ПРИЗРАЦИТЕ

OCEAN PRESS-VARNA

PRESENTS
(c) 1990-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПРИЗРАЦИТЕ НИКОГА НЕ СА САМОТНИот
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ(www.heritage.varnalife.com)

МАЛКО подир почти забравената катастрофа с моторния танкер “Тори Каньон”- Монровия през 1967, правителството на Великобритания учреди специална Група за Контрол над За-мърсяванията на Морето. Групата изкара дълги години подгот-вителен период, защото тежки нефтени замърсявания подир това рядко се случваха в британски води. През това време, тя набра опит в различни точки на света, а лабораториите “Уорън Спрингс” разработиха широк набор от специализиран инструментариум и, апаратура. Заедно с подходящи методики. През 1977, тази група бе поставена под ръководството на контраадмирал М. Стейси. Човекът вече навлизаше в пенсионна възраст. В едно интервю пред списание “Шипинг Уорлд”, взето от известния по онова време журналист Кевин Чинери, адмиралът заяви:

“... Да, аз съм Сметосъбирач. Аз почиствам Мръсотата и Одобрявам Всичко, Което Намалява Риска... Ние не живеем В Един Съвършен Свят...”

Всичко това винаги ми идва на ум, стане ли дума за прословутите кораби-призраци, които все по-често започнаха да се появяват из бреговите води на България. И, да изчезват винаги навреме. Без да оставят подир себе си никаква следа. При това, без да бъдат колективни миражи. Предполага се, че те са пълни с опасен товар, предназначен за изхвърляне във все още неза-щитени от международни конвенции морета. Или именно там, където морското законодателство прикрива, вместо да контроли-ра и наказва. За разлика от повечето морски страни, Република България няма перфектно отработена система за Екологична Отбрана. Може да я има. На хартия. Може да е проиграна. При учения. Но, защо на практика не действа? Отговорът е един: Значителен Брой Хора На Закона и Морето Считат, Че Почистването На Мръсота Е Под Тяхното Лично Достойнство. Но, защо тогава възпрепятстват желаещите да се занимават с това?
ОЩЕ НА 01.03.1980, м/к “МАРИЯ БЪКОЛИЦАС”-Пирея, натоварена с т.н. "айрън пигс" по документи, (железни прасета, отливки от непреработена сурова стомана), на път от Бразилия за Румъния, потъва пред Констанца в часа, когато достига своето назначение. Странно е, че по онова време Румъния внася сурово желязо чак от Бразилия, вместо от СССР, който го търгува далеч по-евтино, а транспортните разходи не биха могли дори да бъдат сравнени. Каква е съдбата на товара на кораба, който подир себе си не остави жив екипаж, а освен това не остави морето да извади никакви трупове, и все още лежи на 42 метра дълбочина, не може да не предизвика въпроси. Като се знае тогавашната толерантност на румънските пристанищни власти, към товари със съмнителен характер.
МАЛКО ПОДИР ТОВА, на 25.08.1984, френският рол-он-рол-ъф “Монт Луис”, се сблъска с прекрасния пасажерски ферибот “Оле Британия”, в северната част на Ламанша. Ареал общо взето тежко натоварен с корабен трафик. Именно в тази част на Световния Океан, в началото на епохата на механичната тяга, парните кораби настигаха ветроходните, за да ги изпратят безпощадно на морското дъно. Пасажерите на “Оле Британия” и двата екипажа, бяха спасени. Подир катастрофите с танкерите “Тори Каньон” и “Амоко Кадиз”, Франция и Англия успешно си сътрудничат в опазване живота на море. При сблъсъка “Монт Луис” потъна, като гвоздей в морето. Той пренасяше само 450 тона уранов хексафлуорид. Товарът бе от южноафрикански про- изход. Собственост на европейски и американски контрактори. Предназначен за преработка в съветски атомни реактори. Срещу стотинки в твърда валута. Подир преработка, товарът поемаше отново през океана. Кой знае дали централата в Чернобил не се занимаваше именно с подобна дейност. И, дали не го прави до ден днешен. Около подобни съоръжения винаги има подходящо информационно затъмнение. Под предлог за държавна, регионал-на и заводска безопасност. По онова време, над десет процента от тази скъпоценна стока, предназначена за Англия се прерабо-тваше именно в съветски атомни централи. Не се знае, какъв процент от общоеропейската и световната. Както не се знае, дали това не става и, в АЕЦ Козлодуй. Но, едно проучване на Междуна-родната Морска Организация - ИМО установи, че всеки грам преработен уран преминава средно 10 000 морски мили път запад-изток-запад, преди да попадне под формата на пръти или плочи в някой подходящ атомен реактор. При един почти нео-съществяван международен и национален контрол. Катастрофата с “Монт Луис” разтревожи за кратко общественото мнение на запад. Тя почти не бе коментирана на изток. От край време вся-какви коментари, които имат пресечни точки с елементите на власт и богатство по тези ширини, се считат за вредни в най-широк сми-съл. Бизнесът си е бизнес. Здравето на хората - на второ място.
“МОНТ ЛУИС” потъна само на 15 метра дълбочина, а това винаги означава удачни подводни работи. При това, само на шест мили от брега на Белгия. Тоест в нейните териториални води. Не-забавно се събра цяла глутница кораби. Едни да охраняват. Други да предлагат водолазни услуги. Трети да шпионират. Заедно с два специални понтона тип “Титан”, за спасяване на подводници. Во-долазите облякоха много специално защитно облекло. Радиоактивността и химическия състав на водата се наблюдава-ха, както никога до днес. Журналистите бяха прогонени. Те се опитваха да подхвъркват с вертолети. Радиоактивността и химичния състав на водата бяха контролирани и, от военните. Както никога до тогава. “Грийнпийс” довтаса на разстояние и, странно, не се намеси. Катастрофата бе много, много, много сериозна! Според някои източници урановият хексафлуорид се съдържал в тридесет пълни и десетина празни контейнера, много от които хукнаха из морето. Междувременно в морето изтекоха към 500 тона гориво. Те, бяха оставени на произвола. Внезапно бе обявено, че операцията завършва докрай сполучливо.
(С РАЗВИТИЕ НА ЧАСТНИТЕ ПАРАХОДНИ ДРУЖЕСТВА у нас, които все още едва ли са узрели за истинско държавническо отношение към Проблемите за Опазване на Морската Околна Среда и Здравето на Хората, независимо че се ръководят от бивши номенклатурни кадри, бяха регистрирани ред странни по характер морски катастрофи).
В СРЕДАТА на 1988, ИК на ЦК На Румънската Комунистическа Партия, се събра на извънредно заседание. За да разгледа някои очевадни случаи в страната. Един от тях бе складирането и съхраняването на особено големи количества вредни отпадъци на площадки в порт Сулина. Доказан бе незаконен контракт с базираната в Лихтенщайн фирма - пощенска кутия “Кимика”. Още през 1986 румънското правителство бе провело съответно следствие, но то бе потулено от всемогъщите пристанищни власти. Следствието доказа, че фирма с подобно наименование притежава и румънската държава. Която само формално се интересува от влиянието на неконтролираното складиране на вредни химически отпадъци върху здравето на местното насе-ление. Навярно съветската страна е повдигнала въпроса. На този свят, винаги се намира някой, да си отвори добре и навреме очи-те. Понякога постфактум. (Както това стана и, с добре замаскира-ния Лепрозориум в Делтата на Дунав). ЦК сне от власт секретаря на Министерството на Външната Търговия Константин Станку, един-двама директори на митници и безброй местни наивници. Както и, Министъра на Външната Търговия Илие Въдува, и Председателя на Държавния Планов Комитет Щефан Бърля. Без да зачита тяхната "партийна правоверност". Твърди се, че складирането било прекратено. Но доколко, това никой не би могъл да каже.
БЕЗИЗХОДИЦАТА С НЕПРЕРАБОТВАЕМИТЕ ОТПАДНИ ПРОДУКТИ, в световен мащаб отдавна е критична. Крупните концерни умеят да се справят на черно. Дребните производители, успяват да пренебрегнат природозащитното законодателство. Редовият гражданин, често пъти без да подозира, е подложен на въздействие от този порочен кръг. Очевидно, на подобна инвазия е подложено и Черно Море. Поради неговата специфична особе-ност за относително мъртвило под 180 метровата изобата. Което означава, че биха могли да се извършват несанкционирани конвенционално потопявания известни като “дъмпинг”. Обхванати от т.н. Лондонска Конвенция от 1972. Към която причерноморските страни не питаят никаква отговорност. Това е една скъпа конвенция. По нея страна за Черно Море бе единствено бившия СССР.
ЕДВА ПРЕЗ 1988 стана ясно за кораб-призрак, който вместо да броди из Европа, се е спуснал по течението на Дунав, за да излезе в Черно Море. Дали не бе натоварил злополучните смеси именно в Сулина? Това никой не би могъл да каже. Корабът бе речно-езерен тип, наричаше се “Петерсберг”, регистриран бе в Германия и, официално носеше товар в обем 1176 тона неф-тени смеси. Част от тях в контейнери, които се предполагаше че ще приеме турската страна. Румъния често партнира с Турция. Малко подир 18.05.1988 корабът навлезе в Черно Море, за да до-стигне турския бряг. Където внезапно му бе отказан достъп. Евро-пейската преса под натиска на природозащитници, бе вдигнала шум до Бога, че корабът носи на борда си отпадъци от лабора-тории в Австрия, разработващи препарати за борба със СПИН.
ПРЕД Измит, “Петерсберг” остана 45 дни. През това време, властите от Истанбул вземаха на няколко пъти химически проби. Капитанът на кораба, който бе взел със себе си своето семейство разбра, че и той не е наясно какво точно превозва. Незабавно отпрати семейството си у дома. Дали не бе късно? Доказано бе, че радиоактивността в някои контейнери надхвърля 140 Бекерела. Капитан Гюнтер Грошиян, бе вбесен. Той вдигна котва и, отплува. Но, обратният път по Дунав към Австрия му бе отказан.
ЕДНО РАЗСЛЕДВАНЕ на вестник “ДИ ВЕЛТ”, по-късно показа, че “Петерсберг” многократно бе товарил и разтоварвал в Сулина. Вестникът съобщи, а подир това се извини, че товарите винаги отпътуват подир това за България, където биват складирани на неизвестно място. В краят на седемдесетях години и до края на осемдесетях, това не би могло да стане без протекция на бъл-гарските власти. Именно по онова време, в Комитет за Опаз-ване на Природната Среда при МС, имаше най-много щастливи бракове, с мисионерки на Световния Червен Кръст и Червен Полумесец.
ВТОРО РАЗСЛЕДВАНЕ на независими експерти доказа, че някой си Лотар Витенберг, който притежава брокерска агенция за поречието на река Дунав, държи постоянна радиотелефонна връзка с “Петерсберг”. Той установи, че работата не отива никак на добре. Когато корабът бе спрян от руски военни кораби, капитан Гюнтер Грошиян отново хвана пътя край бреговете на България. За да се установи на около 14 мили пред Босфора в екстериториални води. Той поиска разрешение да бункерова в Истанбул и, получи 48 часова транзитна виза. За да приложи един стар морски трик. Да изпомпа своите сантини, а всъщност част от размесените с нефт за камуфлаж лабораторни отпадъци. Основният товар в контейнерите обаче, продължи да бъде обследван от множество инстанции.
ОСНОВНИЯТ ТОВАР представляваше изгребана земя и късове строителни конструкции, примесени със ксилен и бензин, за да бъдат поне частично обеззаразени. Което бе направо смехотвор-но. Концентрацията на нефтоводни смеси в товара бе над 50 мили-грама на литър, а това вече не се разрешаваше от компетентните власти. Вездесъщият “ШПИГЕЛ” незабавно оповести, че това са наистина отпадъци от старите лаборатории на “Вагнер и Сие”, банкрутирала не без задокеанска намеса, закупена от новия стопанин от Швейцария “Имуно”. Който, започна да събаря ста-рите цехове за да строи нови. Твърди се, че отпадъците са били не по-малко от 10 000 тона, част от които все още се намират на австрийска територия (1988 г.). Проблемът с отпадъците от опити със СПИН възникна, когато стана ясно, че товарът се трансфе-рира чрез швейцарска корабна агенция, а “Имуно” притежава 20 новозакупени шимпанзета за подобни опити.
ПОСЛЕДВАХА РЕД ДИПЛОМАТИЧЕСКИ КОНТАКТИ. Австрия бе получила устно уверение от турска страна за депониране на отпадъците, но портовите власти се бяха оказали на висота. Последва среща между министъра на околната среда на Турция Аднан Кавечи и, този на Австрия Клаус Тьопфнер. Турция решително отказа. “Петерсберг” отново се запъти на север, за да изчезне завинаги от корабните регистри. Преди това, капитанът изхвърли варелите пред 12 милната зона пред Измит. Морето ги изхвърли на брега. Турция намери къде да ги зарови. Но, къде остана “Петерсберг”, това не може да каже никой. Няколко години по-късно, шабленски рибари видяха друг един кораб-призрак, “ХАЛТЕРМАА”, да стои загадъчно на хоризонта точно на румъно-българската граница. И, внезапно да потъва. Без да подаде "SОS". Без да отдели лодка. Без да има спасяващи се. Не бе ли това отново, и отново, някой пореден “Петерсберг”?
Това, не пожела да установи никой.
The End1995.