки специалните служби остават аналитично любопитни. Конкуренцията подхвърля, дали именно тези връзки не са причина Максуел все по-често да изпреварва конкурентите с инвестиции. Конкуренцията в медийния бранш е смъртоносна. Особено ако си прекалено креативен, независим и обективен. Това кара Робърт Максуел да се уединява на покрива на “Орбит-Хауз”, по високите етажи на “Дейли Мирър”, на борда на своите яхти. Където прехвръква кога с хеликоптер, кога със самолет. Но, с кой тайкуун не е така? Ако си стоиш при жената и децата, милиарди никога не би натрупал. (Би могло, но в дългове!) Година подир пускане в обръщение на знаменития просоциалистически “ЮРОПИЪН”, на една от тях, “Лейди Джислейн”, ще го сполети непоправимото. Загадъчните хора винаги започват и задължително свършват загадъчно. Рядко някой би могъл да разбули тяхната дълбока лична тайна. Особено ако тази тайна е от финансово-политически характер.
       Орисан да бъде

ПЪРВИЯТ ПАНЕВРОПЕЙСКИ МЕДИЕН МАГНАТ,

Роберт Максуел загива при неизяснени обстоятелства. Неуспешно приземил се в САЩ, за разлика от Рупърт Мърдок с когото остава в тежка конкурентна борба до последния си час. Успешно прокарал идеята за всеевропейски печатен орган. Към 1990, (“The Gardian”!), активите на компаниите на Максуел са разхвърлени по целия съвременен свят, най-вече в САЩ, Япония и Западна Европа с наченки в Източна Европа, (Настъпва чрез създаване на благотворителни фондации далеч преди Джордж Сорос!), надхвърлят 12 милиарда долара. (1991.!) Което само на пръв поглед е много. Всъщност, за какво са тези пар, щом не могат да опазят живота на своя собственик? В Стара Англия името Робърт (Боб) Максуел, “Капитана”, буди противоречиви чувства. Всред поток от ругатни името му бива въздигано до небесата, за да бъде подир това сринато в земята. Подир неговата неочаквана смърт пълната сила на закона, не без помощ на конкуренцията, се стоварва върху двама от неговите преки ефективни наследници. Признат, почитан и възнаграден от имперските институции, милиардерът винаги е стоял открито срещу системата. Нещо, което рядко се прощава. Спасявайки знаменития “Дейли Мирър”, Максуел всъщност спасява съществуването на лейбъристката партия, а върху нейната сплотеност е заложила Русия. Без да пропусне да афишира своята съвсем определена роля при рушване на Берлинската Стена, Боб Максуел не крие своите лични връзки с Михаил Сергеевич Горбачов. От години той е в трайни контакти с ръководителите на страните от СИВ. Това прави все по-често репутацията му на правоверен капиталист да бъде поставяна под микроскоп. В своят стремеж за първенство на инвеститор в Средноизточна Европа и най-вече в бившата СССР, Роберт Максуел се опитва да замести неотдавна починалия Армънд Хамър, чиито мащаби на глобалист трудно някой някога отново би достигнал. Неговият работен кабинет в т.н. “Максуел Хауз”, според пресата, е обзаведен така че да завиди и британската кралица. Макар да се знае, че тя харесва блясък от друго естество. Като бивш член на Парламента, Робърт Максуел взема дейно участие в работата на различни специализирани комисии.
       През 1990. Боб участва в известната

КОМИСИЯ “КЪЛКЕЙТ”,

която се занимава с проблема доколко медиите във Великобритания имат право да се намесват в частния живот на гражданите на Обединеното Кралство. Свързван със зачестилите нападки на медиите срещу Двора и усиленият натиск върху Принцеса Даяна да разкрие част от дворцовите тайни, той бива професионално порицан. Това прави, като собственик на “Пийпъл”, “Сънди Мирър” и “Дейли Мирър”, рязко да отхвърля обвиненията за намеса в личния живот на високопоставени люде. Тези обвинения са твърде сериозни. За да се отърве от тях, с лека ръка освобождава именно онзи свой главен редактор, (г-жа Уенди Хенри), получил неговото си разрешение за скандални разследвания и публикации. Независимо от това обществеността продължава да счита, че именно Боб Максуел е на дъното безусловно на всички компромати помествани в неговите три ежедневника. Общественият натиск нараства дотолкова, че налага вестниците от група “Мирър” да приберат шпаги и заемат “много по-пуританска … линия по отношение на частния живот, и решението е взето въз основа на консенсус вътре в групата”, а не по каприз на самия Максуел, твърди самият той в интервю. Като вестник с трайни традиции “Гардиан” е изненадан, че Максуел слабо се интересува от главоломно падащите тиражи на неговите вестници. Окачествен като “любител” който си мисли, че с високо качество на печат, по-сериозен формат и нарастващ обем би приравнил своите таблоиди към категорията на т.н. “качествени” вестници. Конкурентите не престават да му доказват, че си прави илюзии за единна Европа, (Великобритания не желае и да чуе за Евровалута!) че е далеч от всякакъв вестникарски професионализъм. Първият брой на неговият изключителен “ЮРОПИЪН” (THE EUROPEAN!), поставил си за цел да бъде глашатай на Нова Обединена Европа, днес несръчно заместван от “Юропиън Войс” в Брюксел, е подготвен за такива кратки срокове, че кандидатства в “Гинес”. В голямото състезание за завладяване на остатъчните информационни кухини на Средния Изток, заложени и умишлено поддържани от комунистическите идеолози, Роберт Максуел успява да изпревари Рупърт Мърдок, който постига цветен тираж на високотиражно голямоформатно издание години по-късно. Уникалното оборудване се оказва предплатено от Максуел. (С чии пари!?!) Мърдок остава да чака цели три години за подобно оборудване. По това време (1990!), “Дейли Мирър” и “Дейли Рекорд” на Максуел вдигат общ тираж 3.8 милиона броя, (Те никога няма да се превърнат в световна преса!), срещу вестника на Мърдок “Нюс Ъф Дъ Уорлд” достигнащ 5 милиона броя. С доста зор “Сънди Мирър” и “Пийпъл” на Максуел стигат едва 3 милиона общо. (Те никога няма да станат национална преса!)
       Запитан, какво именно го влече да притежава вестници; а те най-лесно се създават и пропадат, продават и купуват; Максуел откровеничи:

“ВЛАСТТА”.

И още по-точно:

“АЗ ПРИТЕЖАВАМ ВЛАСТ ЕФЕКТИВНО ДА ПОСТАВЯМ
ЕДНИ ИЛИ ДРУГИ ВЪПРОСИ. С ПРОСТИ И ДОСТЪПНИ ИЗРАЗИ.
АЗ ИМАМ В РЪЦЕТЕ СИ МЕГАФОН.”

През 1984. неговите вестници вземат участие в потушаване стачката на английските миньори начело с Артур Скъргил. По-късно Максуел подкрепя реорганизацията (Чиска!) на лявото крило на английските лейбъристи, (От където някога е излъчен за член на Парламента!), за да бъде превърнато в центристко. Неговият образ се мярка задължително веднъж седмично не само по неговите собствени вестници, но и по чуждите, където търпи убийствени критики. Без да си позволява директно да поставя своите собствени бизнес-проблеми.

“ВИЕ НЯМА ДА НАМЕРИТЕ НИЩО В МОИТЕ ВЕСТНИЦИ,
КОЕТО ДА БЪДЕ В ЗАЩИТА НА ОНОВА
КОЕТО МИ Е ИЗГОДНО КАТО БИЗНЕСМЕН”

Работата на Роберт Максуел с ръководителите на източноевропейските страни и публикуването и “разпространяването” на техните “философски” съчинения на английски и други езици, предизвикват упреците на политиците.
       Налице е сделка, която не би хрумнала всекиму лесно. Тогава той се извинява:

“ВИЕ НЕ СТЕ ЛИ ПРАВИЛИ ГРЕШКИ!”

Но, Боб Максуел–Капитана не е направил никаква грешка. Предполага се, че по този начин е подпомогнат трансфера на неизвестни по обем целеви финансови потоци, зад които можеби и днес текат пълноводни фискални реки. Като се има пред вид златният дъжд изсипан за тези “многотиражни” издания, от интерес единствено за колекционери и смешници, тази грешка от всяко положение е правилна. Притиснат от журналисти, а те винаги знаят какво да питат, Максуел признава:

“АЗ ИЗИГРАХ ЗНАЧИТЕЛНА РОЛЯ В ПРОМЕНИТЕ
КОИТО ПРОТЕКОХА В МНОГО ОТ ТЕЗИ СТРАНИ …
АЗ ВИНАГИ БЯХ АНТИКОМУНИСТ И НЕ СКРИВАХ ТОВА.”

Някой изследователи считат, че Роберт Максуел колкото е бил антикомунист; щото няма как да не бъде; дваж повече се е проявявал като болшевик, щото от време навреме така му отърва. През неговото книгоиздателство “Пергамон Прес”-Оксфорд преминават писанията на подавляюща част от физиците на света, а това не е без значение за преноса на позитивни знания изток-запад и разбира се, запад-изток. Местните наши ръководители, на които глобална прозорливост не би могло да се отрече, далеч преди Михаил Сергеевич Горбачов си го приемат на гости. Какво са договаряли? Що за опит са обменяли? Какви планове са предначертавали? Значи ли това, че наш’те хора така отдавна са били дотам надалеч от комунистическата идея, че възприемат за единствена ремедия материално-моралната разруха? Механизирано-милитаризирана схоластика, с която ни включваха и изключваха от Партията, както си им хрумне. С която замразяваха нашите реални научни постижения, че от наука имаха нужда колкото за членство в ООН. (Купони ЮНЕСКО – само за наш’те от ваш’те!) С която игнорираха реални художествени творения, че да наситят общественото пространство със досадно сив бълвоч, днес прерастнал в голи цици срещу заплащане. С която ни изпращаха да фалшивим партиен ентусиазъм по безплатни бригади, без подсигурен безплатен обяд. Без да рискуват абсолютно нищо друго, освен Националното Бъдеще. Как понастоящем да не се шири масова корупция, обусловена от легализирани финансови интереси, всред околна среда на относителна свобода на избор? Как така пенсионните фондове на Социалистическа Майка България, изградени върху артисалите пенсионни фондове от Царство България (1947.!), се оказаха гушнати неизвестно где? Как така наследниците Максуел се оказаха забъркани в спекулации с пенсионните фондове на своите многобройни служители? (Какво последва от това?) Коя именно православна финансова къща, колко парà преведе от БНБ към Робърт Максуел Комюникейшънс? (Срещу какво?) Има ли осъществена подобна финансова операция ин фактум, или всичко е брътвеж подир две ракии на вересия в кръчмата? СССР си имаше и има в Лондон своята си сто годишна Russian Bank. Какво имаше и има НР България зад канала, където за ортаклък задължително се изисква местен вложител? Отрудения под опеката на СоциализЪма и ПостсоциализЪма народец, безмълвно си отива от този лъжовен свят. Като как така е задължен да го стори в задълбочаваща се беднота, все по-открита просия за мизерни социални помощи, които държавата се стиска да обезпечи не защото няма – защото не желае? Как така се намират фондове за водене на военни действия на чужда територия? Този изоставен на произвола на съдбата нашенски народ е дал нещо повече от своят труд за минала, неотдавнашна и настояща България. Отдал Себе Си през не едно и две поколения. Не за да погива. А, за да пребъде. И, не се правете на по-големи патриоти от собствения си народ, господа гости на Майка България в Жълтозелено и Небесносиньо. Истинското злато не жълтее така подозрително. Цялата тази патаклама за безрезултатна борба с организираната престъпност, за борба със съвременния тероризъм, не е ли предназначена да отклони вниманието на обществеността от всичко онова, което съвсем не се считаше за организирана престъпност, защото вървеше под логото на корпоративната социалистическа държава?
        В началото на осемдесетте години на Рейд Варна блясва яка презокеанска моторна яхта. КПП поставя под контрол този незасечен от никого кораб. На борда на яхтата се намира всеизвестния милиардер Роберт (Боб) Максуел-Капитана, за когото от време навреме се появяват съобщения в пресата, как е посетил този или онзи соцръководител със своето аеропланче. На въпроса какво търси тук, Максуел отговаря на чист руски език: “Господин Тодор Живков …” И подава на шефа на граничния контрол визитна картичка на члена на високопатриотичното Политбюро на БКП, господин-другарят Милко Балев. Корабът бива допуснат във вътрешните териториални води и застава на кърма на второ място на пасажерски кей. Охрана и пост не се поставят. Максуел слиза като у дома си. Ръкува се под ред със всички любопитни барби. Този стокилограмов мъж перфектно говори руски. За него не е странно, че всички странят от сходнята на този рядък за тези води кораб. В други места зяпачите се тълпят. Тук има забрани. Един местен капитан се престрашява и бива поканен на чай в каюткомпанията на кърмата. Яхтата е "Южен Бриз" (“Southern Breeze") под флага на Бахамите. Каюткомпанията е обзаведена аскетично със сувенири от пътешествия в Африка. До час пристигат две “Чайки” и една “Волга”. Екипът на Роберт Максуел заминава за Евксиноград. На следващия ден яхтата е позиционирана на котва на траверс Евксиноград. Какво е договаряно? Какво е искано? Какво е дадено? Ако са били поети двустранни ангажементи, какви са те? Изтекъл ли е срокът за тяхното изпълнение? Какво е спечелила корпоративна България – какво е загубила приватизирана България? Никой бизнесмен не би си губил времето пред “Евксиноград” само, за да усети мириса на салкъм откъм нос Галата. Всред кошовете всякакви спомени на “най-близки сътрудници на Тато”, всъщност епизодични чираци по система за която се знае съвсем малко, за това посещение не се казва нищо определено. Остава да се разчита на вносна информация. Която рядко е недостоверна, но е задължително едностранчива.
        На Изток от Париж, Максуел инвестира скромни суми най-напред в Унгария. (В-к “Магяр Хирлап” и “Ести Хирлап”) Като бивш орган на ЦК на Унгарската РП, при подобрено качество и цвят, отворен за актуална информация, вестникът върви като топъл хляб. Надеждите се оправдават. Доказано е, че пресата от бившия СИВ би могла да се самоиздържа. Тогава магнатът посяга към безбрежния руски книжен пазар. Където очевидно е до днес. Без да престане да наблюдава политическата сцена в Англия, надявайки се на капитални промени по отношение на държавния строй във Великобритания. В този смисъл Робърт Максуел предхожда по възгледи, време и можеби съдба Лейди Даяна. Съществуват безброй вицове, как големият хуманист и хитрец отдалеч предусеща нещата. На един препратен ловец на спонсорство заявява:

”ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ ВАШИЯТ ШЕФ ВИ ИЗПРАТИ
ДА МУ ПОДАРЯ ЕДИН МИЛИОН ФУНТА?”

Подир изтичане на парламентарния мандат, Роберт Максуел остава член на лейбъристката партия, за да поддържа борбата срещу нейното ляво крило, което често превалира. Да се чуди човек – да се мае. С какво такъв отявлен десничар привлича бившите ръководители на СССР и НРБ. Къде свършва държавността, къде започва личността? На този въпрос добре отговаря всяко повърхностно изследване дейността на съвременните мултимилиардери-глобалисти. Които очевидно успяват да въплътят в себе си тези две начала. Няма никакво съмнение, че бившите нашенски партай-ръководители, далеч преди колапса на любимия социален строй, неофициално са поели откровено дясна политическа насоченост. Без да престанат да заблуждават редовия народ, с цялата мощна лицемерна безскрупулност на единствена легализирана пропагандна машина, доколко са загрижени за неговите съдбини. Чудейки се, като как да стане работата, че като излязат сухи от водата на връх Арарат, да им останат сили и за по някой-друг сулук въздух на куйтулук в бъдещото глобално демократско общество. И при удобен случай, отново да я ударят на социализъм. Какво по-добро за народо от това!?!
        Според Роберт Максуел социализмът най-накрая станал такъв, (Корумпиран, какъв друг, джанъм!), какъвто би следвало да бъде. Което не му попречи безславно да рухне. Дали, защото мнозина подобни на Робърт Максуел, безспорно отгледани за сметка всинца нам, бяха безмилостно отстранени? Известни са малцина. Колцина са общо? Вярна ли е мълвата за стотици доблестни разузнавачи изоставени на произвола по света? Каква е ролята на магнати като Робърт Максуел, Михаил Сергеевич Горбачов и Тодор Живков за тяхната съдба? Не всички от тях успяха да свъртят легален бизнес.
        През шестдесеттях години на миналия век като депутат в Парламента от лейбъристката партия Робърт Максуел, (Не е рожденно име!), бива наричан от медиите

“СОЦИАЛИСТ”.

Прокарвайки законопроект за продажба на частни лица на общинските комунални жилища в страната, (Стилови, здрави, надеждни, компактни, с нисък наем - кой дава тъй!), Боб дава пример на света. Подир годни правителството на Флорида предприема подобна стъпка без да подозира, (Или можеби отчитайки!), че такава е практиката в много социалистически страни. Глобализмът настъпва чрез активна десоциализация в комунистическите страни и спешна социализация в капиталистическите. Мащабен монополист, Боб Максуел не престава да твърди, че задачата на социализма е да осигури максимална свобода на личността, (Нещо което липстваше!), като се бори против монополизма за интернационализъм (Нещо в което социализмът прекаляваше!). През всичкото това време на медиен възход, пресата не престава да го упреква, че не е специалист-журналист, че не би могъл сам да оформи дори една първа страница на своите издания, че се занимава с това за което не е пригоден. Че е време да слезе от политическата сцена. Светът свръхскоростно акселерира. Медиите се преструктурират и електронизират. Многотиражни издания на Максуел така откровено ухаят на глобален политически “Грийнпийс”, че не биха могли да не бъдат трън в очите на консерватори от всякакъв калибър.
        Към датата на неговата внезапна загадъчна смърт, вестникарската империя Максуел се структурира както следва:
 

 

Група “МИРЪР”
“Дейли Мирър”, “Сънди Мирър”, “Пийпъл”, “Спортинг Лайф”,
“Сънди Мейл”
Серия “МИД-СЪМЪРСЕТ”
“Сюрей Мейл”
“ПЕРГАМОН ДЖЪРНЪЛС”
400 научни и научно-популярни названия
заедно с
“Бритиш Мегъзин Пъблишинг”
заедно с
“Бенкинг Уорлд”, “Бритиш Еъруейз”, “Хайлайф”,“Хоум енд Лоу”
“Юнайтед Трейд Прес”
“ПЕРГАМОН ПРЕС”
“Макдоналдс”, “Футура”, “Куин Анн Прес”, “Орбит”,
“Макдоналд Едюкейшн”, “Пюрнел”, “Абърдийн Юниверсити Прес”
“ПЕРГАМОН ХОЛДИНГ”
“МАГЯР ХИРЛАП”
“КЕНИЯ ПРЕС”
“ЮРОПИЪН”

        Около заглавията на всички тези издания кръжат кохорти малки и големи знаменитости, въртят се пари от реклами и поземлена собственост, от всевъзможни индустрии и занаяти. Звучи живот.
През февруари 1988. шест световноизвестни журналисти биват поканени да гостуват на борда на моторната яхта “Лейди Джислейн”, на ксотвена стоянка в порт Бастия, Корсика, където времето е подходящо за изхабените от войната дробове на Капитана. (Претърпял е тежка белодробна операция!) “Лейди Джислейн” е заменила старата “Соутерн Брийз” не само от съображения за сигурност, не само поради възможност да приема вертолет, но и от необходимост от висш маркетингов имидж. Журналистите се водят от Ян, синът на Максуел, придружен от Питер Джей – началник канцеларии, един банкер от когото се очаква заем и един секретар. Капитан Боб си е наумил да закупи американското издателство “Макмилан Прес”, за което се искат едва 2 милиарда и 350 милиона долара. Изглежда това е повод за тази поредна среща пред пресата в присъствието на банкер. Рупърт Мърдок вече е купил "Уолтър Аненберг Триангъл"-САЩ за 3 милиарда долара. Състезанието е в своя разгар. Мърдок е овладял втората по големина в света вестникарска компания с годишен оборот 4.8 милиарда долара. Пред Максуел лежи справка на “Форбс” която показва, че се намира едва на 23. място в списъка на световните милиардери “само” с 1.6 милиарда долара годишен оборот. Какво падение на интернационализма! Какъв позор за социализма “А-ла Максуел”. Робърт (Боб) Максуел-Капитана е навършил 65 години, но не е готов да излезе в пенсия, ако така би могло да се нарече едно очаквано оттегляне в полза на неговите синове. И, все по-често си задава въпроса, доколко са готови неговите наследници да поемат нещата в свои ръце. Предстоят нови инвестиционни рискове, а това е по-силно от хазарт. Пред журналистите на борда на “Лейди Джислейн” дава да се разбере, (Дали е успял!), че все още е рано да се “пенсионира”. (Моля, моля, моля! Това е друг тертип пенсиониране!) И демонстрира, как ефективно си ръководи чрез сателит и по факс всички работи в своята империя. За която е ясно и за незрящи, че не са й чак толкова здрави краката, колкото на пръв поглед изглежда. Журналистите са впечатлени, но не чак толкова. Те са виждали достатъчен брой милиардери пред опропастяване. Едно интервю, един обяд и, на вертолета - обратно на континента. Нека отразят предвидимото бъдеще. Максуел не успява да прозре, че възможностите му са да работи на средно регионално равнище. Все още купува само вестници, предприятия и топръководители. Без да успее да си купи държава. Що за глобализъм е това?
        “ПЕРГАМОН ПРЕС” е второ по значение в света книгоиздателство за фундаментална научна литература. Основно се занимава със спекулации на борсата. Вътре в себе си това е финансово-брокерска къща, ползваща високия рейтинг на своята пронаучна дейност. Назрява качествена промяна в телекомуникациите. Както всеки тайкуун Роберт Максуел прави вложения в спътникова и кабелна телевизия от името на Пергамон Прес. Задава се бум с вечните CD-та, с кабелната и сателитна телевизии, с портативни телефони и джебни компютри. Всичко това изисква нови и нови рискови вложения. Личното състояние на Робърт Максуел трудно би могло да се оцени съвсем точно. Подир смъртта му се оказва, че дължи доста на пенсионни фондове. Като преки и оторизирани наследници, синовете му приемат и понасят бащините грехове. Но, така е винаги при финансови пирамиди. Явни или неявни. Научно или случайно структурирани. Скоротечни или бавнооборотни. Не напразно частни изследователи дузина години подир таинствената негова смърт, продължават да задават съществени въпроси. Като е бил така тясно свързан с ръководителите на страните от СИВ, дали съдбата на всенародните социалистически пенсионни фондове не се крие в някой глобален финансов капан адресирано щракнал за социализЪма, и поставил в шах семейство Максуел? Някой от публикуваните при ПЕРГАМОН ПРЕС научни изследвания разглеждат реалния свят, (Не само финансовия!), като система от всякакви си пирамиди. Лесно е да се увлече човек. Особено ако е прекалено самоуверен.
        Още през 1968. Роберт Максуел, често наричан “Капитана”, се хваща в тежка

КОНКУРЕНТНА БОРБА

с Рупърт Мърдок за собственстта над “Нюс Ъф Дъ Уорлд” (“Световни Новини”) Изключително популярен вестник, почти непознат на нашия пазар. Голям играч на покер, винаги печеливш, с изключително доверие всред международните банкови кръгове, за които дребните борсови спекулации на социалистическия СИВ са повод за вицове и подигравки, Мърдок печели всяка игра срещу Максуел, като гушва ежедневниците:

 

“Нюс Ъф Дъ Уорлд” …………..…………..……1960;
“Сан”………………………….…………..……..…1961;
“Таймс”……………………….………………....…1981.

И започва да ги обновява. Печалбата от продажба на тези фундаментални за Великобритания издания е незначителна в сравнение с постъпленията от реклами. Нещо, което “Пергамон Прес” не би могла да си позволи поради особения характер на нейните издания, където е непрактично да вложиш реклама. Научните издания се четат от простосмъртни наивници преживяващи от публикация до публикация на вересия.
       В отговор на това предизвикателство, (1984.!), Максуел успява и купува “Мирър Груп”, за да отбележи:

“МОЯТ ПРОБЛЕМ Е, ЧЕ НИКОГА НЕ МОГА ДА КАЖА НЕ.
АКО БЯХ ЖЕНА ЩЯХ ДА БЪДА ПОСТОЯННО БРЕМЕННА.”

Откровеността е хубаво нещо. Пред чужди хора обаче е изцяло вредна.
Още приживе за Робърт (Боб) Максуел Капитана са написани няколко доста човечни книги. Някой от тях го изкарват израелски супершпионин, от което той се залива в смях. Максуел е толкова крупна риба, че би могъл да бъде шпионин на единствено на самият себе си. Посмъртно се наброяват десетина заглавия. Някой вече са налице и на български. В тях се коментира някаква си “българска връзка”. Тъй като оригинални нашенски изследвания не са известни, нещата следва да бъдат приети тъй, както са представени там. До времето на тяхното документално доуточняване. През 2003. Джордън Томас и Мартин Дилън публикуват обемна книга в която отново твърдят, че Мосад унищожава Робърт Максуел, за да не бъде разкрито че е израелски висш шпионин, но тази версия подлежи на потвърждение. Службите унищожават своите функционери единствено при доказан провал. Какъв би бил този провал при един Максуел? С какво е свързан той? Само на Мосад ли е служил? Как е оцелял толкова много години? Двамата крупни анализатори представят свидетели които твърдят, че Максуел е ликвидиран от израелски антитерористичен екип. Което също подлежи на съмнение. Като е така, как ли са го разкрили? “Таймс” някога бе отбелязал, че по време на предполагаемото падане зад борд, недалеч от яхтата на Максуел се е намирал под ремонт неизвестен руски (!?!) кораб. Само че, русите не са толкова невежи, (Както на мнозина им се иска!), че да афишират присъствие на флаг по време на суперсекретна ликвидационна операция. Всезнайковци налагат мнение, че работейки за Мосад Максуел е искал все повече и повече парични средства за своите финансови, а можеби любовни авантюри. На стари години това е всякак опасно. Винаги свързано с оросяване на мозъчната кора и упадъка на възможното мачадо.

БИОГРАФИЯТА

на Робърт Максуел е много по-неясна отколкото някой би могъл да си представи. Едва ли не целият неделен брой № 0079 от “Цветния вестник на годината” (THE EUROPEAN-Weekend, November, 8-10,1991.!) се прощава със своят основател и това наистина е така. Собственикът на Пергамон-Прес, едно от малкото западни книгоиздателства позволяващи си разпращане на безплатна научна литература на съвършено неизвестни и незначителни учени през бариерите на комунизма, го няма. Боб загадъчно е изчезнал от борда на своята яхта, (“Лейди Джислейн”!), където се е чувствал най-сигурно. Това се случва недалеч от Канарските Острови така неочаквано, както някога се е появил в света на богатите. Трупът на изпреварилият своето време паневропеец бива открит от вертолет на испанската брегова охрана, а по-късно идентифициран от семейството му и патолога д-р Лиза Гарсия Коен и неговата съпруга Бети Максуел пред дежурния съдия в град Телде, малък град край Лас Палмас. (Съмнения към тази идентификация остават!) За да бъде погребан няколко дни по-късно на Маслиновия хълм, с изглед към цял Ерусалим. Пет години преди това Робърт Максуел тайно е посетил Израел, за да подбере място къде да бъде един ден погребан. За богатите това е порядък и престиж. Те избират всичко. Освен своята собствена ненадейна смърт.   
       Съпругата на бизнесмена получава куп съболезнователни телеграми от целия свят. От Жак Делор, от Джордж Буш-старши, от кого ли не. Михаил Горбачев заявява:

“Г-Н МАКСУЕЛ ДАДЕ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ПРИНОС
ЗА КООПЕРИРАНЕ МЕЖДУ ИНДИВИДИТЕ…”

Франсоа Митеран го определя като голям бизнес-лидер. Шимон Перец го нарича “цяла империя от мисли”. Всъщност

КОЙ БЕ ТОЙ?

Роден като Жан Лудвиг Хох, (1923.!) в еврейско пауперизирано семейство от село Солотвино, област Рутения, на границата на Чехословакия с Полша, Унгария, Румъния и СССР, бъдещият медиен магнат Роберт Максуел до 7 годишна възраст джапа бос по селските мегдани. Рутения е испокон веков спорна гранична територия, преминаваща по каприза на Великите сили периодично под юрисдикцията на Унгария, Румъния, Полша, Чехословакия и бившия СССР. Тук се говорят всички езици на Европа. Легендата с която Жан крачи през света гласи, че неговият дядо, баща, майка, три сестри и брат загиват в Аушвиц. Но истината би могла да бъде друга. Стратезите на световните разузнавания са достатъчно находчиви. Твърди се, че успяват да придвижват през вековете онаследени пакети тайни знания, предназначени да намерят израз и приложение в някоя сакрална динамична личност. Развитието на човечеството го налага. През 1938., подир окупацията на Чехословакия от Хитлер тийнейджърът Хох разбира, че е време да надене някакви обувки. И забягва в Унгария, където се включва в съпротивата. Заловен като куриер на нелегални, той е осъден на смърт. Успял по чудо да се отскубне от гибел, Жан Людвиг Хох пресича границите на пламнала Европа. Пешком и на автостоп достига Франция. Войната тече! Това му дава право да постъпи в т.н. “Чешкия Легион”, неразделна част от Френския Чуждестранен Легион (1939.!). При капитулацията на Франция Хер Хох бива евакуиран заедно с отстъпващи войски в Ливърпул. Където декларира, че има намерение да се бори с хитлеризма до смърт. На първо време бива зачислен в Пионерския корпус, който все още не е станал Кралски, а е само спомагателна рота-филтър за невъоръжени чужденци. Корпусът е тъпкан с европейски бежанци. Мнозина от тях писатели, лекари и знаменити музиканти, които никога няма да се прочуят иначе освен в списъците на падналите на бойното поле. За да се амалгамират по-добре в социото на военновременна Великобритания, но и за да не бият на очи че са събрани от кол и въже, доброволците биват окуражавани да възприемат свои “noms de guerre”. Хер Хох възприема първото име, което му попада пред очи – онова на цигарите Мюрие. И се превръща в Иван Дю Мюрие. Трябва да е паднал доста войнишки смях. Хер Хох е задължен отново да се преименова. И се превръща на Лесли Джонс. Изведнъж установява, колко много харесва Великобритания. Храната е добра. Жените са само пръв поглед студени. Службата е строга, но не тежи. Има изгледи подир войната да получи разрешение да се великобританизира. Би останал завинаги в тази страна на мъгли, но и на реки. Страна без планини, но с толкова много възможности за издигане в небесата. Страна под хитлеристки обстрел, но помитаща Германия по своя път. Хер Жан Лудвиг Кох, Мосю Иван Дю-Мюрие, се преименува за последно. Роберт Максуел звучи съвсем по английски. Доста е тежкарско без да е докрай изперкано. Днес никой не би могъл да каже, дали зад името Людвиг Хох не се крие друго някакво, още по-славянско комсомолско име. Това последно преименоване дава възможност на бежанеца от Източна Европа, да се зачисли в действащата армия, без да кисне в правене на торби с пясък за отбрана и укритие. Скоро подир това бива прехвърлен като офицер за поръчки в Кралския Полк на Нейно Величество Кралицата. Полиглотите навсякъде са изключително полезни. Освен останалите европейски езици Боб перфектно владее руски. Съгласно официалната версия, записана черно на бяло във военната история на Великобритания, по време на военните действия в Европа, Максуел с ръчна картечница “Стен” в ръце успява да завземе и унищожи възлово германско картечно гнездо някъде на холандско-германската граница (Около Паарло!).
       Това постижение е толкова съществено за военните действия, че лично Фелдмаршал Монтгомери го награждава с Военен Кръст. Заповедта е персонална:

“ТОЗИ ОФИЦЕР ПОКАЗА КАЧЕСТВА НА ВОДАЧ
ОТ НАЙ-ВИСША КЛАСА КОМАНДВАЙКИ СВОИТЕ ПОДЧИНЕНИ
С ГОЛЯМО УМЕНИЕ,
И ПРОДЪЛЖИ СМЕЛО НАПРЕД ...”

Робърт Максуел получава ранг капитан. По-висока от тази награда е единствено Кръстът Виктория, за което до краят на своя живот Максуел не престава да съжелява. (Би получил ранг полковник!) В края на краищата войната свършва. Новопокръстения великобританец Робърт Максуел сключва брак с Бети Мейнард, (Парижанка от стар хугенотски род!), генералщабен преводач в британските окупационни сили. На демобилизираните се предоставят някакви права и поощрения. Работил за органите на английската цензура в Западна Германия, (Което си е разузнаване!), подир две години младият мъж е демобилизиран. През 1948. Боб основава своята първа “Роберт Максуел Лимитид”, по-късно база и начало на Пергамон Прес. Между 1964-1970. е избран за член на парламента от Лейбъристката партия. През 1981. става собственик и изпълнителен директор на Максуел Комуникейшънс Кърпорейшн. През 1984. е едноличен собственик на Мирър Груп Вестници. През 1987. пуска новия “Лондон Дейли Нюс”. През 1989. закупува Макмилан-САЩ. През 1990. основава и става собственик и главен редактор на “Юропиън” (ТНЕ EUROPEAN!). През 1991. закупува “Ню-Йорк Дейли Нюс” и пуска “Юропиън” в продажба в САЩ и Канада. Изключително смела стъпка, която едва не го опропастява. В деня на неговата смърт Робърт Максуел е собственик на вестници, списания, печатници и минава за един от най-мощните бизнесмени на Европа. Нашите топръководители надушват от къде вее вятъра. Петдесеттях години мораториум върху разпределението на следвоенна Европа изтичат. Предстоят нови времена. Някога аванчастите на американските войски в Европа са влезли в България едва до Боровец, (Техническата гимназия за дърводобив!), без да си позволят да навлязат в столицата. Падне ли Берлинската стена обаче, работите биха станали други. Ето защо един подобен антимилитарист при това заклет антимонархист, заслужава определено доверие. Колко му е да му делегираш да управлява нечии анонимни пари в нечий анонимен интерес. Под надзора на някой кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. Пък каквото ще да става!
        Легендата за неочакваната смърт на Робърт Максуел “сърдечна атака и падане от борда на “Лейди Джиислейн” в морето” е нищо повече от приключване на неразрешима загадка. (Или сделка!) Трябва доста да е люшнало пустото Средиземноморие, за да падне в морето един така печен яхстсмен с капитански права за всевъзможни превозни средства. Неговото тяло е търсено в морето в продължение на два дни от 3 хеликоптера, специален самолет, испанска военна фрегата и 3 спасителни лодки на Червения Кръст по курса на неговата яхта, която е била на ход по време на трагичното произшествие. (А не на котва, както бързат да съобщат някой източници!) Боб Максуел се е мярнал весел и засмян по палубата рано зарана в 04:30 на злокобния вторник. Започват да го търсят с огромно закъснение едва подир позвъняване от много високо място за изключително важен разговор. Подир повече от 48 часа тялото му е открито да плава с отворени очи в следата на яхтата по време на нейното придвижване от Санта Круз Де Тенерифе към Лос Кристианос около Канарските острови. Според патолозите това е признак изключващ удавяне. Какво именно се е случило остава загадка?
       Трупът на знаменития книгоиздател бива идентифициран от неговата съпруга с помощта на патолога д-р Лиза Гарсия Коен. Старата дама възкликва:

“ТОЙ Е КОЛОСАЛЕН ДОРИ В СМЪРТТА СИ.”

Но дали достатъчно? Двата най-големи сина на Максуел (Той има девет деца!), се заемат и оглавяват империята, на която акциите незабавно падат. Жан (35 години!) поема “The Mirror Group Newspapers”. Кевин (32 години!) оглавява “The Maxwell Communication Corporation” собственик на най-тиражирания нюйоркси таблоид “Дейли Нюс”. Безсрамни купувачи се явяват незабавно. Двамата младежи заявяват в един глас, че правят почтен и точен бизнес и не желаят да го продават. Нещо, което по-късно им отваря път към затвор, а подир още години към неочаквано помилване. На практика задълженията на двете групи са намалели за през текущата (1991.!) година. Не е ли това истинската причина да бъде отстранен Максуел? Осуетяване просперитета на една дотам дясна че крайно лява финансова групировка, можеби поела да мултиплицира нечии неявни каси, е от съществен интерес в борбата за конкурентни търговски пространства в Средна и Източна Европа. Ако тези пари наистина са постъпили чрез Роберт Максуел и някоя на пръв поглед незначителна националотговорна българско говоряща финансова династия по т.н. “свободни островни зони”, тези пари са изгубени завинаги. Особено, след като е отстранен брутално от финасово-политическата сцена живият български ключ към тези пари. В главната квартира на вестника в “Орбит-Хауз” всички служещи са поразени и озадачени, преди да изпаднат в паника. (Между тях и Огнян Дойнов, по-късно установил се завинаги във Виена!) Боб добре е заплащал добросъвестното служене, макар да е бил съвсем себичен. Школа, каквато липства на мнозина парвенюта, десетки години загледани в политическия си балкански пъп, без да успеят да станат финансови факири. Остава единствено споменът. Жан Лудвиг Хох, Иван Дю-Мюрие, Роберт Максуел не е преставал да твърди упорито:

“КОНТИНЕНТАЛНА ЕВРОПА ТРЯБВА ДА ВЪЗСТАНОВИ
СВОЕТО ЛИДЕРСТВО В СВЕТА.”

Дали не се е оказал прекалено много европеец? Така или иначе дейността на Максуел на пазара на вестници е конкурентна, напредничава и крие опасност да засенчи много официози. Счита се, че пускането на първи брой от “Юропиън” на 11.05.1990. е най-бързото подготвяне на първи вестникарски брой в света. Само за няколко месеца вестникът достига тираж близък до вековните “Интернешънъл Хералд Трибюн”, “Уолстрийт Джърнъл” и “USA-Тудей”, при неизвестни загуби.
       Представянето на първи брой на

THE EUROPEAN

става в Ню-Йорк в присъствие на Ксавиер Перец Де Куеляр, кмета на Ню-Йорк Дейвид Динкинс и над 40 посланици при ООН от Европа и САЩ. По този случай Максуел си позволява да заяви:

“ХОРАТА ТРЯБВА ДА ИМАТ МЕЧТИ И ДА НАПРАВЯТ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО З
А ДА ГИ ПОСТИГНАТ …
НЯМА ЗНАЧЕНИЕ АКО ТЕ ПРОПАДНАТ.
ТОВА КОЕТО Е ВАЖНО Е, ЧЕ СЕ ОПИТВАТ ДА ГИ РЕАЛИЗИРАТ.”

Питър Донели, близък сътрудник в кашата наричана правене на вестник, предава някой от най-често употреблявани работни изрази на Боб Максуел:

 

“Не бих заел назаем дори изгоряла кибритена клечка”;
“Въртите се наоколо като пилета без глави”;
“Това е полезно колкото лански сняг”
“Никога не захващай кавга с човек, който купува мастило с бъчва”;
“Какво друго има между ушите ти освен свеж въздух?”;
“Колко пъти трябва да те уволням, преди да започнеш да правиш това,
което ти нареждам?”;
“Кой ме накара да подпиша този чек?”;
“Ти си моят последен патрон!”.

Само че, ръководенето на преса народняшки тип задължително води до прегаряне на бушоните. Нещо, което при Жан Лудвиг Хох или Иван Дю-Мюрие, или Робърт Максуел, завършва внезапно. Неговата съдба ви ли напомня - отчасти - съдбата на Мартин Идън – а?
        Към всеобщата скръб на света, се присъединява и Васил Гаджанов, по онова време главен редактор на най-четения столичен вестник “Вечерни Новини”. Единствен и последен вечерен вестник в набързо - тоест през куп за грош - европеизирана България. Гаджанов признава свои многобройни срещи с високия професионалист Робърт Максуел, за подготовка на модерен български вестник, макар преговорите за закупуване на “Вечерни Новини”, под натиск на тогавашната общественост,  да се провалят. “Вечерни Новини”, някога поел щафетата на старомодния ала така целенасочен “Звено”, повече от две десетилетия не съществува. При медиите е от изключително значение чие притежание са. Защото са - като жените. Правят се, че слушат своят господар, по Закон и съгласно Бог. За да го изоставят в най-критичния момент. Усетят ли - от къде духа хамсина на Вечният Паричен Интерес.

THE END
07.04.2004 г.
15.02.2010

Нагоре