ТАЛАНТИТЕ ЗАЧЕЗВАТ В САМОТА

 

(c) 2000 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
In Memoriam
ТАЛАНТИТЕ ЗАЧЕЗВАТ В САМОТА
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

 

 

Всичко, което не е в ущърб на Обществото,
е извън неговото правосъдие …
Люк Дьо Клапие Маркиз Дьо Вовнарг

 

 

ВИЗИТКА: Асен Стойчев МАРКОВ-Глогин, роден 15.02.1936, гр.Бяла-Обл. Варна. Завършва Средно Музикално Училище “Добри Христов”-Варна с пълно отличие. Изучава композиция и диригентско майсторство при Панчо Владигеров и Веселин Стоянов.
Опери: "За Свободата", "Фуенте Овехуна", "Сашка". Три симфонии в изпълнение на Гевандхауз оркестър-Лайпциг с диригент Курт Мазур, филхармониите в София, Пловдив и Варна.
Оратория "Реквием на жертвите", "Концерт за кларинет и оркестър", четири цикъла с лирични песни, два фригийски струнни квартета, соната за пиано.
Симфониета "Жените от нашия двор" под диригентството на Влади Анастасов (Март-1961., Зала “Еврейски Дом”-Варна!), пиеси за духови инструменти и пиано, прелюд за пиано и оркестър ... Негови творби са дирижирали Влади Анастасов, Добрин Петков, Константин Илиев, проф. Сава Димитров, проф. Добрин Петков и други забележителни имена на българското симфонично творчество.

Изминаха повече от тридесет години от загадъчната смърт, на изключителния варненския композитор и диригент Асен Стойчев МАРКОВ-ГЛОГИН (1936-1977!). Един от основателите на Варненския Балетен Конкурс. Радетел за музикално-естетическо извисяване на Стара Варна. Време предостатъчно, за да бъде забравен всеки роднил на Балканите. Па да бъде заместен с фалшивите псевдоценности на съвременния световен въртел, все по-често наричан "глобализъм". Забравен като човек, игнориран като творец. Сякаш Мати Болгария е прекалено богата на композитори достигнали - световни симфонични сцени.

Във времена на безсмислени творчески възбрани, предназначени да потулят вместо да изявят и наложат. Времена, когато тоталното доминира по закон и без закон, налагайки културата да се огъва под напора на безразсъдното, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН с цената на здраве и живот успя да превъзмогне перфидни изолационни прийоми, пронизали обществото по вертикала и хоризонтала. Дотолкова погълнат от порив на творчество и немара към себе си, че остави бедност, болест и несгоди да го поднесат, а окръжение и партокрация да го премажат. Прекалено скромен, по детски безпомощен труженик на новото българско музикално изкуство. Рядко напомнящ за себе си, чрез невъзвратимостта на някой спорадичен спомен на поколение, което поразено си отива. Обитаващ висините на орлите. Съществуващ и творящ в епоха, в която никой истински творец не успя да стане добър за партия и общество. Поради задължителната загриженост, постановена от всевъзможни комитет-наблюдатели за партийна искреност, държавна дискретност, международна политика, и нравствена импотентност. (Пък прави творчество тогива!) Постигнали да подменят всяка обичайна народна мъдрост, с интернационализирана подигравка. Подготвили настоящата псевдоглобализация на Балканите, под игото на която няма как да не рухнат остатъчните нации и свята духовност. Този икономисан, за българската национална култура, народностен композитор тепърва предстои да бъде изследван, изпълняван и представян.

Слънчево момче на Стара Варна, неуспяло да помръкне дори от набедена болест. Заминало си самоволно, че да не тежи на околни и близки. Негови колеги, с които някога е работил, днес важни пишки в местната културна администрация, понякога при/е/повтарят пророческите думи на Асен Стойчев Марков-Глогин. Произнесени не където трябва, (1960.!), но на безгрижно всеослушание:

“МОИТЕ СИМФОНИИ ОТКЛОНЯВАТ
ШЕСТИ АМЕРИКАНСКИ ФЛОТ
ОТ ЧЕРНО МОРЕ …”

Лесно е да си представим, колко много е било забавно. Как са се разбягали сегашните политически смешници, с претенции за пишман-борци за граждански права и свободи. Дори понастоящем онези, които някога са го познавали и използвали да изкарат някой лев от зла дума, потръпват при споменаване на неговото светло име.

Чрез своето изключително европеизирано творчество, но с характерна тракийска подплънка, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН бе доказал, че всякаквите приказки за “народно” изкуство и "издигане на таланти из глъбините на народа”, всъщност е само един принудителен политически процес. Нищо повече от игра на жмичка, че народът да трае - колко може - до където трябва.

Асен МАРКОВ-ГЛОГИН успя за кратко да се прочуе по света, мечтаейки за признание - каквото се полага. В определена степен успя и го стори. Заплащайки със себе си.

Подземните напъни на всякаквите варненски доинтелектуалци, спешно да бъде наименувана някоя глуха градска уличка на тяхно име, (В никакъв случай Post Mortem!), правят изследователят да се замисли. Разточителна, както никоя друга държава джобен формат, Майка България ражда и отглежда - за да пренебрегне, унищожи и загърби таланти, които почти всъде по света биха получили реална финансова подкрепа, широко гражданско признание, дълбоко уважение - още приживе най-светла почит. Независимо от личностни капризи и кусури, партия, религия, раса и вероизповедание. В зависимост от техния реален принос в трезорите на световната култура. Още преди Втората Световна Война пазарният механизъм за интелектуални продукти по света е дотам добре отработен, че рядко дава възможност да се прави изкуство мижи-да те лажем. Напълно забравен в своя роден град, все по- неизвестен в своята мила родна страна, изключителният варненски композитор Асен Стойчев Марков-Глогин, се споменава съвсем рядко. (Но, с какъв респект!) Което едва ли означава, че е завинаги забравен. Поне не от неговите виетнамски верни почитатели, през последните години от неговия несвестен творчески живот. В списъка “Сто Варненци” на всички времена, неговото име кой знае защо отсъства. В замяна на това са включени личности със съмнителни заслуги към Стара и Нова Варна. Личности - не успели да получат международно признание подобно на онова, на което някога се бе радвал през сълзи Асен МАРКОВ-ГЛОГИН. В замяна на това люти парапатриоти. Стане ли дума за парче от баницата.

Дори през сумрачното време на т.н. “Тоталитаризъм”, почитатели на неговото трагично изкуство успяваха да предумат ръководството на Радио Варна, от време на време, да излъчва записи от негови симфонични творби. (Бай Стойчо Марков, баща на композитора, с това преживяваше своята несравнима мъка!) Днес това го няма. Както изобщо няма онези забележителни радиорубрики, обхващащи традиционно интензивния, магьосно подземен, културен живот на този вълшебен за мнозина град.
Да сте чули да е излъчван наскоро по Радио Варна разказ на местен писател? Да не споменаваме другите "свободни" е-медии...
Да са прозвучавали стихове от местен поет?
Да е зазвучавала класическа музика от местен автор?
Лесно се представя просо за пшеница. Трудно се отсява плевел от зърно. В културната политика на този изумруден град, ако такава съществува като мечта, помисъл и ангажирана стратегия, сметката е от ясна: Не ваш’те деца – наш’те! Това прави чистата класика да остане приоритет на чуждестранни радиостанции. Решили да отворят очите на българската публика за света, докато притварят хоризонта за достъп на Родното. Доколко (В проценти!) безбройните национални медии са нашенски? Това, едва ли проучва от някой. Златният фонд на Радио Варна, където би следвало да се съхраняват записи на творбите, на подобни крупни за духовните мащаби на този край творци и изпълнители, е под въпрос. Доколко все още съществува? Доколко е достъпен? Доколко верни са слуховете за безпощадно отношение към този златен за град Варна, България и Света фонд по време на преместването на Радио Варна от класицистична сграда – паметник на Културата в незабележимо творение на забързан съвременен архитект, но в замяна на това почти новоизмазана? Рядко някой от съвременните концертиращи артисти се сеща да включи творби на Асен МАРКОВ в своя репертоар. Независимо, че са безспорно таланливи по замисъл, и достатъчно талантливо оркестрирани. Въпреки, че за тяхната съвременна концертираща дейност, държавата все още наричана България, продължава да плаща.

Асен Стойчев МАРКОВ, (Псевдоним Глогин!), компонист с изключителен творчески заряд, възпя град Варна и неговите вечно лутащи се хора, заедно със социалните процеси на своето време, по каноните на съвременния европейски посткласицизъм, под насмешките на своите ревниви учители. Които така и не разбраха, защо неговата душа на дете не можеше да се откъсне от темата за т.н. “Съпротива”. Той я бе преживял. Асен пожела и успя, и изпревари своето време. Без да лакира. Без да имитира. Без да имплантира. Без да джазира. Без да се пазари за хонорари. Като открива. Едва ли съществува друг композитор в съвременната нова българска музикална култура, (Подир Панчо Владигеров!), който да е така едновременно европейски. Той не бе чел "Декларацията Шуман" (09.05.1950.!), но бе попивал Бах, Бетховен и Карл Орф. Дотолкова бе органически подтекстово народностен. Игнориране на личността, дейността, творчеството и стремежите на творците приживе, пълната дезинтересованост към техния хал и амбиции, е онзи удивително пораженски Балкански Фатум, който превръща нашето кръстовище на ветровете в отправна точка за толкоз много световна недостойност. Позивните за приобщаване на Българската Нация към една или друга култури, са колкото смехотворни и наивни, дваж повече саботажни. В крайна сметка Творците откриват, че щат–нещат, политиката ги ползва безпощадно. Жалко, ако не се подават на управление. Бюрокрацията е на своя пост. Още по-жалко, ако са вироглави. Полицията умее и – бди.

Асен МАРКОВ бе човек неспособен да наскърби някого, дори когато обстоятелствата го налагат. Навярно неговият залез започна с неговата сватба. Преминала чисто по селски в старият плочест двор на ул. “Атанас Геортиев” № 46, където гостите са толкова много, че за пренебрегнатите пророчици не остава място. И, сметките започват. За да го преследват до гроб. Сметки, които творците позволяват други да вършат вместо тях. Години по-късно името му е дотам сполучливо осквернено, че днес, четвърт век и повече подир трагичната му гибел, неговите най-близки потръпват при отваряне на този горчив спомен. Продължаващ да предизвиква въпроси без отговор, заедно с предполагаема опасност от нови проблеми. Макар времената да са привидно различни. Тези измиращи един по един негови родственици и приятели умело прикриват, доколко много се гордеят със своя свиден родственик. Как да се гордее с Асен Марков-Глогин град Варна, като ни веднъж не е отбелязала гражданско отношение към неговата памет? Все още остава неизяснен и поради това непонятен конфликтът на композитора с властващите музикални експерти, (Съветници на този-онзи!), привидни партай-генозе, ужасени от факта, че докато звучат завършено по европейски, творбите на Асен, все пак носят доказано народностен. (Как така Прокофиев, да пръкне в Стара Варна - не, не и не!) Композиторът набира зрялост именно по време, когато сляпата ура-партийност в науката, изкуството и културата забележимо започва да се самоликвидира.

Очевидно ред варненски творци подлежат на вторично преоткриване. Когато това бъде осъзнато и преодоляно, едва тогава Варна Град би могла да претендира за Европейска Столица на Култ-урата. Подир подражателската вълна на космогонното, няма как да не настъпи връщане към национал-исконното. Някога дотам дълбоко осъзнато, че провеждано опасно-императивно. Дали предстои да бъде осъзнато, за да бъде реализирано граждански? През последните години от своят кратък живот Асен МАРКОВ-ГЛОГИН трябва да го е осъзнавал все по-добре. Без да има воля и търпение да го дочака. Дали е предугаждал, че отново би бил разочарован? Искрено уверен в своя артистичен гений. Безпомощен за широка гражданска изява. (Някой някъде е възпретил!) Простофилско озаптяване, на не един и двама от безспорния интелектуален потенциал на Балканите. Чрез замразяване на креативност и развитие. Чрез шантажиране от всякакъв род и порядък. Чрез поразяване на онази света клетка дадена от Господ-Бог, предназначена да продължава род от рода. Днес, Асен би имал възможност да пътува по света. (Ако пресметливците от някоя чуждестранна "фондация" биха отпуснали средства!) Би могъл да издаде на компакт-диск своите чудесни произведения. (Ако някоя мутра реши, че би могла да мултиплицира чуждото вдъхновение до кондензни мангизи вложени в опицвет-производство!) Или, щеше да рови кофите за смет, както нашето умишлено погубено поколение нелицензирано върши. Не напразно се твърди, че прогресът флуктуира на границата между целомъдрие и разврат. Но къде флуктуира националното съзнание? Филтърът на олигархиите, (Независимо от политическия цвят!), е безмилостно-унищожителен към хората на идеала, правото и изкуството. (Ако се подложат да им служат, без да се запитат дали ще успеят да се съхранят!) В това отношение проблемът с адаптацията към променливите социално-политически обстоятелства, които независимо от еднопартизираната шапка на управление и самоуправство прерастваха и се развиваха, се оказа смъртоносното оръжие, което Асен МАРКОВ-ГЛОГИН без да подозира – или може би отчаяно и умишлено - насочи към самият себе си. О, едва ли само той.

По онова далечно, възторжено и непонятно за днешните съвременници, духовно напомпано време, когато дори изкуството бе съграждано върху бригаден принцип, а балетисти и балерини като нищо ходеха по бригади в завод "Янко Костов",
ДМУ "ДОБРИ ХРИСТОВ",се помещава едновременно в три сгради, една от които е бившето частно гръцко девическо училище "Сулини". Полурухнала сграда на мястото на хотел “Черно Море”, със зидове от някогашна крепост, с мазета пълни с луднали паткани, пробяващи между краката на курсистите точно по време на върховни изпитни солфежи. Забележителната музикална педагожка Христина СТОЯНОВА, първи директор на училището, лично отсява таланти. Приемният изпит е в нейната канцелария на втория етаж на сегашната “Булбанк” - Варна. Забележителна цигуларка от разтурения царски филхармоничен оркестър, г-жа СТОЯНОВА притежава набито око, широко сърце и добра душа. Достатъчно е да види младока, за да прецени дали го бива за попрището на артиста. (Напливът през онези години е - в посока технически училища. Ще се строи социализъм. Какво ще излезе, не подозира никой.) Пред нея Асенчо, така го наричат всички заради неговият весел безобиден темперамент, се представя с изпълнения на класически пиеси върху акордеонче от 40 баса. Не е известно кой е бил неговият пръв учител по музика в град Бяла. Трябва да е бил свестен специалист. (Изселената столична интелигенция е изпълнила градове, села и паланки, без да престане да се занимава с разпространение на знания!) Семейството на Асен се е преселило с цялата своя рода от три многобройни семейства в град Варна. Ходенето на пиано под наем се оказва скъпо и непрактично. Тогава се купува пиано. Христина СТОЯНОВА е категорична, че е срещнала бъдещ композитор. Пианото с мъка изкачва дървените стълби до втория етаж на бившия Дом Попови. Един забързан акордьор го акордира. Звуците от това пиано започват да приспиват и да будят многобройните следвоенни обитатели на плочестия сенчест двор. В ранна утрин тук би могло да се долови ревът на бурното море... Пианото на Асен се прочува. (Асенчо композира!) В тази общо взето музикална махала във всяка втора къща свири цигулка или пиано. Знаменитият варненски лютиер Бай Коста Шишков, един от основателите на Варненското Филхармонично Дружество, е учител по цигулка на мнозина. Тук Асен МАРКОВ изкарва своите сладки ученически години, без да пести през лятото от морето. Бедняшкият обичай да се ходи колективно на плаж по плувки, защото входът на Централните Морски е платен, е основно махленско занимание за през лято. Скоковете от Централния мост са проблем на момчешка смелост и забавление. Заедно със заглеждането по момичета. Подир голямото наводнение през 1952, около мостът възникват плитчини. Никой не предупреждава гражданството за това. При един криво пресметнат скок, Асен МАРКОВ си удря тежко главата в донесен от наводнението бетонен къс. Слънцето не е най-доброто лекарство, но той изтърпява и подир обед на плажа. Мнозина твърдят, че заедно с изключително интензивната творческа дейност, това е причина за по-късно изявили се персонални промени. (Все още да съществуват живи свидетели!) Атмосферата в град Варна и днес е отчайващо подтискаща, що се отнася за творци които трудно се купуват, и въобще не се продават. Завършил дванадесетия клас на ДМУ-Варна, Асен заминава да следва композиция в Музикалната Консерватория в столицата. Родителите му са прекалено обикновени хора, но годините са благопритяни. Професор Панчо Владигеров, човек с европейски дух и възпитание, не пропуска да привлече Асен МАРКОВ, като негов верен студент и съратник:

"ТОВА Е ЧОВЕК С БЛИКАЩА ТВОРЧЕСКА ИНТУИЦИЯ."

Тази честна бележка на един изключителен музикален авторитет, ще да е ощипала някого под пъпа. И гоненията почват. Всичко в Майка България по онова време е сведено до минимум. Радиостанциите. Вестниците. Все още няма телевизия, но е на път. Има броени на пръсти оперни и симфонични оркестри. Където за творци на частна практика достъпът е ограничен. Липсата на свободно духовно пространство, на нормална медийна околна среда, като динамична система за изграждане и поддържане на реална критерийна оценка, стесняват степените на творческа свобода. Пренасочвайки всеки изблик на духа - към рутинна ежедневна борба за къшей типов хляб. Освен това за да си творец - и преди, и сега, задължително трябва да си член на творчески съюз. А там отдавна не приемат по заслуги. Без да е приет за член на Съюза на Българските Композитори, където членството и днес е по-тежко от алергия, Асен МАРКОВ бива назначен за секретар на СБК-клон Варна. За мнозина това би било удачен връх и подходящ предел за провинциален куйтулък. Асен обаче е отегчен. За твореца затъкнат в трета глуха, една длъжност не означава нищо. И, не би могъл да поеме подобен тежък професионален риск :

"БОБИ, НЕ СЪМ ЗА БЮРОКРАТ - АЗ СЪМ ТВОРЕЦ!"

Твърдение пронизващо неговата дейност и като музикален редактор в Радио Варна, и като чиновник в Бюро “Естрада”, и като безработен помощник-диригент (!?!) на хор пенсионери. Няма как да не се подозира насмешка свише над усилията на композитора да увековечи една противоречива епоха, чрез арии на опери.

Още в последните класове на музикалната гимназия, Асен МАРКОВ е доказал безспорен афинитет към композиторско и диригентско майсторство. Неговата първа опера "Фуенте Овехуна" по Лопе Де Вега, е написана чрез среднощни бдения когато е едва осемнадесетгодишен. Легенда гласи, че прехвърлена нелегално през Югославия в La Scalla di Millano, тя бива изпълнена експериментално и излъчена по Радио Рай-Италиано. Студената война е в разгара си. Какъв е приносът в тази насока на покойния музикант и лютиер Бай Коста ШИШКОВ, не е известно. Очевидно от тук, от старата махала "Млекоцентрала", където следвоенна беднотия пресича път с остатъчен варненски аристократизъм, тръгват драматичните злочестия на крехкия творец. Симфониите и оперите на Асен МАРКОВ притежават характерна черта. По подобие на Рихард ВАГНЕР и Карл ОРФ, те изискват огромни симфонични състави. Сложно структурирани, епизодично изпълнявани, за изоставения от всички и осамотял (1977.!) творец, те не престават да

"ЗВУЧАТ НА ИЗТОК И ЗАПАД,
В КОСМОСА И НА ДРУГИ ПЛАНЕТИ".

Мечта характерна за вивидиума на този жизнен, но подтиснат поради безкрайни курортни мании за келепир от пришелци крайбрежен град. Бдящите пуристи от Съюза на Българските Композитори не желаят (Или им е забранено!) да признаят, че е налице явление в развитието на съвременната нова българска музикална култура. Дори непоносимо талантлив, всеки пролетарски син (По онова време официализирана норма и морал!), е нищо повече от зле гримиран плебс. Предназначен да остане завинаги Другарят Господин Никой. Заедно със своето изкуство и майсторлък, в кьошето на тучната трапеза на властимеющите. Където закуските са само на пръв поглед безплатни.

Седемдесетте години са особено пълноценни за Асен МАРКОВ-ГЛОГИН, осъзнал докрай що е апостолизъм в градежа на т.н. нова българска симфонична музика. Перфектен пианист, лично съпровожда свои песенни цикли в изпълнение на Райна Стоянова и Йорданка Тенчева. Виктор Чучков и квартет "Вярка Начева" успяват да разкрият много от онова, което тежи на душата на поета-композитор. (ДНФ-Варна-1972.!) Налице е симфоник пълнещ салони. При други, това рядко се получава. Ами, ако разбогатее? Тези упорити музикални изяви правят настойчиво и властно, омерзително и непочтено, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН да бъде деликатно отстранен от всеки български подиум. Обруган и отхвърлен, изоставен от своите близки, предпочели да забягнат зад девет земи в десета за слава , композиторът вече се лекува. Но, как става това след като си обезмангизен напълно? Кратката бележка на втора страница на в-к "Отечествен Фронт" от краят на шестдесеттях години, че неговата Втора Симфония е изпълнена пред огромно стечение на публика от Източна и Западна Германия в Лайпциг, (Гевандхауз Оркестър с диригент Курт Мазур!) е така дребно набрана, че остава почти незабележима. Асен МАРКОВ е спечелил първа награда на международния композиторски конкурс в Лайпциг, ГДР. Както изглежда, без официално разрешение от българските власти. Той харесва да преодолява прегради за сметка на здраве и сили. Това участие на един изтъкнат вече талант, толкова близо до ГФР, не е ли подозрително? Нима износът на национален интелектуален продукт не се простира само до Берлинската Стена,!?! (Подир съгласуване!) След концерта на Дрезденската Филхармония с диригент Курт МАЗУР, на който се представя симфоничното творчество на Асен МАРКОВ-ГЛОГИН, предстои банкет. От банкета Асен си тръгва дълбоко наскърбен и разстроен. Утановил, че всичко се заплаща. Цената този път не е по неговите сили. Той ... изчезва. Щом шумотевицата заглъхва, близките му се разтичват. Тръгват да го търсят. И, като не го откриват обявяват, че е духнал на запад. Може би, за да им стане още по-леко. Може би поради професионална ревност. Навярно поради балканическа завист. Всъщност донейде опариченият композитор е хванал влака за Ленинград, където също е добре известен. ("Имах достатъчно пари, та останах в Ленинград да се наслушам на симфонична музика. Там хората разбират от това."-1977.!) Върнат принудително във Варна, Асен установява, че брилянтната игра за варненски световен симфоничен принос го е довършила безпощадно. Болнав, изхабен и беден, Асен МАРКОВ-ГЛОГИН, композитор от световен ранг и национална значимост, е окончателно сломен. Една болнава сянка се явява тук и там, най-вече в кафене "Одесос" или "Варна", за да развива теории за "нова българска музика" пред случайни събеседници ухаещи на смърт, но и пред дами които едва ли са успели да го забравят. За всички тях, той наивно е творил цял един живот, на практика срещу жълти стотинки. Ако Асен МАРКОВ-ГЛОГИН би допуснал да се впише в пейзажа на златния провинциален бюрократизъм, ако би издържал на предстоящите години на подритване насам-натам, би могло да бъде признат за регионален новатор, че да бъде пенсиониран за стотинки. Безскрупулната завистническа околна среда толерирана от общество, решило с къшей чер хляб, винтовки (Сега спринцовки!) и шепа слънчогледово семе за закуска да покори човечество и свят, е разсипала юнашко здраве, младо семейство и мъжки нерви. Асен среща една случайна жена, а на следващия ден сам (!?!) се предава в ръце Богу.

Асен МАРКОВ-ГЛОГИН тежи върху съвестта на значителен брой присадени "кореняци" варненци. Макар да не се изучава във висшия курс на Българската Консерватория, обхващащ всите български композитори, неговото творчество е съществен и неразделен силно подценен етап от нестандартното развитие на “тоталитарната” музикална мисъл в България. Осъзнато, доказано и поддържано от ред компетентни музикални специалисти. Които навремето все пак не пожелаха да издигнат глас в защита на творческите концепции на Твореца. Все още неознаменуван с прословутата, винаги закъсняваща, световно неизвестна, но странно желана награда "Варна". Да не говорим за глуха уличка с неговото предостойно име. Дали "Музея за нова и най-нова история на град Варна", вече е направил необходимото за да опази кадърно неговото жилище, пособия, роял, писмен и звуков архив, доколкото не са разпиляни? На магнетофонна лента Асен бе записал дори репетициите на дрезденския оркестър с Курт Мазур. Репликите на един така прочут диригент върху варненско творение няма как да не са от значение за световната култура. Като нямаме Бетховен и Лист, що да нямаме Берберян-ДАТЕВ и Асен МАРКОВ-ГЛОГИН? Сондажите за създаване на клавирен конкурс в неговото родно място преди пет години оставиха местните кметове с повдигнати в почуда рамене. Дори не бяха чували неговото светло име. Това не попречи да бъде прокаран някакъв друг конкурс, за който така и не се чува нищо повече. Професор Влади Анастасов, дирижирал някога симфоничната поема "Жените от нашия двор" с Варненския симфоничен оркестър в претъпканата зала на "Еврейски Дом"-Варна, (1961.!), споделя за "буквално лошото отношение на Съюза на Българските Композитори към Асен МАРКОВ" (В-к КИЛ-бр.3,1993), спестявайки по-прецизно дефинирано определение. Съюз, забавно пребоядисан в неправителствена организация (Achtung! Achtung! Achtung!), който постановяваше, постановява и сега, каква поръчка срещу каква сума на кой столичанин да се предостави, за сметка на редовия корнишонен варненски електорат.

Не стана ясно кога, как и защо Асен МАРКОВ, композитор от световна класа и европейски мащаб, реши и отплува завинаги в страната на Орфей. Огорчен до смърт от разврата на властващи търгаши, в името на химерен интересчийски интернационал. Болест, която мори човечеството във всеки злачен апендикс на света. Дали поради нелечима болест (Колко лесно е подобно обяснение!)? Дали поради любовен порив злокобно закъснял? Варненските таланти харесват да зачезват в самота. И обясненията напълно са излишни.
Ако става дума за регионална социална патология, а за това става мисъл и дума все по-често, тя би трябвало да се разглежда като всеобщо заболяване на нашето умишлено дезинтегрирано, високообразовано а нискокултурно, високопарно а невъзпитано, транснационално но съвсем не космополитно, все по-брутално посттоталитарно общество. Готово да забрави, премълчи, унижи и срине самоизградили се таланти. За да възвеличае крайпътни мацки в дълбокодеколтирано лукаво бяло за пореден конкурс-боза, че да падне някой-друг лев за харчлък. Общество, чийто тъничък каймак все повече тежи и нагарча.The End